Растежът на философията и схоластиката
Мисленето през Средновековието има за фон това, което е било преди – класическата философия на Гърция, Библията и учението на раннохристиянските автори. Това, което правят схоластиците или „учениците“, е да синтезират всички тези течения на мисълта, за да съберат всичко в една логическа система. Следователно те не са оригинални мислители, а синтезисти и логици. Имат проницателни умове, но продължават да се въртят в кръг, защото или източниците им са погрешни, или различните системи са непримирими. За тях системата е всичко, съдържанието не е толкова важно.
Техните източници са:
1. Библията, но както е тълкувана от ранните отци;
2. Раннохристиянските писатели (които в никакъв случай не са безпогрешни);
3. Гръцката философия може да бъде хармонизирана с библейската теология само чрез орязването на едното, за да пасне на другото. Схоластиците така или иначе не са съгласни помежду си. Те поддържат три гледни точки: платонически реалисти, които поставят универсалните идеи пред нещата, аристотелови реалисти, които вярват в емпиризма, и номиналисти, които вярват, че универсалните идеи идват от обектите.
РЕАЛИЗМЪТ представлява платонически идеализъм, който предполага съществуването на свят от идеи. Това е идеалистично учение, според което общите идеи съществуват преди създаването на материята в ума на Бога и като вродени идеи в нашите умове (вж. Анселм и Уилям от Шампо). Крайната реалност не е това, което виждаме (което е временно и преходно), а вечният свят на идеите (обектите, които виждаме са изрази на тези идеи). Следователно реалността преминава от небето към земята. Поддръжниците на това виждане се наричат реалисти, защото те твърдят, че само тези идеи (група или клас от отделни неща) представляват крайната реалност.
Дънс Скот и Абелард се придържат към модифицирана форма на „реализъм“, наречена „концептуализъм“, според която универсалните идеи съществуват както в ума на Бог, така и в ума на човека, но не като вродени идеи. Твърди се също, че Тома Аквински поддържа този възглед (аристотелов реализъм), който най-много съответства на идеите на Аристотел.
НОМИНАЛИЗМЪТ е схоластично учение, според което няма универсални идеи сами по себе си. Универсалните идеи са само имена (оттук и изразът номинализъм, от латинското nomen), които се използват за описание на качества, отнасящи се до тези неща (или хора). Следователно идеите са продукт на човешкия ум. Порфирий е първият, който предлага това в отговор на Аристотел в своя коментар върху него. Росцелин става най-известният схоластик, представител на тази позиция, за което е осъден от Църквата през 1092 г. През XIV век номинализмът е възроден от Уилям от Окам. По същество това е скептичен подход към богословието на тайнствата, който говори за действащи невидими сили.
Преди Аристотел да бъде преоткрит, всичко, което учените правят, са екзегези върху Светото писание. Техните мнения се каталогизират и сравняват едно с друго. Най-добрият пример за този метод са известните Сентенции („мнения“) на Питър Ломбард, които представляват опит да се организира този материал по теми като Троицата, Сътворението и т.н. Акцентът е върху приемането на традицията и авторитета. Рационалните предположения са сведени до минимум.
Нов подход се появява през XII век под влияние на подновеното изучаване на Аристотел. Неговите произведения са преоткрити чрез мюсюлманите (благодарение на работата на несторианците) и евреите от Испания и Южна Италия. Абелард е първият, който популяризира тези изследвания в Париж, но той е ограничен от малкия брой налични книги. През следващите 100 години пълните произведения стават достъпни заедно с голям брой арабски коментари.
Аристотел е познат на западното общество от Ранното средновековие, но единствено в областта на логиката. Едва когато коментарите на Авероес за него се появяват на пазара, той е изследван от философска гледна точка и учените започват да правят заключения, които са в разрез с теологията (срв. вечността на материята).
АРИСТОТЕЛИАНСТВОТО. Ефектите от преоткриването на Аристотел са разтърсващи. За първи път християнските мислители се сблъскват с напълно рационалистична интерпретация на човешкия опит и всъщност на цялата познаваема реалност. Аристотел е класифицирал цялото налично знание на своето време, но винаги от напълно рационалистична гледна точка. Той вижда света като един огромен, самостоятелен, самообясняващ се организъм. Той описва една еволюционна вселена, в която материята е всичко, но непрекъснато се опитва да се развие към мисълта и интелигентността. Но този процес протича на цикли, така че Вселената никога не достига целта си. Материята и формата са вечни. Няма индивидуално безсмъртие извън тялото. Докато Платон постулира статична вселена, Аристотел постулира развиваща се вселена, която никога не може да премине отвъд определена точка. Нито Платон, нито Аристотел са вярвали в божество с личностни качества.
Изправена пред тази яростна атака, подобна на дарвинистката през XIX век, Църквата, както може да се очаква, се стреми да я абсорбира и помири с християнството. Всъщност основното занимание на учените през Средното и Късното средновековие е да се примирят с Аристотел.
ОПИТ ЗА СИНТЕЗ
Първият схоластик, който се опитва да съчетае вярата и разума, особено използвайки логиката на Аристотел, е Боеций (480–524), който, живеейки в залеза на Римската империя, е последният западен учен преди XII век, запознат в дълбочина с гръцките текстове на философските произведения на Аристотел (учил е в Атина и Александрия). В основния си труд (Утехата на философията) той се бори с проблема за страданието, използвайки диалектиката на Аристотел, след като е бил хвърлен в затвора, докато чакал екзекуцията.
Мюсюлманите също трябва да се примирят с Аристотел, но по-рано, отколкото на Запад. Мюсюлманският учен Газали (поч. 1111 г.) първи се опитва да помири вярата и разума, но по-късно вижда, че философията и религиозните вярвания са несъвместими, така че той осъжда теорията на познанието на Аристотел. Друг учен, Авероес (1126–1198), предлага възглед за двойната истина: философията е една категория на истината, а теологията е друга. И двете са верни.
На Запад двамата най-известни учени, които се опитват да синтезират Аристотел и християнската мисъл, са Алберт Велики и Тома Аквински.
Превод: Георги Титков