В предишната глава прегледахме редица апологети, представители на класическата традиция. Въпреки че те се различават помежду си, особено по степента, в която използват дедуктивни или индуктивни аргументи, за да формулират апологетиката си като цяло, всички подчертават колко важно е да се покаже, че теистичният мироглед е логично обоснован, за да се представят ефективни доказателства за фактите на християнството пред нетеистите. Именно този методологичен принцип, колкото и различно да е разбран и приложен, описва класическия апологетичен подход. В тази глава ще разгледаме как този принцип е свързан с различни съществени области на човешкото познание, които имат важно отношение към твърденията за истинност на християнството.

Рационални тестове за определяне на истината

В класическия подход няма съществен конфликт между вяра и разум. Християнският мироглед е една разумна вяра, стъпка в светлината на разума и истината, а не скок в тъмнината на ирационалността и субективността. За да покажат тази логичност, класическите апологети подчертават необходимостта от сравняване и оценка на противоречащите си светогледи чрез определени епистемологични критерии, главният от които е логическата последователност или рационалност. Това не означава, че класическите апологети са чисти рационалисти в своята епистемология. Всички те веднага биха признали, че рационализмът (според който разумът е единственият тест за истината) сам по себе си е неадекватен подход към религиозното знание. Рационализмът погрешно издига човешкия разум до нивото на краен арбитър за истината. Освен това, тъй като Бог е отвъд границите на Вселената, човешкият ум не може да достигне сам по себе си до съществени познания за Бога.

Начинът по който Гайслер се отнася към рационализма е представителен за класическия подход. Силата на рационализма, твърди той, се крие в неговия акцент върху неизбежността на закона за непротиворечието, признаването на априорните категории знания и акцента върху разбираемостта на реалността. Въпреки тези положителни черти, Гайслер поддържа твърдението, че стандартните форми на рационализъм са недостатъчни, защото не успяват да докажат, че първите им принципи са рационално необходими. Логиката е незаменим и отличен отрицателен тест за истинност – много полезна е за опровергаване на твърденията за истинност – но само тя е недостатъчна като положителен тест за истинност. Това не означава, че Гайслер не разглежда логиката като тест за истината, а само, че логиката не може да открие истината сама. Той обяснява защо не е рационалист, както следва:

„Рационалистът се опитва да определи цялата истина чрез човешкия разум. Разумният християнин просто използва разума, за да открие истината, която Бог е разкрил или чрез общото откровение, или чрез специалното откровение в Библията.“

 Уорфийлд твърди, че рационализмът греши, като настоява, че всяка християнска доктрина трябва да бъде изпитана и доказана пред съдилището на разума преди да може да се повярва на която и да е от тях. Разумът може да изследва твърденията за истинност на християнската религия като цяло, съгласява се той, но би било неразумно да отричаме, че някои истини за трансцендентния Бог и връзката Му с човечеството може да са извън нашата способност да ги докажем рационално.

„Със сигурност не е работа на апологетиката да взема една по една всички християнски догми и да се стреми да установи истинността им чрез пряко позоваване на логиката. Всеки опит за това, без значение на каква философска основа започва работата по представянето или какви методи ще следва, ще ни пренесе веднага в атмосферата и ще ни предаде на коварните хитрости на стария вулгарен рационализъм, чиято основна грешка е, че той иска директно рационално представяне на истинността на всяко християнско учение, едно по едно.“

Такива коментари относно границите на рационалността сама по себе си не трябва да засенчват важната роля, която логиката или разумът играят в класическата апологетика. Според Гайслер логиката „е в основата на всяка мисъл относно Бога“. В изявление, което прави многократно в своите съчинения, Уорфийлд твърди, че „ние вярваме в Христос, защото е логично да вярваме в Него, а не въпреки че е ирационално“. Всъщност Уорфийлд твърди, че не може да има истинска вяра, която да не е рационално основана върху доказателства. Целта на апологетиката е да хвърли светлина върху тези рационални основания. Това изобщо не означава, че хората задължително трябва да могат да представят истинността на християнството, за да бъдат християни. В действителност хората могат да имат вяра и да са напълно неспособни да анализират или обяснят основанията на своята вяра. И все пак такива рационално обясними основания трябва да съществуват според класическите апологети. Уорфийлд обяснява:

„Човек разпознава на глед лицето на своя приятел или собствения си почерк. Попитайте го откъде знае, че това лице е на неговия приятел или този почерк е негов и той или остава безмълвен, или, търсейки отговор, дрънка глупости. И все пак разпознаването му почива на солидни основания, макар че му липсват аналитични умения да изолира и заяви тези солидни основания. Имаме добри основания да вярваме в Бог и свободата, и безсмъртието, въпреки че може да не успеем да анализираме задоволително тези основания. Не съществува истинско убеждение без адекватно рационално основание на доказателствата… Стабилността на убеждението на християнина в божествеността на неговия Господ не зависи от способността на християнина убедително да обясни основанията за своето убеждение.“

