Монашеското движение

Еврейски произход. Християнството наследява идеята за монашеството от юдаизма. По същество есеите са били монаси. Някои, като терапевтите, са отшелници, които живеели в пещери. Те идват от Египет, където пустинните общности са съществували от най-малко 2000 години. Маргерианите в Сирия също са монашески троглодити. Други пещерни монаси са групите, практикуващи кръщение и живеещи близо до Йордан, от които най-известни са Йоан Кръстител и неговите последователи.

Християнски начала. Дори на страниците на Новия завет можем да намерим жени (обикновено вдовици), дали обет да не се женят отново, за да се посветят на молитва. За това църквата се съгласява да ги подкрепя финансово (1 Тим. 5 и вероятно също 1 Кор 7: 25–40). Още през II век в християнските общности могат да се намерят такива, които са се отказвали от брака и почти всичките си притежания, за да се отдадат на живот на молитва и добри дела. През първите три века аскети и девици не живеят в организирани общности, те остават в света и живеят сред другите членове на християнската общност, в собствените си къщи, притежават имоти и изкарват прехраната си с труд.

Други по време на преследване са се оттеглили в пустинята, за да водят аскетичен живот. След преследванията от около 313 г. нататък, се задават някои парливи въпроси:

1. Как може една разширяваща се църква да поддържа официална позиция в обществото, без да компрометира своята морална сила?

2. Как биха могли някои християни, които са имали мъченически комплекс, да изразят ревността си? По това време вече няма преследвания и те остават във вакуум. Аскетите започват да се оттеглят от местните църкви, за да се отдадат на добри дела, да се грижат за болни, затворници, сираци и вдовици. В същото време, когато множества влизат в Църквата, след 314 г. множества също я напускат за монашески живот в пустинята. Всъщност монашеският живот става толкова популярен, че дори езичници кандидатстват да станат монаси!

Ориген е този, който дава обосновка на монашеското движение. Неговите писания са доминирани от идеала на мъченика, който не се е надявал на нищо в този свят, но е търсил единение с Господа в своите страдания. Проблемът е, че когато този идеал се слива с идеалите на Класическа Гърция, резултатът е нещо много индивидуалистично. В коментара си към Песен на песните Ориген намеква, че в най-дълбокото си ниво на интерпретация книгата говори за невястата като индивидуална душа, която се съединява с божественото слово в свещен брак. Това, което започва като нещо добро, се разваля под влиянието на Платоновите идеи и завършва като търсене на лично спасение чрез аскетична практика.

Като класа монасите се появяват едва в последните десетилетия на III век. Движението започва в Египет, тъй като в Александрия и в делтата на Нил е имало многобройно християнско население, живеещо близо до необитаема земя с климат, позволяващ съществуване през цялата година с оскъдна храна в пещери или примитивни убежища. Много скоро монасите са освободени от военна служба, данъци и определени форми на трудова повинност. С течение на времето се появява опасността монашеското движение да се превърне в удобно убежище (по-скоро като френския чуждестранен легион) за хора, които искат да избягат от отговорностите си в обществото: тези, които са банкрутирали, укриващи се престъпници, хомосексуалисти или просто неуверени хора, които искат да впечатлят другите.

Освен че фокусът им е върху духовното, главно молитва и съзерцание, монасите се ангажират и със социална работа в полза на хората в неравностойно положение – гладни, бездомни, възрастни и болни, които намират убежище в големия ценобий. В това отношение тези манастири служат като „спасителен пояс“ за бедните слоеве във Византийската империя. Такива манастири получават големи дарения от заможни вярващи за тяхната благотворителна дейност.

В много отношения стандартът на живот в юдейските пустинни манастири е бил по-висок от този на повечето хора във Византийската империя. Манастирите не са претъпкани и вероятно монасите от по-ниските и средните слоеве на обществото са подобрили живота си, след като са се присъединили към манастир.

Преди да навлезем в подробности, важно е да направим общ преглед на монашеското движение като цяло. Има основно две тенденции:

1. Фанатични отшелници, силно повлияни от източната платонова традиция. Това са екстремистите: Антоний, Шенути (който повлиява главно коптската традиция), Евагрий (приятел на Йероним и силно повлиян от Ориген). Тази форма на аскетизъм се разпространява в Сирия и Мала Азия, където достига няколко странни форми (напр. Симеон Стълпник, който прекарва по-голямата част от живота си седнал на върха на колона). Касиан донася този тип монашество на запад. От Южна Франция то се разпространява през Шотландия до Ирландия и става характерно за келтското християнство. По-късно е изнесено от Ирландия от ирландски монаси.

2. Умерени аскети, живеещи в общности, в които ревността им е строго регулирана. Те трябва да служат на общността и да са под властта на местния епископ. Василий Кесарийски основава този тип монашество. Оттам отива в Русия, но Бенедикт Нурсийски е този, който го въвежда на запад. От Италия стига до Англия чрез папа Григорий (който самият е бенедиктинец) и Августин, когото той изпраща в Англия като мисионер. Постепенно тази форма заменя келтската форма на монашество. Английските монаси, които отиват като мисионери в Европа, са бенедиктински монаси. Бенедиктинският орден става важен инструмент за поддържане на папското върховенство в цяла Европа и накрая измества всички други ордени.

В по-късните години АНТОНИЙ става известен учител, чийто живот на светец и мъдростта му привличат безброй ученици и посетители. В подчинение на заповедта на Исус към богатия човек, той се отрича от имуществото, което наследява от родителите си, и постепенно се отдалечава все повече и повече от обществото, докато накрая се оттегля в недостъпни гробници, за да се бори с демоните навън в пустинята. Там той е нападнат от много сексуални изкушения, докато демоните проектират в ума му спомени от предишния му живот.

Следващата стъпка е отшелниците да се събират всеки ден или всяка седмица, за да отслужват евхаристия и да обменят мъдри съвети. Отците в пустинята живеят сами по двама или трима, изхранвайки се от собствените си зеленчукови стопанства. Прекарват много време в молитва и наизустяване. Това са известните анкорити, които живеят предимно в северната част на Египет. Името на този вид монашество – скитско, идва от Скитската пустиня, където било практикувано за първи път.

Скоро след смъртта на Антоний, Атанасий – негов приятел и спътник – написва житие за него, което се превръща в духовна класика и допринася за разрастването на монашеския идеал. Златният век на египетския отшелнически живот е от 330-440 г.

Приблизително по същото време, макар и далеч на юг в Тиваида (Горен Египет), живее Пахомий.

ПАХОМИЙ създава общност от аскети край Нил в Табениси, където голям брой монаси работят тежък физически труд със строга дисциплина. Подчинението на организацията на Пахомий е пълно, подобно на военно. Така Пахомий става първият водач на монашеска община. Присъединяват се стотици нови членове. По презумпция се спазва целомъдрие и бедност, към които Пахомий добавя и послушание, ако някой иска да се присъедини към общността. Съставят и наказателен кодекс. Работата е важна част от живота. Главата на общността се нарича „абас“ (от арамейски abba = баща, от което впоследствие произлиза думата „абат“). На изток е известен като хегумен/игумен (гр. ез. – водач).

Неговите манастири са малки градчета с 1000–2000 жители, разпределени в къщи по 30–40, в които монасите са групирани според уменията и занаятите си. Този тип общност бива наречена ценобий (от гр. koinos bios = общ живот). Мария, сестрата на Пахомий, основава женски манастир.

ШЕНУТИ е екстремен продукт на идеала на Пахомий. Той е игумен на Белия манастир близо до Сохаг в Горен Египет. Той доживява до 100-годишна възраст. Неговите монаси са организирани в страховита частна армия. Те са подложени на много строг режим с жестоки наказания (дори смъртно наказание) за онези, които нарушават правилата. Той използва тази армия, за да опожарява езически храмове и да пребива видни християни, с които има богословски разногласия. Той се явява на събора в Ефес през 431 г. и хвърля голяма книга по Несторий, който е съден за ерес.

Същият вид аскетизъм се разпространява в Юдейската пустиня и в сирийскоезичния свят. По-нататъшното развитие представлява създаването на нов тип организация, наречена лавра, където няколко отделни монаси имат свои килии в близост до изключителен водач и се събират за общи молитви и общо хранене, но все пак запазват повече уединение, отколкото е характерно за ценобия. Юдейската пустиня се превръща в предпочитано място за този нов тип организация.

В Сирия и Месопотамия аскетизмът от време на време приема странни форми. По-голямата част от монасите са обикновени хора, говорещи сирийски и незнаещи гръцки. Техните записани методи за „умъртвяване“ (на плътта – бел. пр.) са смущаващи. Тежка желязна верига, носена като колан, е честа форма на аскетизъм. Някои възприемат животински начин на живот и се хранят с трева, живеейки на открито без сянка от слънцето и с минимум дрехи, като твърдят, че са „безумни за Христа“.

В манастира Теланисос в Сирия Симеон Стълпник практикува своята характерна отдаденост, като живее на върха на колона. Той привлича много ученици и по-късно един от тях, Даниил (403–493), прекарва 33 години на колона в Румели Хисар близо до Константинопол.

Когато мюсюлманите пристигат в Палестина и Сирия през VII век, някои отшелници бягат в Атон, Гърция. През 963 г. там е основана първата гръцка монашеска общност.

Но остава идеологическо напрежение между идеала на отшелника и вярата, че монашеският живот изисква общност с правила и с послушание на висшестоящия като основен принцип. На практика дълго време продължават да съществуват множество аскети, които не са нито отшелници, нито са включени в общност (ценобий), а се скитат от място на място и са считани за безотговорен, смущаващ елемент.

На противоположния край на интелектуалната скала стоят аскетите, повлияни от Ориген. Василий Кесарийски е един от тях, но той отхвърля голяма част от спекулациите на Ориген, които са силно повлияни от платонизма.

ВАСИЛИЙ КЕСАРИЙСКИ отхвърля идеала на отшелника като лично и частно търсене, отделено от евангелското изискване за любов и служене на ближния. Той е първият, който дава институционална форма на послушничеството, настоявайки на послушанието като средство за ограничаване на излишеството, състезаването и показността на чудаците, които печелят лошо име за аскетичното движение. Василий предписва тежки наказания за монасите, които си налагат строг пост без разрешение. В непрестанния акцент върху сдържаността, Василий предусеща духа на бенедиктинските правила. Той поставя своите монашески общини под властта на местния епископ, така че те да продължат да се покланят заедно с Църквата. Този принцип работи добре, когато епископът е добър, но с него може да се злоупотреби. В рамките на 30 години след смъртта на Василий, епископът на Кесария използва монасите си, за да тероризира градските военни, които били назначени да защитават изгнаника Йоан Златоуст, богословски опонент на епископа. В Египет наследниците на Атанасий бързо откриват, че военизирана част, съставена от селски монаси, е идеален инструмент за разрушаване на езически храмове и за използване в конфликти във връзка с дадена ерес. На Изток има вълна от разрушаване на езически храмове под ръководството на антиезическия префект Кинегий (384–388), който понякога взема мерки ревностните монаси да не бъдат обезпокоявани при разрушаването на езическите храмове, като осигурява военни части, които да държат гневните селяни под контрол.

Византийските и по-късно руските монаси вземат Василий за свой модел, а Бенедикт продължава същата традиция на запад.

ЕВАГРИЙ, за разлика от Василий, е друг екстремист, но интелектуален. Важно е да бъде обсъден, защото голяма част от работата му формира интелектуалната основа на гръцкото аскетично богословие, което в крайна сметка преминава на Запад. Той поема най-лошото от учението на Ориген. Преди всичко то е поддържано в Александрия от Дидим Слепия (в чиито нозе Йероним е седял известно време) и в Константинопол от архидякон Евагрий, близък приятел на Григорий Назиански. Любовна афера кара Евагрий да отпътува от Константинопол за Йерусалим и накрая да иде в Египетската пустиня, където става един от най-влиятелните писатели по въпросите на духовния живот. Той въвежда ред и метод, най-вече в процесите на съзерцание. Класифицира основните или коренните грехове – 8 на брой, като списъкът му включва лакомия, блудство, сребролюбие, униние (или липса на задоволство), гняв, скука, тщеславие и гордост. Той ги разделя между различните части на душата, както са разграничени от Платон. Разграничава видовете съзерцание и ги подрежда в скала на напредващото разбиране от телесното към безтелесното и така нагоре към Светата Троица. На най-високо ниво той учи, че молитвата е безсловесен, умствен акт и трябва да бъде свободен от всякакви физически образи на Бог, които въображението, подтикнато от зли сили, може да формира. Той настоява за необходимостта от морално безразличие към външния опит и емоции (апатията на стоиците) и интелектуална концентрация върху невидимото божество. Голяма част от неговия език за тайната на молитвата навлиза трайно в потока на гръцкото аскетично богословие и чрез Йоан Касиан преминава на запад.

КАСИАН (360–435) е монах от скитски произход, който преминава дълго аскетско обучение в Палестина и Египет, преди да предприеме пионерската си работа на Запад. Той симпатизира на Евагрий и неговите приятели оригенисти. Премества се в Константинопол, където Йоан Златоуст го прави дякон, след това в Рим през 404 г. и накрая около 415 г. в Марсилия, близо до която организира монашески общности от мъже и жени в Сен Виктор, базирани на източните модели. На остров Леринс човек, на име Хонорат, основава подобен манастир. И двамата служат като важен мост между източното монашество и Запада, тъй като именно този вид монашество повлиява келтите.

В отговор на молба от епископ Кастор от Апт (на север от Марсилия) за съвет относно египетския аскетизъм, Касиан написва Институтите, които повлияват на бенедиктинските правила. Той не само следва идеите на Ориген и Евагрий, но изброява много от практиките на живеещите в Египетската пустиня. Въпреки че по този начин Касиан пренася на Запад голяма част от гръцката аскетична теология, той оказва позитивно влияние, като се опитва да разубеди прекалено ентусиазираните монаси да следват някои от по-крайните практики, приписвани на Мартин от Тур. Касиан обаче е категоричен полупелагианец и именно благодарение на популярността на неговите правила Келтската църква също става полупелагианска.

МАРТИН ОТ ТУР (316–397) е друго важно име в западното монашество. Той изоставя военната си кариера в днешна Унгария, учи при епископ Хилари от Поатие, който му дава място в Лигуже, където през 361 г. основава манастир по образеца на Пахомий. Това е първият манастир, основан във Франция. Бидейки известен екзорсист, той има много сблъсъци със самия Сатана. През 371 г. е назначен за епископ на Тур и основава друг манастир в околността в Мармутие (погрешно произношение на латинското maius monasterium = по-голям манастир).

Там той основава общност и живее толкова строг живот, че скоро започва да се пише житие за него, което получава широко разпространение. Западът е намерил своя „Антоний“.

Един от учениците на Касиан, Жермен (Герман), основава манастир в Оксер, откъдето този идеал се разпространява в Ирландия, вероятно през Ниниан и в Шотландия. Жермен е изпращан на два пъти да проведе антипелагиански кръстоносен поход в Англия. Паладий, ученикът на Жермен, е изпратен от папа Целестин да направи същото за вече съществуваща група християни в Ирландия през 431 г.

Паладий се премества в Шотландия през 431 г., където по-късно умира, а друг мъж, британец на име Патрик (Патриций), е изпратен от Оксер като негов наследник. Патрик вече бил прекарал известно време в Ирландия като роб (доведен там от Британия от ирландски пирати, които го отвличат). След 6 години той успява да избяга и пристига във Франция, където прекарва известно време в манастира Сен Оноре в Лерин. Следвайки Божия призив, той се връща в Англия, но след това отива обратно в Оксер, за да се подготви за мисионерска служба. По това време той е на 40 години. Патрик има преди всичко видение за евангелизиране. Трябва обаче да се подчертае, че когато Патрик пристига в Ирландия, там вече съществува Келтска църква; той просто се концентрира върху евангелизирането на части от Ирландия, които все още са езически. Всъщност мисията на Патрик е ограничена почти само до Ълстър и Конахт, докато Паладий изглежда е бил активен в Лейнстър, особено в района около Клонард.

Според английския историк Гилдас е имало монашеско съживление в Англия след 450 г., когато нашествието на саксоните е било овладяно от човек на име Амвросий Аврелиан, чийто наследник Арториус (вероятно крал Артур) е довел своята римско-британска армия до решителна победа над нахлуващите саксонци при връх Бадон близо до Суиндън. Това осигурява условия, които по-късно позволяват да се случи монашеско съживление. То идва от Галия и в крайна сметка се разпространява в Ирландия. Свързва се с двама уелски светци – Илтид и Давид – и с Кадок. Сред учениците на Кадок е Гилдас, който въвежда с монасите си идеята за учене в Ирландия, която след това се превръща в университетски център за цяла Европа.

КЕЛТСКОТО МОНАШЕСТВО е известно със своята аскетична строгост и високо ниво на култура благодарение на влиянието на Ниниан от Шотландия. Келтските монаси прекарват по цяла нощ на хълм, легнали по гръб с разпрострени ръце. Други рецитират псалми, потопени до шия във вода. Дори в манастирите дисциплината е строга. Всеки, който забравел да каже „Амин” след молитва, получавал шест удара с камшик. Келтските манастири са организации, подчинени на абата (а не на епископа като глава на епархията, както в Англия). Келтските „манастири“ всъщност са по-скоро мисионерски станции, в които се помещават много семейства, както и монаси, и често се ръководят от аристократ, който не е непременно духовник.

Келтското монашество създава такива мисионерски фигури като Колумб (521–597), който основава много манастири в Северна Ирландия преди да се установи за постоянно на остров Айона край бреговете на Шотландия през 563 г., откъдето стартира мисия сред северните пикти. Той е известен с пламенния си темперамент – напуска Ирландия в резултат на кавга с краля. Правилата на Колумб преобладават в келтските манастири преди идването на Бенедикт. Негов помощник е Брендън (484–577), който посещава Исландия и може би дори Америка.

