Функциите на апологетиката
Исторически се е смятало, че апологетиката трябва да включва поне три функции или цели. Някои апологети са акцентирали само върху една функция, докато други са отричали, че дадената функция или функции са в действителност валидни функции на апологетиката, но като цяло тези функции са били широко признати като определящи задачата на апологетиката. Франсис Бийти например ги очертава като система за защита на християнството, оправдаване на християнския мироглед срещу онези, които го нападат, и оборване на противопоставящите му се системи и теории.
Бърнард Рам също изброява три функции на апологетиката. Първата е „да покаже как християнската вяра е свързана с твърдения за истинност“. Твърденията за истинност на една религия трябва да бъдат прегледани, така че нейната връзка с реалността да бъде разпозната и проверена. Тази функция кореспондира с това, което Бийти нарича „защита“. Втората функция е „да покаже способността на християнството да предложи обяснение“ по отношение на разнообразни предмети – което по същество е същото, което Бийти нарича „оправдаване“. Третата функция според Рам, оборването на лъжливи или фалшиви атаки, е същата и при Бийти.
По същия начин Джон Фрейм очертава „три аспекта на апологетиката“, които той нарича „доказване, защита и настъпление“. Доказването включва „представяне на рационални основания за вярата“; защитата включва „отговаряне на възраженията на неверието“; настъплението означава „атакуване на глупостта (Псалм 14:1; 1 Коринтяни 1:18 – 31 и 1 Коринтяни 2:1-16) на невярващата мисъл“. Книгата на Фрейм след това продължава по тази схема на изложение: доказване (глави 3–5), защита (6–7) и настъпление (8).
Първите три части на четиристранния анализ на задачата на християнската апологетика от Робърт Реймънд следват същия модел. (1) Апологетиката отговаря на конкретни възражения – препятствия, като предполагаеми противоречия между различни твърдения в Писанието и погрешни разбирания относно християнството трябва да бъдат премахнати (защита). (2) Апологетиката дава отчет за основите на християнската вяра, като се задълбочава във философската теология и по-специално в епистемологията (оправдаването). (3) Апологетиката предизвиква нехристиянските системи, особено в областта на епистемологичното оправдание (оборване). Към тези 3 точки Реймънд добавя и четвърта: (4) Апологетиката търси да убеди хората в истинността на християнската позиция. В определен смисъл тази последна точка може да се разглежда просто като посочване на общата цел на апологетиката, като първите три точки засягат специфичните функции, чрез които тази цел се постига. От друга страна, извеждането на убеждаването като отделна функция е полезно, тъй като то включва елементи, които отиват отвъд представянето на интелектуален отговор (фокусът на първите три точки). Убеждаването трябва също да вземе предвид жизнения опит на невярващия, правилния тон, с който трябва да се разговаря с даден човек, и други въпроси отвъд простото предаване на информация.
И така, можем да различим четири функции, цели, форми или аспекти на апологетиката. Първата може да бъде наречена оправдаване (според Бийти) или доказване (според Фрейм) и включва построяване на философски аргументи, както и научни и исторически доказателства за християнската вяра. Целта на апологетиката тук е да предложи набор от положителни доказателства, че християнството е система от вярвания, която трябва да бъде приета. Философски това означава извличане на логическите последствия от християнския мироглед, така че те да могат да бъдат ясно видени и съпоставени с алтернативни мирогледи. Такъв контраст по необходимост повдига въпроса за критериите за потвърждаване, когато тези конкурентни претенции за истинност трябва да бъдат оценени. Въпросът за критериите, по които християнството се доказва, е фундаментална спорна точка между защитниците на различните видове християнски апологетични системи.
Втората функция е защита. Тази функция е най-близо до Новия завет и раннохристиянската употреба на думата апология: защита на християнството срещу множеството атаки, извършвани срещу него във всяко поколение от страна на критици, принадлежащи към най-различни системи от вярвания. Тази функция включва изясняването на християнската позиция на фона на недоразумения и злонамерено очерняне; отговаряне на възражения, критицизъм или въпроси от нехристияни и изобщо изчистването на всякакви интелектуални трудности, които невярващите смятат, че стоят на пътя на тяхното идване до вярата. И още по-общо казано, предназначението на апологетиката като защита е не толкова да докаже, че християнството е истинно, колкото да покаже, че на християнството може да се вярва.
Третата функция (която Фрейм нарича „настъпателна“) е оборването на противопоставящите се вярвания. Тази функция се фокусира на отговарянето не на конкретни възражения срещу християнството, а на аргументите, които невярващите дават в подкрепа на техните собствени вярвания. Повечето апологети са съгласни, че оборването не трябва да е самоцел, защото оборването на една нехристиянска религия или философия не доказва автоматично истинността на християнството. Въпреки това то е една от основните функции на апологетиката.
Четвъртата функция е убеждаването. Под това ние нямаме предвид просто натрапването на хората да се съгласят, че християнството е истинно, а убеждаването им да приложат тази истина в собствения си живот. Тази функция се фокусира върху това да доведе един нехристиянин до мястото на посвещение. Намерението на апологета е не просто да спечели един интелектуален спор, а да убеди хората да посветят живота си, вечното си бъдеще на доверието към Божия Син, Който умря за тях. Можем да говорим за тази функция още като за евангелизиране или свидетелстване.
Тези четири аспекта или функции на апологетиката имат различни и допълващи се цели и смисли по отношение на разума. Апологетиката като доказателство показва, че християнството е разумно обосновано; нейната цел е да даде на нехристияните добри причини и основания да прегърнат християнската вяра. Апологетиката като защита показва, че християнството не е неразумно и необосновано. Нейната цел е да покаже на нехристияните, че тяхното доверяване на Христос или приемането на Библията като Божие слово не би било ирационално. Трето, апологетиката като оборване показва, че нехристиянската мисъл е необоснована и неразумна. Целта на оборването на нехристиянските системи от вярвания е да бъдат поставени нехристияните лице в лице с нерационалността на тяхната позиция. И четвърто, апологетиката като убеждаване взема предвид факта, че християнството не е познаваемо само чрез разума. Апологетът търси да убеди нехристияните да се доверят на Христос, не просто да приемат твърденията за истинност относно Христос, и тази цел прави необходимо осъзнаването на личното измерение в апологетичните сблъсъци и във всяко обръщане към вярата в Христос.
Не всеки е съгласен, че апологетиката включва всички четири изброени функции. Например някои апологети и богослови са твърдели, че доказването не е валидна функция на апологетиката, че ние трябва да се задоволим с това да покажем, че християнството не е неразумно и необосновано. Или пък някои християнски философи са настоявали срещу опитите да се предлагат аргументи за това, че нехристияните са нерационални в тяхното отхвърляне на християнството. Много апологети дори са изоставили идеята, че апологетиката може да бъде полезна да убеди хората да повярват в Христос. Ако оставим тези мнения настрана, всички четири функции на апологетиката исторически са били важни и за всяка от тях се борили големи християнски апологети през църковната история. Затова в следващата глава ще се обърнем към усилията на тези апологети.
Кратка история на апологетиката: план на главата →
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: What is Apologetics?