Прегледът на историята на апологетиката в предходната глава илюстрира голямото разнообразие от подходи, разработени за защита на християнската вяра от първи век насам. Християнските апологети са изправени пред редица предизвикателства от различно естество и по различно време и те се стремят да защитят вярата си по разнообразни начини. Това довежда до значително несъгласие по отношение на такива метаапологетични въпроси като следните:

– теорията на знанието, която човек взема за даденост в представянето на християнството като истина,

– стойността на теистичните доказателства,

– степента на увереност, която християнството предоставя,

– връзката между вярата и разума и между философията и християнството,

– ролята на доказателствата в апологетиката,

– съществуването и естеството на общото между християни и нехристияни.

Осмислянето на тези проблеми и подходи е целта на тази книга.

Четири вида апологетични системи

До ХХ век едва няколко писатели се заемат сериозно с въпроса за апологетичния метод. Както потвърждава Ейвъри Дълес, това вече не е така: „20-ти век вижда по-ясно от предишните периоди, че успехът на апологетиката зависи от въпроса за метода. През последните няколко десетилетия апологетичната наука се слива във все по-голяма степен с епистемологията на религиозното знание“. Причината за тази тясна връзка между апологетичната наука и религиозната епистемология е, че съвременната мисъл след Кант е в епистемологична криза. Откъде знаем онова, което мислим, че знаем? Този въпрос се разглежда като особено проблемен за твърденията за религиозно познание и християнската апологетика по необходимост е била принудена да се справи с него.

Поради значимостта на епистемологията за съвременните съмнения и отрицания на християнското откровение, най-основните презумпции, които отличават апологетичните системи, развити в съвременната християнска мисъл, са епистемологични. Едвин А. Бърт в своя труд Видове религиозна философия каталогизира четири основни метода на разработване на богословски въпроси: рационалистичен, емпиричен, авторитарен и интуитивен. Прилагайки типологията на религиозната философия на Бърт специално към апологетиката, различаваме четири основни апологетични подхода, които наричаме класическа апологетика (съответстваща на това, което Бърт нарича рационалистичен метод), евиденциализъм (емпиричен метод), реформирана апологетика (авторитарен метод) и фидеизъм (интуитивен метод). Всеки от тези четири подхода към апологетиката, въпреки че е имал предшественици в по-ранните периоди от църковната история, се е оформил като отделен подход към апологетиката, основан на изрична епистемология, в края на XIX и началото на XX век. Тук ще опишем накратко всеки от тях.

ласическата апологетика по начина, по който използваме термина в тази книга, се отнася до апологетичен подход, който набляга на използването на логически критерии (например законът за противоречието, самосъгласуваност, всеобхватност, свързаност) при определяне на валидността на конкурентните религиозни философии. Тези критерии се използват за опровергаване на претенциите за истинност на нехристиянския светоглед и за установяване съществуването на Бог чрез теистични доказателства. Подходът в съвременната му форма се характеризира с „двуетапен“ метод на апологетика, при който човек първо представя аргументи в полза на теизма (светогледът, който приема съществуването на един Бог Създател) и след това представя доказателства, че този Бог се е разкрил в Христос и в Библията. Най-известният християнски мислител, за който се смята, че проправя пътя на този подход, е теологът от XIII век Тома Аквински. В съвременната евангелска апологетика той може би е най-добре представен от Норман Л. Гайслър. Обсъждаме този подход във втора част „Класическа апологетика: има смисъл“.

Евиденциализмът се стреми да положи християнската вяра предимно на емпирично и исторически проверими факти. Евиденциалистите често правят паралел между научния метод, който включва тестване на различни теории, и теологичната проверка. Те твърдят, че може да се установи висока степен на вероятност в полза на християнството и че тази достоверност е същата като при научните теории. Данните не представляват непременно безспорно доказателство, но са достатъчни, за да се отговори на възраженията и да се покаже, че вярата в християнството не е ирационална. Вместо да използват двуетапен метод първо за защита на теизма и след това на християнството, както в класическия подход, евиденциалистите считат доказателствата за творението, за вдъхновението на Библията и за божествената идентичност на Христос (особено въз основа на Неговото възкресение от мъртвите) като част от цялостната аргументация за реалността на християнския Бог. Джоузеф Бътлър обикновено се счита за пионер в този апологетичен метод, а през последните десетилетия той е особено свързан с лутеранския учен Джон Уоруик Монтгомъри. Обсъждаме този подход в трета част „Евиденциалистска апологетика: само фактите“.

