Как е решено кои книги трябва да бъдат в Библията, след като в Библията не пише кои книги трябва да включва тя?
Ако Писанието трябва да бъде единственият ни авторитет, на основата на какъв авторитет знаем кои книги трябва да присъстват в Библията, след като самата Библия не посочва кои книги трябва да бъдат в нея? Това е много важен въпрос, защото една верига е толкова силна, колкото най-слабото ѝ звено. Има ли слабо звено в комуникационната верига на Бог с човечеството? Ако е така, тогава цялата верига се проваля и на комуникацията в крайна сметка не може да се вярва.
Помислете за различните „звена“, съставляващи Божията комуникация с нас: първо е Божието желание да ни съобщи нещо. То се корени в Неговата любов, защото най-любящото дело, което Бог можеше да направи, е да се разкрие на Своето творение. След това идва действителното предаване на Божието слово чрез писателите. Това включва процес, който Библията нарича „вдъхновение“ и в който Бог вдъхновява думите, които човешките посредници записват (2 Тимотей 3:16). След това идва разпространението, тъй като Словото бива предавано на хората чрез проповядване или по друг начин. Тогава идва разпознаването, тъй като Божиите хора разграничават Светото писание от други религиозни писания. И тогава следва съхранение, чрез което Божието слово е оцеляло до наши дни, въпреки многото опити да бъде унищожено. И накрая – просветление, тъй като Святият Дух отваря разбирането на вярващия да получи Словото.
И това е „веригата“ – демонстрация на Божията любов чрез вдъхновението, разпространението, разпознаването, запазването и просветляването на Неговото Слово. Ние вярваме, че Бог е участвал във всяка стъпка от процеса, понеже Той иначе защо ще извърши цялата работа по вдъхновяване на Словото Си, а след това да не го запази? Защо Той би говорил на нас и след това да не ни напътства в разпознаването на Неговата реч?
Това разпознаване на Божието слово обикновено се нарича „канонизация“. Важно е да кажем, че Бог е определил канона, а Църквата го е открила. Канонът на Писанието не е създаден от Църквата; по-скоро Църквата го е открила или разпознала. С други думи, Божието слово е било вдъхновено и авторитетно от самото начало – то „е утвърдено на небето“ (Псалм 119: 89) – и Църквата просто е признала този факт и го е приела.
Критериите, които Църквата е използвала за разпознаване на Божието слово, са следните:
1) Книгата била ли е написана от Божи пророк?
2) Писателят потвърдил ли е посланието си с чудеса?
3) Книгата казва ли истината за Бога без лъжа или противоречие?
4) Книгата има ли божествена способност да променя живота?
5) Приета ли е била книгата като Божие слово от хората, на които първо е била предадена?
От тези критерии най-важният е първият – дали книгата е написана от Божи пророк. Аналогичен въпрос: „Книгата получила ли е апостолско одобрение?“, е бил главният тест за каноничност в Ранната църква. Този критерий е логичен резултат от знанието какво е „апостол“. Апостолите били избрани от Бога да бъдат основатели и водачи на църквата, така че е логично да приемем, че чрез тях е дошло Словото, от което се ръководи тя.
На апостолите бе обещан Духът на истината, Който да им припомни какво им е говорил Христос (Йоан 14:26) и да ги насочи към „цялата истина“ (Йоан 16:13). След възнесението на Христос апостолите получават свръхестествени дарби, за да могат да извършат делото си и да потвърдят своето послание (Деян. 2:4). Божият дом е „изграден върху основата на апостолите и пророците“ (Ефесяни 2:20). Като се има предвид специалното назначение, дадено на апостолите, било логично Църквата да счете апостолството като най-важен тест за каноничност. Така Евангелието от Матей започва да се смята за канонично (било написано от апостол); както и Евангелието от Марко с неговата тясна връзка с апостол Петър също било прието.
Когато се е пишел Новият завет, отделните книги и писма били незабавно приети като Божие слово и разпространени, за да се ползват от тях и останалите. Църквата в Солун приема словото на Павел като Слово Божие (1 Солунци 2:13). Посланията на Павел циркулират сред църквите дори още по апостолско време (Колосяни 4:16). Петър разпознава писанията на Павел като вдъхновени от Бога и ги приравнява с „останалата част от Писанията“ (2 Петрово 3: 15–16). Павел цитира Евангелието на Лука и го нарича „Писание“ (1 Тимотей 5:18). Това широко приемане стои в рязък контраст с няколкото оспорвани книги, в крайна сметка отхвърлени като неканонични, които се радвали на ограничено приемане за известно време.
По-късно, когато ересите се увеличават и някои от църквата започват да настояват за приемането на фалшиви религиозни писания, Църквата взема мъдро решение да проведе събор, за да потвърди официално приемането на 27-те новозаветни книги. Критериите, които използват, им позволяват обективно да различават това, което Бог им е дал, от това с човешки произход. Те заключават, че ще останат с книгите, които са общоприети. По този начин вземат решение да продължат в „учението на апостолите“ (Деян. 2:42).
Превод: Георги Титков