Въпреки че класическите апологети не мислят, че истината на християнството зависи от силата на техните аргументи, това не означава, че те се съмняват в рационалната валидност на тези аргументи. Самият подход на Гайслер, макар и да не е радикален рационализъм, използва аргументи, основани на двоен тест за истинност, който до голяма степен е рационалистичен. Непотвърдимостта се използва като отрицателен тест, докато неоспоримостта е положителният тест. Едно твърдение е непотвърдимо, ако актът на потвърждаването му всъщност му противоречи („Не мога да произнеса нито едно изречение на английски“). Изказването е неоспоримо, ако е вярно по дефиниция („Триъгълникът има три страни“) или ако актът на отричането му го потвърждава („Не е вярно, че съществувам“). Според Гайслер основният проблем с чисто рационалистичен аргумент като онтологичния аргумент (който от идеята за несравнимо велико същество прави извод за реалното съществуване на това същество, т.е. Бог) е, че той предполага, че нещо съществува:

„Разбира се, ако нещо съществува, тогава онтологичният аргумент придобива нова сила; защото, ако нещо съществува, е възможно нещо да съществува по необходимост. Но въпросът тук е, че няма чисто логичен начин за премахване на „ако“. Знам безспорно, но не с логическа необходимост, че съществувам.“

В основния му аргумент за съществуването на Бог – форма на космологичния аргумент – единствената емпирично обоснована предпоставка на Гайслер е, че съществува някакво променящо се същество или същества. Останалата част от аргумента стига по рационален път до извода, че Бог съществува. Аргумент от този вид е силно рационалистичен, въпреки че не е упражнение в чист рационализъм.

Рационалният тест за непотвърдимост често се използва в класическата апологетика, специално за да покаже, че някои нехристиянски философии са несъстоятелни. Една такава философия е традицията на релативизма и постмодернизма, възникнала като мощна културна сила през последното десетилетие на ХХ век. Релативизмът е убеждението, че твърденията за факт или стойност са верни от някои гледни точки, но не и от други; накратко – цялата истина е относителна. Това е доминиращ възглед относно познанието в повечето от източните религии и философии, както и в движението Ню Ейдж. Привържениците на тези системи от вярвания не намират нищо тревожно в утвърждаването на категорично взаимно противоречащи си твърдения. Постмодернизмът е културно движение, което прилага релативистичното мислене в различни области на мисълта, включително архитектура, право, етика, литература, изкуства, философия и дори теология. Класическите апологети твърдо се противопоставят на релативизма във всичките му форми като логически несвързан и непоследователен възглед за познанието. Те посочват, че релативистично твърдение като „Всяка гледна точка е само частична“ се самоопровергава, защото, ако това твърдение изразява само частична гледна точка, значи това не е вярно за всички гледни точки – което означава, че някои гледни точки са абсолютни, а не частични. Ако се твърди, че изявлението изразява пълната истина, тогава изявлението се превръща в пример за вида на познанието, което самото изявление твърди, че не може да бъде получено.

Въпреки че класическите апологети използват аргументи, които, ако са правилни, водят до определени изводи, те често се задоволяват просто да заключат, че вярата в Бог, както и в Христос, е разумна и логична. Например, К. С. Луис твърди, че като минимум християнството трябва да има някаква рационална правдоподобност; това не е религия на омаловажаване на разума или доказателствата. „Всъщност знаем, че вярващите не са откъснати от невярващите поради някаква колосално по-низша интелигентност или някакъв извратен отказ да мислят. Много от тях са били хора с могъщи умове. Много от тях са били учени. Може да предположим, че са сбъркали, но трябва да предположим, че грешката им е била поне логически допустима.“

Луис смята, че „има доказателства както за, така и против християнските твърдения, които хора с напълно рационален ум, работещи честно, могат да оценят по различен начин… Няма причина да се предполага явна неразумност и от двете страни. Има нужда само да предположим грешка. Едната страна е преценила доказателствата погрешно. И дори при това положение не може да се приеме, че грешката е очебийна; в противен случай дебатът не би продължил“. По същия начин Уилям Лейн Крейг обяснява, че не се опитва да докаже, че е непременно ирационално да не се вярва във възкресението на Христос, но че то е най-доброто обяснение на известните факти.

Възгледът на Крейг за връзката между вярата и разума заслужава по-внимателно разглеждане. Той излага този възглед най-пълно в първата глава на своя учебник по апологетика Разумна вяра. Започва с обзор на такива мислители като Августин, Тома Аквински, Джон Лок, Волфхарт Паненберг и Алвин Плантинга. След това той разработва свой собствен отговор на въпроса:  „Как мога да знам, че християнството е истинно?“ Ключът към отговора на този въпрос според него е „да се прави разлика между това да знаеш, че християнството е истинно, и да покажеш, че християнството е истинно“. Той обсъжда тези два въпроса поотделно.