Колумбан (534–561) от Северна Ирландия предприема мисионерска работа в Рейнланд и Алпите. Той основава абатството Луксей във Франция (509 г.) и Бобио в Италия (612 г.), които се превръщат в културни центрове с голямо значение. Колумбан е забележителен учен и един от малкото мъже на своето време, които знаят както гръцки, така и иврит. През VII век Ирландия става единственият център за обучение сред море от културен хаос в Европа. Като представител на Келтската църква, Колумбан се противопоставя на монофизитството и на претенциите на папата за върховна власт.

В Европа обаче има и други манастири, където се спазват различни правила. Това са правилата на Василий, които са въведени на запад от Бенедикт Нурсийски през 520 г.

БЕНЕДИКТ Нурсийски съчетава правилата на Василий Кесарийски и Касиан. Това означава, че някои от Платоновите идеи на Ориген са пренесени в правилата на Бенедикт. Правилата на Бенедикт са възприети от Григорий Велики и популяризирани до такава степен, че се превръщат в стандартни правила за манастирите на запад през следващите 600 години.

Бенедиктинските правила настояват монасите да останат в своя манастир и да не се скитат наоколо, както са правели келтските монаси. На работата и на молитвата се отдава голямо значение. Много време се посвещава на академична работа, като изработване на преписи. Този последен акцент идва от Касиодор, който основава манастир в Калабрия през 540 г. Под влиянието на Григорий Велики бенедиктинските правила по времето на Карл Велики стават единствените правила, които са в сила в неговите владения. Първият манастир, който Бенедикт основава, е в Монте Касино, а след това и на други места в Италия. Неговите правила са пренесени в Англия от Августин и след това предадени на Келтската църква от Уилфрид (634–709), а накрая заменят по-ранното влияние на келтското монашество. Мисионерите, които след това евангелизират Европа, донасят със себе си бенедиктинските правила – мъже като Бонифаций, който основава абатството във Фулда.

ЗАПАДНОТО МОНАШЕСТВО се различава от източното по следните особености:

1) То е практично и с мисионерска насоченост.

2) То е комунално.

3) Не е в конфликт с това, което се смята за светска църква, а всъщност става дясната ръка на Църквата.

В Испания монашеското движение се характеризира с пактуализъм, т.е. конгрегации от манастири и тенденция към съвместно монашество (за мъже и жени).

МОНАШЕСКО ДВИЖЕНИЕ НА БАЛКАНИТЕ

Монашеството съществува на Балканите преди идването на славяните, особено по крайбрежието на Далмация и в Македония. Движението се разпространява под тласъка на Източната църква, особено под патронажа на църквата в Константинопол, а от VIII век нататък инициативи идват от Атон в Гърция. Започвайки от Кирил и Методий и стигайки до техните ученици Климент, Наум и други, монашеството играе важна историческа роля за популяризирането и разпространението на славянската култура и въвеждането на славяните в православната сфера на културата. Около 890 г. Климент Охридски основава манастир в Охрид, а неговият ученик Наум основава такъв в южния край на Охридското езеро. Българският цар Самуил финансира изграждането на 11 манастира по бреговете на Преспанското езеро. От X до XII век много византийски императори и епископи строят манастири в България. По-подробен разказ има в главата „Средновековието“.

ОЦЕНКА НА МОНАШЕСКОТО ДВИЖЕНИЕ

Монашеският идеал е в противоречие с желанието на Исус учениците Му да не се изолират от света (Йоан 17:15). Освен това Платоновата идея за постигане на собствено спасение доминира цялото движение – това е идеята за отърсване от материалния свят чрез серия от аскетични упражнения, за да се стигне до екстатичен съюз с Бога чрез съзерцание. Учители в това отношение са Климент и Ориген. Често основната цел е да се постигне собствено спасение чрез строги практики. Това е и тъжен коментар за светското, което се промъква в Църквата след края на преследванията, така че единственият начин, по който християните виждат за възможно да живеят свят живот, е да се откажат изцяло от света. Въпреки това много от монасите по онова време са наистина искрени хора и се показват по свой начин като верни свидетели на благовестието.

Мисионерските усилия на монасите са от стратегическо значение. Когато Римската империя се разпада, християнството не е в състояние да се разпространява, защото е предимно градска религия. Монасите стават отговорът на нуждата от евангелизация на провинцията. Там Църквата е организирана около монашеството, тъй като социалната единица е племето, а не градът. Епископите принадлежат към феномена на градското християнство и затова са изместени по важност от абатите. Монасите са настроени на вълната на хората от провинцията дотолкова, че често правят компромиси, превръщайки свещени кладенци, дървета и камъни в светилища на християнски светци.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History