Църквата на Запад
Историята на Западната църква през този период е историята на най-сложната и най-задълбочено взаимосвързаната система от религиозна мисъл и практика, която светът някога е познавал. Идентифицирането на Църквата с цялото организирано общество е основната черта, която отличава Средновековието от по-ранните и по-късните периоди на историята. В най-широките си граници това е характеристика на европейската история от IV до XVIII век – от Константин до Волтер. На теория през целия този период само ортодоксални и покорни вярващи християни могат да се ползват с пълните права на гражданство. Но в Западна Европа едва през VII век тази доктрина става практическа реалност, а към XVII век тя престава да бъде такава. През този период Църквата е била задължително общество точно по същия начин, както съвременната държава е задължително общество. В него има определени аутсайдери, но тези хора имат много ограничени права. На първо място в списъка са евреите, които могат да практикуват своята религия, стига да не се опитват да я разпространяват, а в дъното на списъка са тези, които са отпаднали и са станали еретици. Евреите не могат да бъдат убивани заради това, че са евреи, но еретиците могат. От XI до XIII век обаче евреите, еретиците и хомосексуалистите, в този ред, са считани за врагове на обществото. Смятало се, че прокажените и евреите са се обединили заедно с големия външен враг, исляма, за да съборят добрия ред на християнския свят чрез отравяне на кладенци и убиване на бебета за използване в техните ритуали. Прокажените са преследвани, от тях се изтръгват признания чрез изтезание и биват изгаряни на клада, а погромите срещу евреи са чести и ужасяващи. Евреите често са обвинявани в отвличане на християнски деца за използване в техните ритуали.
Човек става посветен член на това общество чрез кръщение, при което кръстниците дават определени обещания от името на детето, които го обвързват законно за цял живот. Крепостничеството е друга неволна връзка, която може да обвърже човек за цял живот, ако е роден в това състояние, но то може да бъде отменено чрез откупване, като безплатен дар или чрез бягство. Но Църквата има ограничения, наложени на нейната власт:
а) всички представители на Църквата имат много ограничени правомощия за инициатива и са наясно, че ще бъдат наказани за всяка злоупотреба с власт;
б) няма полиция. В крайна сметка ефективната принуда е възможна само със съгласието и сътрудничеството на независимите светски владетели. Ако светският владетел откаже, единственото останало оръжие е отлъчването.
Църквата е цялото човешко общество, подчинено на Божията воля – ковчегът на спасението в море от разрушения. Освен че овладява политическия ред на Римската империя, Църквата присвоява науката на Гърция и литературата на Рим и ги превръща в инструменти за благополучие в този свят. Към това тя добавя и дарбата на спасението – последното и изключително притежание на своите членове. То се смята за земно отражение на съвършения небесен оригинал. С други думи, това е изпълнението на милениума.
В политически план това е съзнателно продължение на Римската империя, макар и в църковно облекло. Римското право се превръща в каноническо право, легионите стават кръстоносци и т.н. Но възходът на папството не е само плавно възходящо издигане. Има и врагове: Гръцката църква в нейния упадък, повечето от светските владетели в един или друг момент и голямо разнообразие от антийерархични критици се противопоставят на претенциите на папството.
Нещо повече, Средновековието преминава през три отделни етапа, всеки от които е обусловен от много различни социални и интелектуални фактори.
I. Примитивната епоха (700–1050)
Към 700 г. римската система на Запад е напълно рухнала. Този първи период се характеризира с:
а) Превъзходство на гръцкото християнство (пряк потомък на християнската Римска империя) и исляма над западното християнство, като и двете са по-мощни и интелектуално по-развити от последното. Ислямът е достигнал края на своите комуникационни линии. През 846 г. арабските армии дори разграбват Рим.
б) Бедността на Запад. В резултат на чума, глад, разрушения и търговски упадък, целият Запад е слабо населен, без градове с повече от няколко хиляди жители. Между 1347 г. и 1351 г. Черната смърт (бубонната чума) унищожава населението на Европа. Точно в този момент на сцената излизат флагелантите: те вървят през градовете боси, яростно се самобичуват, докато не потече кръв. Те правят това, за да укротят Божия гняв, като принасят жертва от името на другите. Те вярват, че поради техните самоналожени изтезания всички ще бъдат спасени, че носят върху телата си стигматите на Христос и че тяхната кръв се смесва с Неговата кръв. Те също така призовават към убийства на евреи, за които смятат, че са отговорни за чумата. Папа Климент VI ги репресира и те са осъдени от Констанцкия събор. Черната смърт е отговорна за нарастващия акцент в народната религиозност върху смъртта, а също и върху чистилището, което ще бъде характерно за по-късното Средновековие. Това е особено забележимо в Северна Европа.