Терминът класическа апологетика понякога се използва за обозначаване на евиденциализма, както и на по-рационално ориентираната форма, обсъдена по-горе. Избрахме да използваме термина в по-тесния му смисъл по две причини. Първо, евиденциализмът представлява отчетливо съвременно развитие, което в някои отношения отхвърля ключови аспекти на традиционния класически подход към апологетиката. Второ, това, което наричаме класическа апологетика, макар да набляга на рационалността като цяло и по-специално на дедуктивните разсъждения, не трябва да се бърка със съвременната философска традиция, известна като рационализъм, която разглежда рационалния ум като единствен източник на познание. „По-рационалният“ подход към апологетиката обикновено отхвърля рационализма в този смисъл. Други скорошни публикации също отличават класическата апологетика от евиденциализма.

Реформираната апологетика твърди, че трябва да основаваме разума и фактите върху истината на християнската вяра, вместо да се опитваме да докажем или защитим вярата въз основа на разума или фактите. Емпиричният и рационалният подход към религиозната истина са обречени на неуспех заради моралната увреденост (макар и при незасегната техническа ефективност) на човешкия ум, паднал в греха; още по-лошо, тези два подхода приемат самодостатъчността на хората да използват разума и да тълкуват фактите, независими от божественото откровение. Следователно апологетичните системи, основани на подобна епистемология, са както неадекватни, така и неподходящи за защита на вярата. Единственото средство за аргументация между двете групи трябва да бъде косвено, тоест на ниво основни предпоставяния или презумпции. Повечето реформирани апологети се стремят да покажат, че докато нехристиянските системи на вярвания не могат да отчитат валидността на разума, фактите и истината, християнският теизъм може. Този подход е вдъхновен от теологията на Жан Калвин; най-влиятелният му съвременен защитник е Корнелиус Ван Тил. Обсъждаме този подход в четвърта част „Реформирана апологетика: Бог го каза“.

Фидеизмът може да бъде (и е бил) определян по различни начини. Терминът произлиза от латинското fide, което означава „вяра“. Обикновено се използва като пейоративен термин за позицията, че човек трябва „просто да вярва“ в Бог или Христос в отсъствието на всякакви разсъждения или доказателства. (Някои критици твърдят, че реформираната апологетика е фидеистична в този смисъл; както ще видим, тази характеристика е погрешна.) В по-широк план фидеизмът твърди, че човешкото познаване на истината (включително и по-специално религиозната истина) в основата си е личен въпрос на сърцето или волята, а не на интелекта. Личният екзистенциален опит с Бога не може да се основава на рационален анализ или научно-исторически доказателства, тъй като това е въпрос на сърцето. Фидеистите често подчертават парадоксалното измерение на християнската истина и значимостта на личната среща. Те подчертават трансцендентността и скритостта на Бога и отхвърлят естественото богословие и теистичните доказателства. Фидеизмът се позовава на основните екзистенциални нужди на човечеството, които намират удовлетворение в християнството. Докато в много отношения фидеизмът има тенденция да отхвърля апологетиката като интелектуална дисциплина, някои християнски апологети виждат стойността му в наблягането върху личното субективно измерение на вярата и религиозното посвещение. От римокатолиците се смята, че Блез Паскал е предчувствал този подход. Протестантската фидеистка традиция обаче се основава на лутеранския пиетизъм и се корени в мисълта на самия Мартин Лутер. (Трябва да се подчертае, че нито Паскал, нито Лутер могат собствено да бъдат описани като фидеисти. По-скоро някои елементи от тяхната мисъл предвиждат или подготвят пътя за възникването на фидеизма.) Християнският мислител, който представлява фидеизма в най-чистата му форма, е датският философ от XIX век Сьорен Киркегор. Обсъждаме фидеистичната перспектива в пета част „Апологетиката като убеждаване“.

Четири подхода към апологетиката →

← Шефър, Плантинга, Евънс, Д. Кларк

Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: 3. Issues and Methods In Apologetics