Великата схизма
Отношенията между Православната и Католическата църква
Няколко фактора довеждат до евентуалното разделение между Латинската и Гръцката църква през 1054 г.
I) Недоразумения. Отношенията между Източната и Западната църква като цяло са добри, но от време на време са помрачавани от недоразумения, които бързо се натрупват. Първият голям проблем възниква, когато Рим отхвърля канон 28 от Халкидонския събор, който предоставя големи правомощия за юрисдикция на Константинопол (451 г.). През 649 г. папа Мартин I е арестуван от имперски служители заради председателството на Събор, в който се противопоставя на монотелитното богословие на императора. Той умира в изгнание в Крим при нещастни обстоятелства. През 680 г. папата (Онорий I) е анатемосан на Третия Константинополски събор като еретик заедно с четирима византийски патриарси. Поводът е спорът на монотелитите (въпросът за единството на волята на Христос). Когато франките си връщат земята, завзета от лангобардите, която преди това е принадлежала на Византийската империя, те я предават на Ватикана!
Едва след VI век различията между Запада и Изтока стават наистина значителни.
II) Разлики в църковната практика.
Тези разлики са следните:
а) Безбрачие на Запад, но не и на Изток сред нисшите духовници.
б) На Господна вечеря се дава само хляб на Запад, а хляб и вино на Изток.
в) Безквасен хляб на Запад, но квасен хляб на Изток.
г) Свещениците са гладко избръснати на Запад, но брадати на Изток.
д) Разлика в мненията относно клаузата филиокве (Filioque) в Символа на вярата: Западната църква твърди, че Духът произлиза от Отца и от Сина, докато Източната църква казва: чрез Сина (Отец е дал Духа на Сина, за да го предаде на Църквата). В резултат на този спор Апостолският символ на вярата идва да замени Никейския символ на вярата на Запад като основен символ на вярата. Това разкрива фундаментално различна гледна точка за Троицата: за Запада и тримата членове на Троицата споделят една и съща божествена същност (т.е. имената на трите лица означават вътрешни взаимоотношения в Божеството), докато на Изток Отец (като източник на божествеността) споделя своята природа (същност) с другите двама членове на Троицата, като по този начин им дава придобита божественост. Така православното богословие все още носи белезите на Ориген.
е) Западът пости в събота и позволява на вярващите да ядат месо с кръв в него.
ж) Разводът е забранен на Запад, но разрешен в определени ситуации от Източната църква.
з) Източната църква отхвърля учението на Западната за чистилището, заслугите и индулгенциите.
Западът смята, че някои аспекти на наказанието за греха могат да бъдат премахнати на земята чрез покаяние или чрез индулгенции. Ако вярващият умре без да изплати цялото наказание, което дължи, той трябва да плати неизплатения си дълг чрез страдания в огъня на чистилището. Според Запада папата е имал властта да освобождава душите от чистилището, защото Бог му е дал надзорничество над „съкровищницата със заслугите на светиите”. Папата може да прехвърли тези заслуги на душите в чистилището чрез индулгенция, като по този начин изплати временното им наказание вместо тях и ги освободи. За разлика от това, Изтокът отрича съществуването на чистилище, отхвърля идеята, че праведните са наказвани след смъртта и не вярва нито в „съкровищницата на заслугите“, нито в индулгенциите.
и) Практиката на кръщението е различна. На Изток кандидатите са били кръщавани чрез потапяне три пъти (за тримата членове на Троицата), докато на Запад са използвани различни методи.
к) Източната църква отхвърля идеята за първородния грях, като казва, че това, което човечеството наследява от Адам, е смъртността и смъртта. Вследствие на това християните на Изток наблягат повече на възкресението, отколкото на кръста.
III) Политическите проблеми довеждат до допълнително отдалечаване на Източната църква от Запада. След спешен апел от папа Стефан, който е нападнат от лангобардите през 753 г., византийският император отказва да изпрати военна помощ и затова папата е принуден да се обърне за помощ към франките. Това в крайна сметка води до образуването на Западната Свещена Римска империя.
IV) Непосредствени фактори:
1. Възраждането на Западната империя при Ото през 962 г. води до утвърждаване на папската власт. Папите от XI век искат да контролират целия християнски свят. Преди това папата е един от петимата патриарси (Константинопол, Антиохия, Йерусалим, Александрия и Рим), които се подчиняват на Съвет по всички въпроси на вярата и практиката. Папата не е готов да се подчини на това, така че основно става въпрос за политика на властта.
2. Съществува конфликт на интереси в България, а също и в Южна Италия и Далмация.
3. Западът иска един човек над цялата Църква, но Изтокът никога не се е съгласявал с тази система: за него църковните събори, председателствани от 5-те патриарси, винаги са били решаващи.
4. Секретарят на папата Хумберт от Моенмутие е склонен да бъде импулсивен и груб. През 1054 г. той отива в Константинопол като личен представител на папата и иска патриархът да се подчини на папата. Патриархът отказва и е отлъчен. Посещението на Хумберт от Моенмутие в Константинопол е реакция на възраженията, отправени от Лъв Охридски (срещу налагането на безбрачието на духовенството и използването на безквасен хляб за причастие). Хумберт също е против доминацията над църквата от страна на държавата. Всичко това долива масло в огъня, което в крайна сметка довежда до размяна на обиди и присъда за отлъчване на патриарх Керуларий по време на литургия.
5. Официалната причина се състои в различните интерпретации на Символа на вярата. Изтокът отхвърля клаузата филиокве (Filioque).
V) Фактори, възпрепятстващи помирението: След 1054 г. се натрупват други фактори, които правят помирението невъзможно.
В 1204 г. по време на Четвъртия кръстоносен поход нормандските кръстоносци превземат Константинопол и се основава Латинската империя Византия (1261). През 1185 г. норманите превземат Солун и убиват 7000 жители, изнасилвайки жените и момичетата. Източната църква вижда в това акт на предателство, който никога не забравя.
През 1274 г. византийският император Михаил VIII е притиснат до стената, когато е изправен пред коалиция от врагове: Карл Анжуйски заплашва да нахлуе, за да възстанови католическото кралство, наложено по време на четвъртия кръстоносен поход. Неговото решение е да помоли папата за помощ, в замяна на което му предлагат да се подчини на Римската църква: той признава папското върховенство, чистилището и клаузата филиокве. Това споразумение е ратифицирано през 1274 г. на Лионския събор и наречено Лионски съюз. Но през 1296 г., когато състоянието на Византия се подобрява, Лионският събор е отхвърлен и православието е възстановено. Папата отлъчва източния император през 1281 г. Втори опит за обединение е направен 150 години по-късно на Събора във Флоренция.
Този път византийският император е обсаден от турците в Константинопол. Той се подчинява на папата, за да получи западна помощ. Папата обещава помощ, но не успява да убеди западните армии да се притекат на помощ на Константинопол. Като реакция срещу това „предателство” на императора другите патриаршии (включително Русия) прекъсват отношенията си с Константинопол. Краят на Константинопол настъпва, когато той е окончателно превзет от турците през 1453 г. Въпреки че схизмата е обявена през 1054 г. с издаването на поредица от взаимни анатеми, двете църкви все още остават в общение (вж. йезуити, поканени да дойдат и да служат в православни църкви), но крайната точка, от която няма връщане, е достигната през 1724 г., когато настъпва окончателният разрив. Това обяснява защо йезуитите са били в състояние да изиграят такава роля в свалянето на Лукарис.
Едва през 1965 г. взаимните анатеми са вдигнати от папа Павел и от Атинагор, но обединението все още не е решено.
Превод: Георги Титков