в) Това е епохата на бенедиктинците, през която бенедиктинското правило държи монопола в Западна Европа. Смята се, че най-добрият шанс за спасение се крие в поддържането на правилото или поне в допринасянето за неговата поддръжка и разширяване. Бенедиктинските манастири са смятани за небесни острови в един несигурен свят.
г) За християнската общественост това е равносилно на нахлуване на свръхестественото в живота им под формата на чудеса и ритуални церемонии (вж. съдебни изпитания). Те търсят стабилност и безопасност чрез някаква физическа връзка с вечността, над всякакви обстоятелства. Главната претенция на папата за слава е, че той е пазител на тялото на св. Петър. Тронът на Карл Велики в Аахен е осеян с реликви. Кралете имат реликви в короната си и ги носят на шията си. Това е тяхното тайно оръжие в битка. Отделен от тази небесна връзка, видимият свят е или безсмислен, или зъл. При коронясване, кралете полагат клетва, все едно са свещеници – носят свещенически одежди и биват помазвани за задачата си да управляват. В продължение на три века, 750–1050 г., кралете, преминали тези церемонии, упражняват власт, която те са насърчавани да смятат, че им придава свещен характер и ги поставя над епископите и свещениците. Това е произходът на идеята за божественото право на царете. Те се смятат за Божии наместници. Следователно постът на римския император е слят с този на старозаветната теокрация.
д) В резултат на това индивидът има малко значение – той или е погълнат от обществото, или (ако е велик човек) от поста си. Нищожността на човека се вижда редом с безличното величие на духовния свят.
е) През този период е заложен един незаличим модел: десятъци, епархии и енории и лоялност към Рим.
II. Епохата на растеж (1050–1300)
Към 1000 г. сцената се променя значително:
а) Светският владетел е понижен от почти свещеническата си позиция.
б) Папата придобива нови пълномощия за намеса.
в) Бенедиктинското правило губи своя монопол. Множат се всякакви нови ордени.
г) Това е период на експанзия, оптимизъм и импулс за разширяване и колонизиране. Тази последна тенденция се дължи на много фактори:
1) нарастващо натрупване на капитал,
2) нарастващото население,
3) връщане на Средиземно море под западния контрол чрез упадък на Османската и Византийската империи.
д) Църковната йерархия твърди, че е единственият канал на свръхестествена власт. Църквата вече означава „духовниците“, а не тялото на вярващите. Идеалната църква от XII и XIII век е общество от дисциплинирано и организирано духовенство, насочващо мислите и дейността на послушни и възприемчиви миряни – и крале, и магнати, и селяни. Никой никога не надхвърля елементарното ниво на образование, освен ако не е свещеник.
е) Реликвите запазват значението си в личния живот, но го губят в обществения живот.
ж) Промяна на каноническото право. Преди това търговията е занимание, едва съвместимо с християнството, но в началото на тази нова експанзия се налага промяна. Все още е тежък грях през XI век един човек да убие друг в битка, но до средата на XIII век теорията за „справедливата война“ е еволюирала, така че да означава повече или по-малко това, което е в интерес на папството.
В тази епоха се наблюдава плавен растеж във всички сектори, но към 1300 г. в някои кръгове вече се обмисля сериозно алтернативната светска държавна уредба.
III. Епохата на размириците (1300–1550)
Стават очевидни нови тревожни тенденции:
а) Нарастващите увереност и себеотстояване на светските владетели, типичен пример за което е Марсилий Падуански (ректор на Парижкия университет). Тази тенденция стига до поставянето на изискване за национална църква, независима от Ватикана.
б) Нарастващата заплаха за установените институции от страна на голямото градско население и движенията, които то вдъхновява. Екхарт става говорител на религията на техните лидери. Растежът на демокрацията и личната религия е смущаващо развитие за Католическата църква.
Гореописаните тенденции се изразяват по следните начини: насилствена атака срещу папата от френски войски и последвалото му дълго изгнание в Авиньон, разпускане на рицарите тамплиери и нарастващо градско негодувание срещу другите ордени. То също така се изразява в нарастващ страх на папата от екстремизъм, което се вижда от осъждането на францисканската доктрина за бедността през 1323 г., както и на Уилям от Окам и на Екхарт и Марсилий от Падуа. Всички тези тенденции могат да бъдат илюстрирани от събитията в Англия. Това е домът на най-радикалните социални, политически и религиозни движения в Европа, но също така е сред най-консервативните в Западната църква. И Църквата, и светската власт осъзнават, че трябва да се поддържат взаимно или цялата система ще рухне. Ето защо те избират да осъществят ограничени реформи.
Превод: Георги Титков