Първо, Крейг предполага, че „начинът, по който знаем, че християнството е истина, е чрез самоудостоверяващото се свидетелство на Божия Свят Дух“. Човек, който има това свидетелство от Святия Дух, „не се нуждае от допълнителни аргументи или доказателства“, за да знае, че има този опит, защото това е пряко преживяване на Бога, а не просто основата на аргумент за Бога. Крейг намира това учение за ясно формулирано в Новия завет. „За вярващия Бог не е заключението на някакъв силогизъм; Той е живият Бог на Авраам, Исаак и Яков, обитаващ вътре в нас“. Проблемът на невярващия не е липса на аргументи или доказателства, а съпротива срещу това свидетелство на Духа. Като се има предвид тази върховна основополагаща роля на свидетелството на Духа в нашето познание за истината на християнството, „единствената роля, която остава за аргументите и доказателствата, е спомагателна роля… Човек, който знае, че християнството е истинно въз основа на свидетелството на Духа, може също така да има и добре обоснована апологетика, която подсилва или потвърждава за него свидетелството на Духа, но не служи като основа на неговата вяра“. Това да се направи апологетичният аргумент основа на вярата „би вкарало повечето вярващи в ирационалност“ и освободило от отговорност хората, които не са получили добри аргументи за християнството.

Що се отнася до това да покажем, че християнството е истинно, ролите на аргументацията и на свидетелството на Святия Дух „са донякъде обърнати“. Показването, че християнството е истинно, включва представяне на „здрави и убедителни аргументи за християнските твърдения за истинност“. Тези аргументи могат да бъдат или дедуктивни, или индуктивни, но и в двете форми „логиката и фактите са ключови за категоричното показване, че дадено заключение е вярно“. Едно твърдение за истинност, което „е логично последователно и отговаря на всички факти, известни от нашия опит“, преминава теста за истинност, известен като систематична съгласуваност. Този тест не „гарантира истината на мирогледа“; просто показва, че той вероятно е верен. Това не подкопава абсолютното посвещение, което се изисква във вярата, защото, макар че можем само да покажем посредством аргументи, че християнството вероятно е вярно, ние можем да знаем с пълна увереност, че християнството е вярно чрез свидетелството на Духа. Освен това Святият Дух може и в действителност използва рационална аргументация като средство, чрез което привежда хората във вярата.

Крейг признава, че много хора днес, които подкрепят някаква форма на източна религия или учение на Ню Ейдж, ще отхвърлят позоваването му на логическата съгласуваност. Тези системи от вярвания често насърчават хората да поддържат противоречащи си идеи. Крейг намира подобни идеи за „откровено налудничави и неразбираеми“. Твърдението, че логиката и другите очевидни принципи не са универсално верни, „изглежда е едновременно самоопровергаващо се и произволно“. Той ни моли да разгледаме твърдението, че „Бог не може да бъде описан с твърдения, подчиняващи се на закона за противоречието“. Ако това твърдение е вярно, тогава то само по себе си изразява твърдение, което не се подчинява на закона за противоречието. Но това означава, че и обратното твърдение е вярно: Бог може да бъде описан с твърдения, подчиняващи се на закона за противоречието. След това Крейг показва, че същият проблем се отнася и за постмодернизма. Неговото собствено виждане, че истината за Христос в крайна сметка  е познаваема чрез свидетелството на Духа, а не чрез рационализма, може да бъде описано като вид постмодерен възглед за познанието. Но самите постмодернисти твърдят, че „няма обективна истина за реалността“ и подобно твърдение отново е „самоопровергаващо се и произволно“.

В заключение Крейг обяснява, че намира подхода си към вярата и разума едновременно освобождаващ за християните и ефективен в евангелизацията:

„Изключително освобождаващо е да можем да знаем, че нашата вяра е истинска и да я препоръчваме на невярващ със сигурност като такава, която не зависи от капризите на аргументите и доказателствата; в същото време ние знаем уверено и без смущение, че вярата ни е истинска и че невярващият също може да знае това, без да изпадаме в релативистки субективизъм… Успехът в свидетелството е просто да се споделя Христос със силата на Святия Дух и последиците да се оставят на Бог. Подобно на това, ефективността в апологетиката е да се представят състоятелни и убедителни аргументи за евангелието в силата на Святия Дух и последиците да се оставят на Бог.“

Въпреки че Гайслер смята, че може да има рационални аргументи относно истинността на съществуването на Бог, той е съгласен, че подобни апологетични аргументи не могат да произведат вяра. „Рационалните аргументи предлагат доказателство, но не е задължително да убедят невярващите в съществуването на Бог. Те могат да бъдат обективно правилни, но невинаги субективно убедителни. Това е така, защото са насочени към ума, но не управляват волята. Те могат да „заведат коня до водата“, но само Святият Дух може да убеди някого да пие.“

 →

Уилям Лейн Крейг


Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: 5. Classical Apologetics: A Reasonable Faith