Църковна практика
Западният християнски свят по времето на Инокентий III обхваща около 70 милиона население, разделени на 400 епархии, управлявани от епископ или архиепископ, всички подчинени на папата в Рим. Епископите обикновено са от благороднически семейства и също така служат като граждански администратори, които държат много строг контрол. При папа Климент енориите се управляват от свещеници, които обикновено произлизат от по-нисшите класи. Тъй като по това време няма семинарии за обучение на кандидатите (те са въведени едва след Тридентския събор), тези, които искат да бъдат ръкоположени, просто се представят 3 дни преди церемонията по ръкополагането и полагат тридневен устен изпит. Кандидатът трябва да е навършил 24 години и да не е роден в робство, незаконно роден или с телесни дефекти. Работата му е да отслужва литургия, да кръщава, да изповядва, да посещава болни и да погребва мъртвите. Той наставлява своите енориаши да се грижат за бедните. Може да е капелан на гилдия.
Местният свещеник често е трудно различим от своите енориаши, въпреки че на теория и според теологията трябва да има рязко разграничение, според грегорианската концепция за свещеничеството. По тази причина е постановено свещениците да спазват безбрачие, тъй като се установява, че бракът е основен интегриращ фактор. Всички бракове на духовници са окончателно забранени на Втория Латерански събор през 1139 г. Те също така трябва да се обличат по различен начин, носейки расо (по модел на римската тога). По време на мѐсата отделянето на духовенството от хората става театрално очевидно. Сакраменталните тенденции, които променят природата на литургията, стават още по-отчетливи през Средновековието. Участието на миряните постепенно се свежда до нула и така те се превръщат основно в зрители. Средновековният свещеник е трябвало да носи специално изработени дрехи и да шепне молитви на латински. Когато дойде време за причастието, вярващите получават само „нафора“, потопена във вино. Само монаси, монахини и свещеници получават причастие редовно. Основната цел на миряните, идващи на литургия, е да видят издигнатата нафора. Хората обикалят от църква на църква из града само за да видят нафората издигната. Тази идея е развита на празника Тяло Христово, когато целият град излиза, за да види хостията (нафората), която дефилира из града в златна дарохранителница.
В навечерието на Реформацията религията става все по-лична. Започват да се разпространяват частни параклиси. Страдащият Христос заменя образа на Бог като суров Съдия. Жалеещата Дева Мария става все по-човешка и за нея се строят светилище след светилище. Използването на броеницата, молитвата „Аве Мария“ и празниците на Девата стават все по-разпространени. В изкуството кървящото сърце на Исус започва да заема все по-често място сред останалите мотиви. „Чудесата“ на евхаристията зачестяват след XIII век. Това се дължи най-вече на нарастващия неоплатонически уклон на Църквата и мистичното проповядване на Бернар от Клерво и други подобни. Бернар е пионер в революционна тенденция в западната набожност към по-голям акцент върху Исус като човек и централното място на общуването с Исус, човека на скърбите, в живота на вярващия. Исус, страдащият Човешки Син, висящ на кръста, започва да заменя възкръсналия Божи Син, седнал на небесния престол, като основен фокус на западната католическа духовност. Този акцент върху страданието на Христос има злополучен резултат: хората започват да се съсредоточават върху тези, които са причинили това страдание – евреите. Бернар също така популяризира преклонението пред Дева Мария като най-ефективния човешки посредник. Той обаче не вярва в непорочното зачатие на Мария. Бернар освен това е и библицист, който написва коментар върху Песен на песните.
Превод: Георги Титков