Кнудсен, Монтгомъри, Морланд, Гайслер

През 1971 г. е публикуван сборник с есета в чест на Ван Тил със заглавие „Йерусалим и Атина“. В него са включени няколко критични есета, на които Ван Тил отговорил. Започвайки с публикуването на тази книга, са защитени поне два различни начина за разбиране и развиване на презумпционализма на Ван Тил. Първият (който всъщност предшества „Йерусалим и Атина“) може да се каже, че е трансценденталната интерпретация и е специално артикулиран от Робърт Д. Кнудсен (1924–2000), бивш студент на Ван Тил, който става негов колега в Уестминстър, където преподава апологетика до 1995 г. Според Кнудсен апологетиката на Ван Тил се разбира най-добре като трансцендентална, тоест като такава, което представя християнството като единствената позиция, която може да даде адекватно обяснение на възможността за истината, разума, стойността и нашето съществуване. За Кнудсен апологетиката на Ван Тил по същество била Кайперова, а Ван Тил трябва да се разглежда като член на школата на калвинистката философия, заедно с Дойеверд и други реформирани мислители.

Втората интерпретация на мисълта на Ван Тил произхожда от Джон М. Фрейм, ученик на Ван Тил, който става професор по апологетика в сестринския колеж на Уестминстър в Калифорния. Фрейм разработва епистемологична теория, наречена от него „перспективизъм“, която се стреми да интегрира рационални, емпирични и екзистенциални (или лични) аспекти на човешкото познание. В книгата си от 1987 г. „Учението за познанието на Бога“ Фрейм представя перспективизма като систематично усъвършенстване на позицията на Ван Тил, давайки по-положителна оценка на логиката и фактическите доказателства, като същевременно остава верен на виждането на Ван Тил за цялостно реформирана, презумпционна апологетика. Фрейм също  така прилага своя перспективизъм към етиката, докато неговият колега Върн С. Пойтрес, професор по Нов завет в Уестминстър във Филаделфия, прилага перспективизъм към систематичното богословие и херменевтиката.

През 70-те години на миналия век най-забележителният критик на Ван Тил е Джон Уоруик Монтгомъри, лутерански апологет, чието сатирично есе, озаглавено „Имало веднъж едно априори“ е включено в сборника „Йерусалим и Атина“. То характеризира позицията на Ван Тил като изоставяне на всички разумни аргументи за християнската вяра. Монтгомъри, вдъхновен най-вече от юриста и апологет от XIX век Саймън Грийнлийф, се бори за „доказателствена”, основана на емпиризма апологетика, която да е съсредоточена върху историческия аргумент за възкресението на Исус, в съответствие с принципите на юридическите доказателства. Евиденциалистите от школата на Монтгомъри също отдават по-голямо значение на научните доказателства за творението, отколкото на философските аргументи за съществуването на Бог. Много от апологетите днес съсредоточават усилията си в „доказателствена” посока, дори и без непременно да подкрепят една такава радикална доказателствена теория на апологетиката. Към доказателствените апологети се числи Дж. П. Морланд, който допринася значително за развитието на християнска философия на науката, както и в защитата на историческата надеждност на евангелията. Друг евангелист, който подкрепя доказателствената апологетика и критикува Ван Тил в „Йерусалим и Атина“, е Кларк Пинък. През 80-те и 90-те години Пинък, подобно на Бърнард Рам, се отдалечава от консервативната позиция, която заемал по-рано, като се противопоставя на доктрината за библейската непогрешимост и поставя под въпрос други аспекти на евангелското богословие.

Критичен към Ван Тил е и Норман Гайслер, евангелистки учен, който се застъпва за класическата апологетика, основана главно върху концепциите на Тома Аквински. Въпреки че няколко римокатолически богослови, като Етиен Жилсон и Жак Маритен, защитават томистичния подход към апологетиката и богословието, Гайслер е един от малкото съвременни евангелски протестанти, които се застъпват за такъв подход. Неговият подход включва три основни етапа на аргументация. Първо, той разглежда различни ограничени теории за познанието, които се опитват да базират всички знания или само върху разума, или върху емпиричния факт, или върху опита, и показва, че са неадекватни. Вместо такива епистемологии, той защитава двойния принцип на непотвърдимостта (всичко, което не може постоянно, последователно и методично да бъде потвърждавано, е невярно) и неоспоримостта (всичко, което не може постоянно, последователно и методично да бъде отхвърляно, е вярно), като предоставящ надежден и адекватен тест за истинност. Второ, Гайслер изследва всички основни светогледи (включително атеизма, пантеизма и др.) и се опитва да покаже, че само теизмът (монотеистичният мироглед, общ за традиционните форми на юдаизма, исляма и християнството) преминава теста за истинност. Ключов аспект на този втори етап е преработена версия на томистичния космологичен аргумент. Трето, Гайслер твърди на вероятностни основания, че християнството е истинската форма на теизма. Тук неговият аргумент се фокусира върху възкресението на Исус Христос и историческата надеждност на библейските Писания. Творбите му са допринесли много за евангелистката апологетика и са влиятелни и ценени дори сред онези, които не приемат томистичния му метод.

Шефър, Плантинга, Евънс, Д. Кларк →

← Г. Кларк, Карнел, Хакет, Крейг

Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: A Brief History of Apologetics