Уилям от Окам
Уилям от Окам (1290–1349) е роден в Окъм (Съри). Той влиза във францисканския орден. Критичен е към папството, което скоро го вкарва в беда. Той призовава Църквата да се управлява от колегия от папи и твърди, че Христос е единственият глава на Църквата. Напълно отхвърля папската власт по светски въпроси. Също така освобождава теологията от тиранията на аристотелизма.
Той силно критикува Тома Аквински:
1) Относно неговите философски доказателства за съществуването на Бог. Уилям казва, че Бог се познава само чрез вяра, а не чрез разум или просветление и че Божията воля е абсолютно върховна.
2) Относно различното интерпретиране на Аристотел от Тома Аквински, за да отговаря на неговата система от синтези. Уилям твърди, че мисълта на Аристотел е в основата си атеистична и следователно не може да бъде примирена с библейския мироглед. Неговото радикално отклонение от предишните мислители е, че той отказва да спори срещу Аристотел въз основа на платонизма. Той тръгва в напълно нова посока, като твърди, че само индивидите имат истинско съществуване – няма универсалии, които да съществуват независимо от Бог. Няма такова нещо като абстрактна мисъл. Това убива метафизиката и хвърля интелектуалния свят на късното Средновековие в смут.
Уилям казва, че истинската религиозна задача на разума не е да „доказва“ християнските доктрини или да показва колко „разумни“ са те, а просто да изследва различните твърдения на Писанията.
Той също така смята, че всяко истинско знание се придобива емпирично – чрез сетивата. Единствената реалност, която трябва да бъде позната, са индивидите, а те се познават само чрез сетивен опит. Така Уилям е предшественик на екзистенциализма. Не е възможно да се докаже съществуването на Бог: можем само да дадем „аргументи за вероятност“. Бог се постига не чрез разум (Тома Аквински), нито чрез просветление (Бонавентура), а само чрез вяра.
Неговото учение за Божията благодат и за човешката свободна воля също оказва влияние в Късното средновековие. Той възражда пелагианството (което е осъдено на събора в Оранж през 529 г.). Според Уилям вярващият може да заслужи благодатта, като даде най-доброто от себе си със собствената си неподпомагана сила: т.е. добрите дела привличат Божията благодат (вж. примера на Корнилий). Това учение става известно като „модерния път“ (via moderna) и Лутер е възпитан в него. Когато протестантските реформатори по-късно осъждат схоластиката, те всъщност осъждат неопелагианското богословие на Окам, Бийл и via moderna, които превръщат спасението в плод на естествената човешка свободна воля и заслуги, а не (както вярват реформаторите) в плод на Божията суверенна благодат.
Габриел Биел, който принадлежи към Братята на общия живот, но който отхвърля техния антиинтелектуализъм, до голяма степен следва доктрината на Уилям от Окам и други през XIV век (via moderna), която казва, че човекът трябва да направи първата стъпка към Бога (т.е. покаяние и добри дела), за да привлече Божията благодат, която след това позволява на вярващия да извършва дела на заслуги. Бийл е особено значим, тъй като неговите ученици са обучавали Мартин Лутер. Духовните проблеми, пред които е изправен младият Лутер, до голяма степен са причинени от доктрината на Бийл за благодатта.
На Биел се противопоставя Томас Брадвардин, архиепископ на Кентърбъри, който възражда доктрината на Августин за благодатта (Бог прави първата стъпка в спасението, а не човекът). Срещу него се противопоставя и реформаторът Джон Уиклиф. Въпреки това Брадвардин надминава Августин, като подкрепя това, което се равнява на детерминизъм, включвайки двойното предопределение.
Превод: Георги Титков