Апологети, които акцентират върху разума
Класическата апологетична традиция, както подсказва и терминът класическа, е доминиращият подход към апологетиката в църковната история, особено преди модернизма. Тя набляга на представянето на християнството като рационално – логически съгласувано и подкрепено със здрави аргументи – и предлага това, което нейните защитници смятат за доказателства от различни видове (но основно философски доказателства) за съществуването на Бог като първа стъпка в защитата на твърденията за истинност на християнската вяра. Като използваме в книгата термина „класическа апологетика“, той също се отнася до идеализиран тип, който е повече или по-малко илюстриран от апологетите в тази традиция. Така че, по необходимост ще предлагаме обобщения; тоест това, което казваме за апологетиката на този идеализиран тип или подход, е общоприложимо за апологетите в класическата традиция, но трябва да допуснем и значителни вариации и изключения. Трябва да се направи още една уговорка: като отделен подход и изрична методологична позиция класическата апологетика, подобно на другите три основни подхода, обсъдени в тази книга, всъщност е съвременна разработка.
В тази глава ще разгледаме корените на класическата апологетика и ще се спрем накратко на апологетиката на петима съвременни класически апологети, сред които е Норман Л. Гайслер, който представлява може би „най-чистата“ форма на този подход.
Исторически корени на класическата апологетика
Класическата апологетика, повече от другите три системи, обсъждани в тази книга, черпи от апологетичната мисъл на християнските богослови и философи през цялата църковна история. Всъщност повечето защитници на класическия подход считат за важен момент в тяхна полза, че техният подход е в съответствие с основните апологети от ранната и средновековната църква. Авторите на книгата Класическа апологетика например твърдят по отношение на „класическия християнски възглед“, че „теистичните доказателства“ са валидна част от апологетиката. „От апологетите до зората на нашата собствена епоха това е било централното учение на Църквата, източна, римска, протестантска, учението на символите на вярата и на богословите“. Въпреки че това твърдение е, така да се каже, преувеличено, в историята на църквата има значителна традиция на християнската апологетика, в която теистичните доказателства играят основна роля. Тъй като вече сме дали доста подробности за историята на апологетиката в глава 2., тук ще разгледаме историята на тази традиция само накратко.
Класическите апологети поставят голям акцент върху примерите за апологетичен аргумент, намиращи се в Новия завет (особено апологетичната реч на Павел в Атина в Деяния 17). Елементите на класическия метод са разработени от апологетите от II век, най-вече Юстин Мъченик. Някои аспекти на апологетичната мисъл на Августин продължават тази класическа традиция. Той използва философски доказателства за съществуването на Бог, особено в ранните си съчинения, но не само в тях. За да докаже, че този Бог се е разкрил в Христос, Августин посочва чудесата и изпълнените библейски пророчества и подчертава драматичния растеж и триумф на Църквата през векове на преследване и потискане.
Именно в средновековния период класическият подход започва да получава систематична формулировка. Анселм предлага своя онтологичен аргумент за съществуването на Бог както за поучение на вярващите, така и за предизвикателство и убеждаване на невярващите. Той също така представя аргумент за необходимостта Бог да стане човек, за да ни изкупи, който доказва християнството, твърди той, без да се опира на никакво предварително познание за Христос. Анселм внимателно добавя, че в крайна сметка вярата трябва да бъде в Бога и в Неговото откровение в Писанието, а не в аргументите на Анселм. Все пак подходът му е доста рационално ориентиран.
По същия начин Тома Аквински разработва редица философски аргументи за съществуването на Бог и разяснява християнското учение за природата на Бог в Аристотеловите философски категории. Тома отхвърля онтологичния аргумент на Анселм, предпочитайки различни форми на космологичния аргумент, но и двата типа аргументи са философски аргументи за теизма. Тома също много внимателно казва, че подобни философски доказателства не са в основата на вярата или заместител на вярата. Според Тома тези, които разчитат само на философски аргументи, никога няма да имат адекватно познание за Бога. И все пак неговите теистични доказателства често се използват за защита срещу атеизма, който дори не е бил сериозен проблем по онова време. Подходът на Тома към философията (известен като томизъм) е вдъхновил много успешни произведения на класическата апологетика.
Въпреки че много от реформаторите от първото поколение на протестантската реформация отхвърлят или омаловажават класическите апологетични аргументи, не всички правят това. Филип Меланхтон, особено в зрелите си години, оценява по-високо класическата апологетика, отколкото Мартин Лутер, и представя аргументи по томистичен начин в по-късните издания на своята творба Общи места (Loci communes). По същия начин много калвинистки богослови през XVII век намират по-голяма стойност във философските доказателства от класически тип, отколкото самият Жан Калвин. Когато през XVII век възникват деизмът и други форми на скептицизъм, протестантите обикновено отговарят с аргументи, чиито корени са в класическата апологетика на Анселм и Тома Аквински. Естественото богословие, изграждането на аргументи, защитаващи или доказващи теистичен мироглед въз основа на рационални съображения, отделни от божественото откровение, става нормална част от християнската апологетика.
През XIX век класическите теистични доказателства се подкрепят и използват от различни християнски богослови и апологети, вкл. Чарлз Ходж, чието тритомно Систематично богословие е може би най-влиятелното произведение от този вид, публикувано в Америка през XIX век. През ХХ век римокатолическите философи, най-вече Етиен Жилсон и Жак Маритен, разпалват отново интереса към томистичната философия, която сега вероятно е по-популярна и влиятелна от когато и да било сред католическите и протестантските апологети.
В останалата част от тази глава ще разгледаме подробно апологетичния принос на четирима съвременни апологети в класическата традиция. Въпреки че имат своите различия, всички те подкрепят подход, който се стреми да предложи рационален метод на доказване (колкото и различни да са начините за това) на християнската позиция.
Б. Б. Уорфийлд
Бенджамин Брекинридж Уорфийлд (1851–1921) е професор по теология в Богословската семинария в Принстън от 1871 г. до края на живота си. През този половин век той написва впечатляващ набор от книги и статии в областта на критиката и богословието на Новия завет, историческото и систематичното богословие. Въпреки че малко от неговите произведения биха били класифицирани като апологетика сами по себе си – фактически Уорфийлд не написва нито една книга по темата – практически всичките му съчинения имат изразено апологетично предназначение и насоченост. Той е последният и може би най-блестящият представител на така наречената Старопринстънска школа по теология и апологетика. Няколко години след смъртта му Принстънската семинария е реорганизирана под либерално богословско ръководство, а „мантията“ на Стария Принстън е поета от Уестминстърската теологична семинария в съседна Филаделфия. Уестминстър е основан от бившия студент и по-млад колега на Уорфийлд в Принстън, Дж. Грешам Махен (1881–1937).
Това, от което е погълнат Принстън малко след смъртта на Уорфийлд, всъщност е основният фокус на неговите апологетични усилия през цялото му служение: възходът на либералната теология, основан на антисупернатуралистичен подход към Библията и християнството. Може би основната грижа на апологетиката на Уорфийлд е да отстоява свръхестествения характер на християнството. Това означава да се аргументира на първо място позицията, че ако Исус Христос не е свръхестествена личност, и по-конкретно, истинският Бог въплътен, и освен ако не е възкръснал свръхестествено от гроба, християнството просто не е вярно. Едно е явни нехристияни да отхвърлят свръхестественото; съвсем различно практикуващи християни да го правят. Уорфийлд тъгува поради факта, че много хора фактически отхвърлят християнството, докато междувременно продължават да се наричат с това име. Това, че хората го правят, е свидетелство за значението на християнството в света, но все пак е подвеждащо.
По този начин за Уорфийлд голяма част от апологетиката просто обяснява защо християнството не може да бъде потвърдено или прието без свръхестественото. Натуралистичното християнство е просто морализъм, философия на човешкото самоусъвършенстване, вдъхновена от идеята за божественото. Истинското християнство е религия на изкуплението, откровение на истинската Божия благодат, която ни примирява и преобразява чрез вяра в Исус Христос. Въпреки че Уорфийлд невъзмутимо защитава калвинизма като най-последователната форма на християнството, всъщност общата тенденция и фокусът на неговата апологетика е в подкрепа на най-основните елементи на ортодоксалното християнство: истината на Библията, божествеността и непорочното зачатие на Христос, Неговите чудеса, безгрешност, изкупителна смърт и възкресение.
Част от задачите, които Уорфийлд си поставя за възстановяване на свръхестественото християнство като единствената истинска християнска религия, са с цел да покаже, че това е, което християнската църква винаги е вярвала и най-добрите ѝ богослови винаги са поучавали. Той също така иска да покаже, че вярата на предмодерните християнски богослови в свръхестественото не е ирационална или сляпа вяра, а е основана на доказателства. Аргументирайки тази позиция, той изразява високата си оценка за големите апологети в класическата апологетична традиция като Августин, Анселм и Тома Аквински (и преди всичко за Августин). Той също така високо уважава Джоузеф Бътлър и Уилям Пейли, апологети, които проправят пътя към доказателствения подход, и Блез Паскал, чиято апологетика се движи чувствително във фидеистка посока. Въпреки че задават нови посоки в апологетиката, тези трима мъже до голяма степен следват класическата традиция и по този начин Уорфийлд ги вижда като допринасящи за развитието на апологетиката, така както той я разбира. Той полага значителни усилия, за да покаже, че теологията на Августин и Калвин за познанието на Бога е в съответствие с рационалната апологетика на християнската вяра.
Според Уорфийлд науката за теологията приема за основни данни фактите на Писанието. Но за да бъде правилно обосновано богословието, трябва да знаем, че Библията наистина е боговдъхновено Писание. В крайна сметка това означава, че първите принципи на теологията трябва да бъдат установяване на факта на Божието съществуване. Уорфийлд разграничава пет подразделения на апологетика, базирани върху пет теми. Първите три са Бог, религия и откровение, под което той разбира, че апологетиката „трябва да започне с установяване съществуването на Бога, способността на човешкия ум да Го познава и достъпността на знанието за Него“. Оттам апологетиката трябва да продължи, „за да установи божествения произход на християнството като религия на откровението в специалния смисъл на думата“ и накрая, „за да установи достоверността на християнските писания като документиране на откровението на Бог за изкуплението на грешниците“.
По този начин Уорфийлд се застъпва за двуетапен метод за защита на християнската вяра. Първо, човек установява истината за съществуването на Бог и възможността да познава Бога. Второ, човек показва чрез доказателства, че Бог се разкрива в Своето откровение в Христос и в Писанието. Понякога Уорфийлд подразделя тези две стъпки, както когато пише (с А. А. Ходж), „Когато се занимаваме със скептици, не е правилно да започнем с доказателствата, които веднага установяват боговдъхновеността, а първо трябва да установим теизма, след това историческата достоверност на Писанията, а след това божествения произход на християнството“. Методът първо да се установи теизма (вярата в Бог), преди човек да се стреми да установи истината на християнството, е в основата на класическия подход към апологетиката.
Не всички са съгласни, че Уорфийлд е класически апологет. Най-забележимо Ким Ридълбъргър в отличната си дисертация върху Уорфийлд го интерпретира като евиденциалист. Той специално разграничава метода на Уорфийлд от този на Норман Гайслер (когото обсъждаме по-долу) или Р. Ч. Спроул и Джон Герстнер, водещите автори на книгата Класическа апологетика. Причината Ридълбъргър да категоризира Уорфийлд като евиденциалист е, че класическите теистични доказателства играят малка роля в апологетиката на Уорфийлд, въпреки че той признава тяхната валидност. Ридълбъргър също показва, че защитата на Уорфийлд на възкресението на Христос като историческо събитие се фокусира върху доказателствата. (Въпреки че това е така както при един класически апологет, така и при един евиденциалист.) Най-силният му аргумент за класифициране на Уорфийлд като евиденциалист е твърдението на последния, че „нечудотворният светоглед“ може да бъде преобърнат от фактическите доказателства за чудеса. Обаче Уорфийлд тук се фокусира върху установяването на един по-здрав християнски теизъм, включващ чудесата, срещу един „мироглед“ като деизма. Аргументът му в този случай е съвместим с разбирането на основния му метод като класическия подход в две стъпки (първо – да се покаже, че Бог съществува, а след това – че Бог по чудотворен начин се е разкрил). Във всеки случай отличният анализ на Ридълбъргър показва, че границата между класическата и доказателствената апологетика на практика е била размита дори по времето на Уорфийлд.
За Уорфийлд апологетиката по същество е теологична дисциплина. Всъщност тя заема основно място в богословската учебна програма. Тя има неоценимо важната задача да установи фундаменталните истини и принципи, на които почива християнското богословие. В този смисъл апологетиката може да се опише като „предтеологична“ дисциплина, но в по-широк смисъл Уорфийлд я разглежда като първата от богословските дисциплини.
Следователно трябва да се отбележи, че строго погледнато Уорфийлд разграничава апологетиката като формална теоретична дисциплина начело на теологията от това, което той нарича апология. Апологията е клон на практическото богословие и се занимава с прагматичния въпрос за това как християните трябва да обясняват и защитават своите вярвания, когато говорят с нехристияни.
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков