К. С. Луис
Клайв Стейпълс Луис (1898–1963), известен сред приятелите си като „Джак“, несъмнено е най-популярният християнски апологет в международен план през ХХ век. Британски учен в областта на средновековната литература, обърнал се към християнството на средна възраст, Луис не разработва някаква конкретна апологетична система, а подхожда към твърденията на християнството от няколко посоки.
Обръщайки се от атеизма към християнството, той отделя голямо внимание на опровергаването на философските възражения срещу християнската вяра, които са го тревожели като атеист. По този начин фокусът на неговите апологетични съчинения е да защитава християнското твърдение, че съществува истински, личен и морален Създател, пред Когото всички сме отговорни и Който се е намесил в човешката история чрез чудеса, особено чрез чудотворната Личност на Исус Христос. На Луис никога не му омръзва да подчертава пред скептиците, че той не им препоръчва да вярват в Христос, защото това ще ги направи по-щастливи, а защото това е истината: „Както може би знаете, невинаги съм бил християнин. Аз не отидох при религията, за да ме направи щастлив. Винаги знаех, че бутилка Порто би свършила тази работа“.
Най-известното апологетично произведение на Луис Обикновено християнство всъщност е комбинация от три книги: В какво вярват християните, Християнско поведение и Отвъд личността. В него той опровергава атеизма, натурализма и дуализма и представя доказателства за уникалните претенции на Христос. Анкета на Крисчианити тудей (Christianity Today) от 1993 г. показва, че това е най-влиятелната след Библията книга в живота на читателите християни с голяма преднина пред всички останали. В първоначалната си форма – като беседи по радио Би Би Си по време на Втората световна война – Обикновено християнство всъщност може да е допринесло в някаква степен за победата на съюзниците, насърчавайки вярата и надеждата сред британския народ.
Апологетичните усилия на Луис, за разлика от тези на мнозина от класическата традиция, не се ограничават до рационални аргументи, но възприемат разнообразие от жанрове, отразяващи литературните му способности. Отстъплението на пътешественика използва алегория, за да разгледа различни проблеми от областта на философията на религията. Застигнат от радостта е биографична апологетика, която развива преживяването на силен копнеж към трансцендентното. Тритомната космическа трилогия на Луис (Отвъд безмълвната планета, Переландра и Онази грозна сила) и седемтомните Хроники на Нарния защитават християнския мироглед посредством въображението, вместо по логически път. Луис обяснява апологетичната си цел, като отбелязва, че „всякакво количество теология вече може да бъде незабелязано вмъкнато в съзнанието на хората под формата на художествен роман, без те да разберат“. Отделяйки християнските истини от асоциацията им със стъклописите и неделното училище, човек може да се промъкне покрай „драконите пазители“, които не позволяват на невярващите да се замислят сериозно над тези истини. По този начин хуморът, остроумието и стилът на Луис привличат много читатели нехристияни към неговите книги. Както отбелязват Бърсън и Уолс, „Човек не трябва да подценява силата на стила в апологетиката, особено в наши дни. Луис е отличен пример за това как стилът и съдържанието могат да работят ръка за ръка, за да постигнат максимално въздействие“. През 1988 г. са отпечатани над 40 милиона копия на книгите на Луис. Не е чудно тогава, че списание „Тайм“ го нарече „най-четеният апологет на Бога от ХХ век“.
„За детето по сърце той създава земята на Нарния и неопитомения лъв/спасител Аслан. За читателите на научната фантастика той пътува до Переландра с Рансъм. За философа и богослова той разсъждава за болката и чудесата, а също и дебатира върху доктрините на християнството и човешката философия. За любителите на митове той пише адаптация на мита за Купидон и Психея. За поразените от болка той наблюдава скръбта и говори за молитвата. За очарованите от ритъма и римите той пише поезия. За тези, които се занимават с отвъдното, той пише за Небето и Ада и излага на показ мислите на Сатана. За слабите и съмняващите се той пише писма за лично насърчение и съвет.“
Подходът на Луис към апологетиката не се подчинява на простата категоризация именно поради разнообразните начини, по които той се стреми да покаже и защити истината за „обикновеното християнството“. Въпреки това сме съгласни с Норман Гайслер и Дейвид К. Кларк, които класифицират Луис като класически апологет. (Ще се позовем на различни елементи на апологетиката на Луис в следващите две глави, където ще разгледаме класическия апологетичен модел.) Когато се занимава с откровения атеизъм, Луис като цяло предлага философски аргументи за вярата в Бог като подготовка за представяне на доказателствата за християнството – макар и не точно тези аргументи, които повечето класически апологети предпочитат. Освен това към края на кариерата си Луис установява, че аргументите за вярата в съществуването на Бог не помагат толкова много, колкото някога е предполагал:
„Много е трудно да се представят аргументи на популярно ниво за съществуването на Бог. А много от най-популярните аргументи ми се струват невалидни…
За щастие, макар и много странно за мен, открих, че хората обикновено са склонни да дискутират божествеността на нашия Господ преди да влязат в разговор за съществуването на Бог. В началото, ако изнасях две лекции, посвещавах първата на теизма; но скоро се отказах от този метод, защото сякаш предизвика малък интерес. Броят на ясните и решени атеисти очевидно не е много голям.“
В горните коментари Луис звучи по-близо по дух до доказателствения подход за изстрелване директно във фактическите доказателства за божествените действия и идентичност на Исус, без първо да се опитва да представя доказателства за теизма. Трябва да се отбележи обаче обяснението на Луис за тази промяна в тактиката: той не намира за необходимо или полезно да спори отделно за теизма, защото очевидно много малко от неговите слушатели са догматични атеисти. Изводът е, че Луис би продължил да представя аргументи в полза на теизма преди да обсъди доказателствата за християнството, ако противопоставянето срещу теизма беше по-силно.
Затова Луис може да бъде широко описан като класически апологет, с уточнението, че (като повечето апологети) той не е възприел изрично даден апологетичен метод, извлечен от формалната теория на апологетиката. Всъщност в публикуваните си творби никога не е обсъждал апологетичната теория. По-скоро той използва различни тактики и начини на аргументиране и убеждаване, за да отговори на въпросите, съмненията и скептицизма на хората по интересен и ефективен начин.
Норман Л. Гайслер
Един християнски апологет, който се застъпва за формална теория на апологетичния метод, е Норман Л. Гайслер, чиито книги за апологетика, философия на религията, етика и библейските изследвания го превръщат в ключова фигура в християнската апологетика. Той е автор, съавтор и редактор на около шестдесет книги. Философ по образование, Гайслер преподава апологетика и теология в няколко големи евангелски семинарии от края на 50-те години на миналия век и е председател на Южната евангелска семинария в Матюс, Северна Каролина, на която е съосновател през 1992 г. Той също е виден член на Евангелското богословско дружество, което председателства през 1998 г.
Въпреки че Гайслер е евангелски протестант в своето богословие, той е убеден томист в своята философия и апологетика. Подходът му към апологетиката се състои в две стъпки. Първо, апологетът представя доказателства за теизма, като показва как той съответства на рационалните критерии, използвани за оценка на претенциите за истинност на конкуриращите се светогледи. След като покаже, че теизмът е верен според тези критерии, апологетът може да представи доказателствата за твърденията относно историческата истинност на християнството.
Гайслер разработва този двустъпков метод (характерен за класическата апологетика) в поредица от „Дванадесет точки, които показват, че християнството е вярно“:
1. Истината за реалността е познаваема.
2. Обратното на истината е невярно.
3. Вярно е, че теистичният Бог съществува.
4. Ако Бог съществува, тогава са възможни чудеса.
5. Чудесата могат да се използват за потвърждаване на послание от Бог (т.е. като действие на Бога за потвърждаване на слово от Бога).
6. Новият завет е исторически надежден.
7. Новият завет казва, че Исус е твърдял, че е Бог.
8. Претенцията на Исус, че е Бог, е чудотворно потвърдена от:
а. Изпълнение от Негова страна на множество пророчества;
б. Неговия безгрешен и чудотворен живот;
в. Неговото предсказване и осъществяване на Неговото възкресение.
9. Следователно Исус е Бог.
10. Каквото и да учи Исус (Който е Бог), е вярно.
11. Исус учи, че Библията е Божието слово.
11. Следователно е вярно, че Библията е Божието слово (и всичко, което се противопоставя на него, е невярно).
Гайслер казва, че този аргумент „изгражда доказателствата за християнството от самата основа“ – тоест започва с неоспорими точки и изхожда от тях, за да докаже, че християнството е вярно. Първите пет точки съответстват на първата стъпка от класическия аргумент, докато последните седем точки – на втората.
Двете най-важни творби на Гайслер за нашите цели са неговата Философия на религията (второто издание на която е в съавторство с Уинфрид Кордуан) и Християнска апологетика. С оглед на неговото влияние в съвременната евангелска апологетика, ще разгледаме сравнително подробно аргументите и на двете книги.
ФИЛОСОФИЯ НА РЕЛИГИЯТА на Гайслер
Гайслер разделя философията на религията на четири основни подразделения, занимаващи се с (1) религиозното преживяване и опит, (2) Бог и разума, (3) религиозния език и (4) проблема със злото. Ще разгледаме всяка от тези теми по ред.
Религиозно преживяване и опит. Въпросът, доминиращ първата част от Философия на религията на Гайслер, е дали преживяването на Бога или свръхестественото могат да се считат за рационални. Гайслер твърди, че те могат, защото „историята на човечеството, религиозна или светска, подкрепя тезата, че по природа човек има неустоим порив да излезе отвъд ограниченията си“. Въпреки това той твърди, че е необходимо потвърждение, за да се установи, че наистина има Бог, Който удовлетворява човешката нужда от трансцендентност.
Бог и разумът. Подобно потвърждение може да бъде намерено в някое философско теистично доказателство. Във втория раздел на книгата, озаглавен „Бог и разумът“, Гайслер изследва функцията на теистичните доказателства и защитава версия на космологичния аргумент. Той твърди, че „теистът не трябва да се притеснява да покаже, че несъществуването на Бог е немислимо, а само че не е неоспоримо. В края на краищата това, което теистът търси, не е просто рационална немислимост, а екзистенциална неоспоримост, тоест теистът търси необходимо Същество, а не необходима Мисъл като заключение на аргументите си.“ Теистичното доказателство, което Гайслер счита за основно, е космологичният аргумент, който се основава на принципа на причинно-следствената връзка. Той разглежда три други стандартни философски аргумента за съществуването на Бог – аргументът от дизайна в природата, аргументът от морала и онтологичният аргумент – и твърди, че във всеки случай се приема по презумпция принципът на причинно-следствената връзка. Ако този принцип бъде приет, твърди Гайслер, всеки от тези три аргумента ще зависи от причинно-следствената форма на космологичния аргумент.
Религиозният език. Третата част от книгата на Гайслер се фокусира върху проблема с религиозния език. Дори ако може да се състави добре обоснован аргумент за съществуването на Бог, как можем интелигентно да говорим за това, което отива отвъд целия ни опит? Гайслер твърди, че всяко отрицание предполага предварително направено твърдение и следователно чисто негативното говорене за Бог е безсмислено. Положителното познание за Бога, подразбиращо се от негативното говорене за Бога, изисква езикът, който използваме за Бога да се разбира еднозначно – така че да има идентичност на смисъла, когато се отнася както към Бога, така и към сътворените същества – за да се избегне изпадане в религиозен скептицизъм. Гайслер твърди (заедно с късносредновековния философ Дънс Скот), че без такова еднозначно разбиране, бихме използвали думи, без да знаем какво означават. От друга страна, Гайслер също е съгласен с Тома Аквински, че Бог не може да притежава съвършенство по същия начин, както създадените неща.
Проблемът със злото. В четвъртата и последна част на Философия на религията Гайслер разглежда три начина да свърже Бог и злото. Първият, атеизмът, потвърждава съществуването на зло и отрича съществуването на Бог. Атеистите разсъждават, че ако Бог съществува, той по същество не е добър, тъй като трябва да унищожи всяко зло, но не го прави. Освен това Бог очевидно не може да направи най-доброто, тъй като нашият свят очевидно не е най-добрият от всички възможни светове. Гайслер твърди, че въпреки че Бог все още не е унищожил злото, той ще го направи и по начин, който води до най-добрия възможен свят. Втората алтернатива е илюзионизмът, отричането на реалността на злото. Гайслер посочва, че илюзионизмът не може да обясни задоволително произхода на илюзията за зло. Третата алтернатива потвърждава както Бог (макар и не непременно библейския Бог), така и злото. Някои варианти в тази категория, като дуализъм, ограничен богизъм и садизъм, са несъвместими с теизма. Гайслер повдига логически възражения срещу всяка от опциите и се обръща към решения на проблема със злото, които са съвместими с теизма. След като изследва алтернативите, достъпни за теистичния Бог, Гайслер заключава, че „най-добрият морален свят е по-добър от морално добър свят или свят без никакъв морал“ (354). Това, че този свят, въпреки временната си деградация поради греха, е най-добрият път към най-добрия свят, в крайна сметка ще бъде потвърдено в края на историята с Последния съд.
ХРИСТИЯНСКА АПОЛОГЕТИКА на Гайслер
Учебникът на Гайслер Християнска апологетика е разделен на три части. В първата част той обсъжда как да се тестват конкурентни твърдения за истинност. След като е избрал тест за истината, той го прилага към основните светогледи във втората част и твърди, че теизмът – възгледът, че светът е създаден от Бог, Който е в състояние да върши чудеса – е истинският мироглед. И накрая, в третата част той представя доказателства в подкрепа на християнската вяра.
Апологетичен метод. Гайслер оценява критично седем методологически подхода към въпроса за Бога: агностицизъм, рационализъм, фидеизъм, експериментализъм, евиденциализъм, прагматизъм и комбинационализъм. Той заключава, че всеки от тези епистемологични методи има принос, но е неадекватен като тест за истината. На тяхно място той предлага непотвърдимостта като тест за неистинността на даден мироглед и неоспоримостта като тест за истинността на мирогледа. Непотвърдимостта възниква, когато дадено изявление е пряко самоопровергаващо се като „Не мога да се изразя с думи“ или косвено самоопровергаващо се като „Знам, че човек не може да знае нищо за реалността“. Неоспоримостта се прилага за твърдения, които са определителни или тавтологични, като „Триъгълниците имат три страни“, както и за такива, които са екзистенциално самопотвърждаващи се като „Аз съществувам“. Тези тестове за истинност трябва да се сравняват с първите две от 12-те точки от аргумента на Гайслер (истината е познаваема, а обратното на истинното е неистинно).
Теистична апологетика. Използвайки двата теста за непотвърдимост и неоспоримост, Гайслер се стреми да докаже, че всички нетеистични светогледи са пряко или косвено непотвърдими и само теизмът може да бъде потвърден и не може да бъде отхвърлен. Той изследва няколко конкуриращи се светогледа (деизъм, пантеизъм, панентеизъм, атеизъм) и твърди, че никой от тях не издържа теста за истинност. Например деизмът е самоопровергаваща се позиция, защото признава чудото на творението ex nihilo (лат. – от нищо – бел. ред.), но отрича, че са възможни и други чудеса. Пантеизмът се самоопровергава, защото включва човек (пантеиста), който твърди, че отделните ограничени индивиди (като пантеиста) са по-малко от реални. Догматичният атеизъм, в настояването си, че Бог не съществува поради реалността на злото, трябва да презумира Бог (като основа на морала), за да докаже несъществуването му. За разлика от тях, Гайслер развива ревизиран космологичен аргумент с неоспорими предпоставки (нещо съществува, нищо не идва от нищо) „което води неизбежно до съществуването на безкрайно съвършено и мощно Същество отвъд този свят, което е настоящата поддържаща причина на всички ограничени, променящи се и зависими същества“. Този извод съответства на третата от 12-те точки на апологетиката на Гайслер.
Християнска апологетика. След като установява валидността на теистичния мироглед, Гайслер се занимава с чудесата, ролята на историята и установяването на историческата надеждност на Новия завет, божествеността и авторитета на Исус Христос и накрая боговдъхновеността и авторитета на Библията. Тъй като той преминава от преценка на различни светогледи към преценка в рамките на теистичния мироглед (т.е. между исляма, християнството и юдаизма), той се придвижва от критериите за непотвърдимост и неоспоримост към вероятностния критерий за системна консистентност (всеобхватност, адекватност, последователност, съгласуваност). Гайслер твърди, че предвид истинността на теизма, трябва да се признае възможността за чудеса (четвъртата от 12-те точки на апологетиката на Гайслер). Освен това съществуването на Бог гарантира, че историята има значение и смисъл и че е възможно хората да знаят исторически събития. Това означава, че Бог би могъл да използва чудеса в историята, за да потвърди Своето послание (петата точка). От тези предпоставки Гайслер пристъпва към разглеждане на доказателствата за християнството. Той твърди, че Новозаветните писания могат да се считат за автентични и надеждни (точка 6), а след това прилага методите на историческо изследване към тези текстове, за да покаже, че Исус Христос е твърдял, че е Бог (точка 7) и че е защитил това твърдение чрез изпълнение на старозаветните пророчества и възкресението Си от мъртвите (точка 8). Най-систематично консистентното тълкуване на тези факти е, че Христос всъщност е бил Божият Син (точка 9). Следователно, въз основа на Христовия божествен авторитет християните смятат, че Библията е Божието слово (срвн. точки 10–12).
← Анселм, Аквински, Ходж, Уорфийлд
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков