Проблеми в апологетиката

Тези четири подхода към апологетиката се различават по много неща. В тази книга ще се съсредоточим върху дванадесет критични въпроса, които представляват систематизирано пълния набор от проблеми, пред които е изправен апологетът. Тези въпроси са разделени в две групи от по шест броя всяка. Първата група се занимава с метаапологетични въпроси – основополагащи въпроси относно позицията, която апологетиката трябва да заеме за човешкото познание и опит. Втората група се занимава с апологетични въпроси – най-често срещаните въпроси или възражения, които нехристияните (или християните, които се борят със съмнение или объркване) повдигат срещу претенциите на християнството за истинност.

МЕТААПОЛОГЕТИЧНИ ВЪПРОСИ

Апологетиката е дисциплина, която се стреми да защити християнския възглед за Бога, света и човешкия живот. Като такава тя има отношение към всяка област на човешкото познание и мисъл. Апологетите разбират тези отношения по различни начини. Тези различия са обобщени в позицията на апологетите по следните шест въпроса.

1. НА КАКВО ОСНОВАНИЕ ТВЪРДИМ, ЧЕ ХРИСТИЯНСТВОТО Е ИСТИНАТА?

Въз основа на какво разбиране на познанието и истината християнският апологет трябва да се стреми да доведе нехристияните до познаване на християнството като истината? Както видяхме, този въпрос е в основата на това, което отличава четирите подхода, обсъждани в тази книга. Класическият апологет вижда разума като основа на апологетичния аргумент. Евиденциалистът се стреми да построи аргументи за християнството на базата на фактите. Реформираният апологет твърди, че Божието себеразкриване в Исус Христос и в Писанието е правилното основание за всички мисли за разума, фактите и човешкия опит. Фидеистът представя преживяването на Бога в Исус Христос като самодоказващ се независим аргумент. Тези различни подходи се основават на различни епистемологии или теории на знанието. (Епистемологията се занимава с естеството и основата на познанието – какво е познанието и как знаем какво знаем – и по-специално с обосновката на претенциите за познания.) По този начин класическият апологет се придържа към широко рационалистична епистемология, евиденциалистът – към емпирична или базирана на факти епистемология, реформираният апологет – към авторитарна епистемология (с Христос и Писанието като върховни авторитети), а фидеистът – към субективистка, базирана на преживяване епистемология. Тези епистемологии са свързани с различни вярвания за степента на увереност, която може да се осигури чрез апологетичната аргументация, съществуването и идентичността на „общата територия“ или съответната споделена истина между християни и нехристияни и връзката между вярата и разума.

Този метаапологетичен въпрос също така е директно свързан с един апологетичен въпрос. Нехристияните възразяват срещу твърдението за абсолютната истина, предявявано от християните от името на Евангелието. Повечето хора в нашето общество днес не вярват в абсолютната истина и смятат всякакви подобни религиозни претенции за обременяващи. Възходът на постмодернизма представлява най-новата вълна от нападения срещу вярата в абсолютната истина. Отговорите на този въпрос от четирите апологетични подхода, естествено, ще са успоредни на отговорите на въпроса в неговата метаапологетична форма. Така класическият апологет ще твърди, че отричането на абсолютната истина е ирационално. Евиденциалистът – че макар абсолютна рационална увереност относно твърденията на Христос да не е налице, тези твърдения могат да бъдат подкрепени от фактите, вероятно отвъд разумното съмнение. Реформираният апологет твърди, че всички хора дълбоко в себе си вярват в абсолютната истина и дори живеят с презумпцията за тази вяра във всеки един момент. Фидеистът ще отговори, че абсолютната истина така или иначе не е въпрос на предлагане на знания или фактическа информация, а е Личност, която е познаваема във взаимоотношения, а не само на думи. Фидеистите са по-склонни от защитниците на други апологетични подходи да намерят стойност или контактни точки в постмодернизма, тъй като това движение избягва модернистичната презумпция за научна и рационална обективност и разглежда системите от вярвания главно като функции на индивида и общността.

2. КАКВА Е ВРЪЗКАТА МЕЖДУ АПОЛОГЕТИКАТА И ТЕОЛОГИЯТА?

Тази връзка е основен проблем в метаапологетиката, въпреки че нейната важност често се пренебрегва. Въпросът е важен заради две основания.

Първо, има значителен дебат относно теологичната основа на апологетиката. До известна степен апологетичните методи са свързани с начина, по който човек разбира и тълкува християнското богословие. Тясната връзка между теологията и апологетиката е особено очевидна в реформираната апологетика, защото произхожда от и е почти напълно обвързана с реформираната традиция в систематичното богословие. От друга страна, някои реформирани богослови използват рационална и евиденциалистка апологетика, въпреки че тези, които наричаме реформирани апологети, смятат такива мислители за непоследователни калвинисти, които са се подхлъзнали в томистична или арминианска апологетична методология. Следователно човек не може да избегне теологията, когато обмисля как да подходи към апологетиката. Апологетите не са съгласни например дали Божието откровение в природата може да бъде достатъчно разбрано от нехристияните, за да се стигне до вяра в Бога. Това несъгласие е тясно обвързано с дебата за въздействието на греха върху човешките разсъждения.

Второ, апологетите имат различни възгледи за връзката на апологетиката като дисциплина с теологията (особено систематичното богословие). Някои апологети разглеждат апологетиката като клон на теологията (независимо дали е основна, или второстепенна), докато други я разглеждат като подготовка за теологията. Дебатът е важен, защото засяга нашето разбиране на правилата или методите, следвани в апологетиката, както и целта и обхвата на апологетиката.

3. ТРЯБВА ЛИ АПОЛОГЕТИКАТА ДА СЕ ЗАНИМАВА С ФИЛОСОФСКА ЗАЩИТА НА ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА?

Апологетиката често се разглежда и практикува почти така, сякаш е синоним на философията на религията – като дисциплина, която се стреми да приложи инструментите на философията за определяне и доказване на определени ключови вярвания на християнството. От друга страна, някои апологети проявяват голямо пренебрежение към философията, считайки я за враг на християнската вяра. В исторически план някои апологети са се опитвали да защитят християнството с понятия, взаимствани от нехристиянските философии на такива мислители като Платон, Аристотел или Кант. Междувременно други апологети смятат подобни усилия за неизбежно компрометиране на християнското послание, което уж се защитава. Този въпрос трябва да бъде взет предвид при разработването на подход към апологетиката.

4. МОЖЕ ЛИ НАУКАТА ДА СЕ ИЗПОЛЗВА ЗА ЗАЩИТА НА ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА?

За много нехристияни днес науката поставя най-трудно преодолимите интелектуални възражения срещу християнската вяра. И все пак християнските апологети се различават значително в техните възгледи относно правилната позиция, която трябва да се заеме спрямо науката. Някои възприемат ентусиазирано откритията на науката, твърдейки, че намират в тях пряко потвърждение на християнската вяра. Други заемат противоположната позиция, разглеждайки науката като цяло с подозрение и отнасяйки се към някои господстващи научни теории като враждебни за християнската вяра. Други апологети смятат науката за ирелевантна, тъй като за тях християнската вяра се занимава с въпроси, които надхвърлят физическия свят, в който е областта на научното изследване.

5. МОЖЕ ЛИ ХРИСТИЯНСКАТА ВЯРА ДА БЪДЕ ПОДКРЕПЕНА ОТ ИСТОРИЧЕСКОТО ИЗСЛЕДВАНЕ?

Разнообразието от възгледи спрямо науката сред апологетите съществува и по въпроса за историята. Някои апологети залагат истината на християнското послание върху историческата му достоверност. Други, макар да са съгласни, че вярата се основава на исторически събития, поставят малък акцент върху историческото изследване или предупреждават да не се вярва, че централните събития на изкуплението могат да бъдат проверени „обективно“ според каноните на историческото изследване. Други считат вярата за принципно неподлежаща на историческо проучване, защото тя се занимава с вечното, а не с временното.

6. КАК НАШЕТО ПОЗНАВАНЕ НА ХРИСТИЯНСКАТА ИСТИНА Е СВЪРЗАНО С НАШИЯ ОПИТ?

Всички човешки същества обработват нова информация и идеи, като ги свързват по някакъв начин със собствените си преживявания в живота. Този факт налага да се обмисли как апологетиката трябва да се свързва с опита. Някои апологети се стремят да анализират човешкия опит по отношение на универсалните истини, с които християнското послание може да бъде обосновано. Други избягват аргументацията за опита и вместо това призовават нехристияните да преживеят Божията любов в Христос. А трети разглеждат преживяванията като ненадеждни и твърдят, че те трябва да бъдат тествани и интерпретирани в светлината на авторитетното учение на Писанието. Някакъв отговор на въпроса за опита обаче трябва да бъде даден или поне презумиран от всеки апологет.

Как всеки от четирите апологетични подхода отговаря на тези шест метаапологетични въпроса и как тези отговори могат да бъдат интегрирани, ще разгледаме във втората глава на всяка от останалите части на тази книга (глави 5, 9, 13, 17 и 21).

Апологетични въпроси →

← Четири подхода към апологетиката


Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: 3. Issues and Methods In Apologetics