1. Какво е апологетика?

Определение за апологетика

Апологетиката може да бъде най-просто дефинирана като „защита на християнската вяра“. Простотата на тази дефиниция обаче прикрива сложността на проблема за дефинирането на апологетиката. Оказва се, че са били използвани разнообразни подходи, за да се дефинира значението, обхватът и предназначението на апологетиката.

От апология до апологетика

Думата „апологетика“ произлиза от гръцката дума απολογία, чието първоначално значение е било „защитна реч“ или „ответен отговор“. В Древна Атина думата се е отнасяла до защитната реч като част от нормалната съдебна процедура по онова време. След представяне на обвинението на обвиняемия е било позволено да обори обвиненията в защитен отговор, в който обвиняемият се опитва да отхвърли обвинението. Класически пример за такава апология е защитата на Сократ срещу повдигнатото обвинение, че проповядва чужди богове – защита, преразказана от най-известния му ученик – Платон – в неговия Диалог, наречен „Апология“.

Думата „апология“ се среща 17 пъти в Новия завет във формите на съществително (απολογία) или глагол (ἀπολογέομαι), като и двете форми могат да се преведат „защита“ или „оправдание“ във всеки от случаите. Обикновено думата се използва да обозначи нечия реч в собствена защита. Например в един пасаж Лука пише, че юдеин на име Александър се опитал да „се защити“ пред разгневената тълпа в Ефес, която била подстрекавана от майсторите, изработващи фигурки на идоли и чийто бизнес бил заплашен от проповядването на Павел (Деяния 19:33). На други места Лука винаги използва думата, за да опише ситуации, в които християните, и по-специално апостол Павел, са съдени за прокламирането на тяхната вяра в Христос и трябва да защитят своето послание срещу обвиненията, че то е незаконно (Лука 12:11; 21:14; Деяния 22:1; 24:10; 25:8, 16; 26:2, 24).

Самият Павел е използвал думата в различен контекст в своите послания. В Посланието към коринтяните той намира за необходимо да се „защити“ срещу критиките към неговото твърдение, че е апостол (1 Коринтяни 9:3, 2 Коринтяни 12:19). В един момент той описва покаянието, демонстрирано от коринтяните като „оправдание“ [в различните български преводи е преведено като „себеочистване“, „извинение“, „защита“ – бел. пр.], тоест пламенна ревност за себеочистване. В Посланието към римляните Павел описва езичниците, които не са имали писан закон, като такива, които в достатъчна степен са осъзнавали Божия закон, така че, в зависимост от поведението им, собствените им мисли или ще ги обвиняват, или ще ги „защитават“ („извиняват“, „оправдават“) в Съдния ден (Римляни 2:15). Към края на своя живот Павел пише на Тимотей: „При първата ми защита никой не взе моята страна“ (2 Тимотей 4:16), имайки предвид първия път, когато е бил изправен пред съда. Употребата тук е подобна на тази, която намираме в писанията на Лука. По-рано Павел е бил изразил благодарността си към филипяните, че са го подкрепили „както в оковите ми, така и в защитата и утвърждаването на благовестието“ (Филипяни 1:7). Тук отново контекстът е конфликтът на Павел с властите и попадането му в затвора. Обаче фокусът на „защитата“ не е Павел, а благовестието – служението на Павел включва защита на благовестието срещу клеветниците и хулителите, особено онези, които твърдят, че то е подривно или по някакъв начин незаконно. Така Павел пише по-нататък в същата глава: „Аз съм поставен да защитавам благовестието“ (Филипяни 1:16).

Последно, в 1 Петрово 3:15 на вярващите се казва да бъдат винаги подготвени „да представите защита пред всеки, който поиска от вас да отговорите за надеждата, която е във вас“ (в българския превод е „като бъдете винаги готови да отговаряте […] на всеки, който ви пита за вашата надежда“ – бел. пр.) Контекстът тук е подобен на този в късните послания на Павел и в писанията на Лука – нехристияните злословят поведението на християните и ги заплашват с преследване (1 Петрово 3:13–17; 4:12–19). Когато са предизвикани или дори заплашени, християните трябва да се държат законно, добросъвестно и да дадат обоснована защита на това, в което вярват, на всеки, който попита. (Ще дискутираме този текст по-нататък в глава 2.)

И така, Новият завет не използва думите απολογία и ἀπολογέομαι в техническия смисъл на съвременната дума апологетика. Идеята да се предложи обоснована защита на вярата е очевидна в три от тези текстове (Филипяни 1:7, 16; и особено в 1 Петрово 3:15), но дори и тук не се планира формална научна или академична дисциплина на име апологетика. В действителност в Новия завет не е дадена никаква конкретна система или теория на апологетиката.

През второто столетие сл. Хр, тази дума с общо значение на „защита“ започва да приема по-тясното значение на група писатели, които защитавали вярванията и практиките на християнството срещу различни атаки. Тези мъже, между които са Юстин Мъченик („Първа апология“, „Диалог с Трифон“, „Втора апология“) и Тертулиан („Апология на християнството“), били известни като апологети заради заглавията на техните трактати. Използването на думата „апология“ в заглавията от тези автори е отпратка към „Апологията“ на Платон и към необикновеното значение на думата в Новия завет и е в съзвучие с факта, че акцентът на тези апологии от II в. сл. Хр. е бил защита на християнството срещу обвиненията в незаконни действия.

Изглежда, че едва през 1794 г. думата „апологетика“ е била използвана за обозначаване на специална богословска дисциплина и почти от този момент нататък тече дебат относно мястото на тази дисциплина в християнската мисъл. През 1908 г. Б. Б. Уорфийлд каталогизирал някои от тези различни виждания преди да предложи собственото си заключение, че на апологетиката трябва да се възложи обширната задача да потвърждава фактите относно Бога (философска апологетика), религиозното съзнание (психологическа апологетика), откровението (апологетика на откровението), християнството (историческа апологетика) и Библията (библиоложка апологетика, специалността на Уорфийлд). Грег Л. Бансен обобщава каталога на Уорфийлд така:

Някои се опитват да разграничат апологетиката от апологията, но те имат различия помежду си по отношение на принципа на разграничаване (Дюстердик, Кюбел). Апологетиката е била класифицирана като екзегетична дисциплина (Планк), историческа теология (Чирнър), теория на религията (Рабигър), философска теология (Шлайермахер), нещо различно от полемиката (Каюпер), нещо, принадлежащо на няколко отдела (Толук, Кейв), или нещо, което няма право да съществува (Носелт). Х. Б. Смит гледа на апологетиката като на историко-философска догматика, която се занимава с въпроси относно подробностите, но Кюбел твърди, че тя всъщност се занимава само с есенцията на християнството. Шултц отива по-далеч и казва, че апологетиката се отнася само до това да защитава един общо взето религиозен мироглед, но други учат, че апологетиката трябва да си постави за цел установяването на християнството като окончателна религия (Сак, Ебрард, Лехер, Лем).

Този дебат продължава през целия ХХ в. В тази глава ще предложим дефиниции на сродните думи на апологетиката и ще обсъдим как най-добре да разберем дисциплината „апологетика“.

Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: What is Apologetics?