Езическият свят

Ранните християни се намират в политическата и религиозната система на Римската империя. Тя наследява следните характеристики от Гръцката: 

1) същата администрация,

2) същата цивилизация,

3) същия език. 

Когато ранните християни употребяват думата „свят” (гр. οἰκουμένη), те обикновено имат предвид римския свят, въпреки че в даден контекст изразът може да означава земята на Израил. Римската империя се опитва да направи своите териториални притежания „по-римски“, както и да се противопостави на варварските нападения. Поради това, че тази Империя е резултат от завоевания и присъединяване на земи, тя се състои от области, които имат различни административни структури: Египет например е лично притежание на императора и има статут на вицекралска префектура. Освен това има протекторати, които са древни царства, запазили своите традиционни институции. Има и провинции, които се делят на сенаторски провинции (напр. Азия), и императорски провинции, където римските окупационни войски още действат и властта се упражнява от управници, директно отговорни пред императора (напр. Сирия). Прокураторите управляват области, които имат специфични характеристики (напр. Юдея). Например Пилат Понтийски е римски управител (прокуратор или упълномощен управител), който е отговорен пред римския легат в Антиохия Сирийска. 

Тази администрация не осигурява голяма независимост (въпреки провинциалните събрания), но предлага мир, който води до търговия и обогатяване (особено за градовете в Мала Азия). Градовете имат определена независимост, тъй като са управлявани от събрание (гр. ἐκκλησία), на което всички граждани са членове, и от съвет (гр. βουλή) от видни хора. Занаятчийските гилдии (еснафи) също играят важна роля в местния живот. Човек може да бъде гражданин на своя роден град, но също и римски гражданин: тази привилегия може да бъде по наследство (както е случая с Павел) или спечелена, или подарена от императора като награда. На римските граждани им e спестен позорът на телесното наказание и имат право на обжалване пред императора.

Религията в Римската империя е разделена на две главни категории:

1. Държавната религия (лат. Religia Licita), т.е. държавният култ, включва поклонение на римските богове и понякога на императора (по-често на мъртвия император), въпреки че Калигула, Нерон и Домициан изискват божествена почит още докато са живи. Това включва изгарянето на благоуханен тамян върху малък олтар като символ на поклонение пред гения на императора (т.е. божествената власт, която стои зад него). Очаква се от всеки гражданин на Империята да участва в този култ като основен белег на вярност към императора. На еврейския народ обаче е даден специален статут на освободени от това задължение – собствената им религия се счита като тяхна Religia Licita. Те са освободени и от военна служба. Тъй като християните до 64 г. се считат за еврейска секта, те също биват освободени от това задължение.

Съдиите във всеки град са свещениците, ръководещи култа на Империята. Римляните смятат, че дължат военния си успех и икономическото благополучие на боговете на Империята, така че военен неуспех или бедствия като глад се смятат за причинени от нелоялност (някой някъде е обидил боговете). Всички други религии се класифицират от римляните като суеверия.

2. Суеверията (лат. Superstitiones) включват поклонение на мъртвите предци, на местни божества или източни култове, които са силно примесени с философия. Поклонението на предците е въпрос на семейна чест и включва поклонение пред семеен олтар, посветен на семейно божество, както и грижа за гробовете на предците. В градовете поклонението пред местните божества включва извършването на определени ритуали, спазването на празници и организирането на церемониални шествия за почитането им и принасянето на жертви, което всъщност умилостивява демоничните сили. Няма морални изисквания към поклонника. Затова юдаизмът и християнството са толкова различни. Има служби в храмовете, които се състоят от призоваване и покана на божеството да присъства на жертвоприношението и молба за благосклонност. Жертвите се смятат за дарове, принесени на божеството. Една част от жертвата се изгаря, а останалото се изяжда от местните свещеници и поклонници или се продава на пазара (I Кор. 8 гл.). Като допълнение, в храмовете се организират чести пиршества, на които божеството е призовавано да бъде невидим гост. При някои култове се включва и култова проституция. Това вероятно е причината, поради която на коринтяните им трябва време, за да осъзнаят, че практиката е грешна. Такъв е и случаят с култа на мистериите. Тези религии са част от самата тъкан на обществото по онова време. Да се посвети човек на християнството означава категорично скъсване с всичко това.

Съществуват и източни култове на мистериите, всички от които предлагат на поклонниците „прераждане“ и „вечен живот“ след встъпителна церемония (гр. μυστήριον). Поклонението на тези богове включва пеене, танци, свирене на музикални инструменти, публични процесии, религиозни пиршества, ритуални животински жертви и (особено в случая с култа към Изида) групови сексуално неморални действия. Най-важният от тези култове е този към Изида (египетската богиня майка) и сина ѝ Хор.

Съществува и култ към Митра, персийския бог на светлината, който представлява аскетична религия, практикувана главно от мъже, особено римски войници. Той включва свещени трапези, подобни на християнската Господна вечеря (евхаристия) и предлага на душите път, по който да преминат препятствията на седемте планетарни духове, пречещи на възнесението на душата до Млечния път след смъртта. Символът на митраизма представлява един бик, който Митра убива, което означава, че старата епоха на телеца е изместена от тази на овена, при което Митра е богът, който може да донесе спасение на посветените в култа. Съвременният култ Ню Ейдж (нова епоха) е основан на същите астрологически презумпции (съзвездието, в което се появява пролетното равноденствие, определя същността на историческата епоха, в която живеем; звездите са богове, които влияят на нещата, извършвани на земята, и могат да препречат пътя на онзи, който се стреми към изкупление) и твърди, че старата епоха на рибите (християнската епоха) сега бива изместена от тази на водолея.

След това идва строгият анатолийски култ към Атис и Кибела. При него свещениците живеят и се издържат чрез просия и аскетични практики. Те са добре познати поради публичната церемония, която продължава между 15–17 март, когато след пост и след Деня на кръвта (22 март), на който Атис бива оплакван, скръбта се обръща в радост, когато Хилария празнува неговото възкресение на 25 март. Всичко това поразително прилича на християнската „страстна седмица“ и Великден, които несъмнено са го заместили в календара.

Зороастрийство. Зороастър или Заратустра е реформатор на маздеизма (зерванизъм) в Персия. Това е дуалистична религия: светът е арена на борба между принципите на Злото (Ариман или Ангра Майню) и принципите на Доброто (Озмуд или Ахура Мазда), но в крайна сметка Доброто ще победи. Когато стане това, ще настъпи последният съд. Това ще включва възкресението на мъртвите и затварянето на нечестивите в място за мъчения. Свещената книга на маздейството е Авеста. Зороастрийството става основа за култ, който се обслужва от магите. Голяма част от поклонението е центрирана около огъня на олтара. На практика изглежда, че те са обсебени от идеята за огъня, което по-късно повлиява на средновековното мислене. Зороастрийството дава началото на митраизма и манихейството, но то внезапно бива прекратено по времето на мюсюлманските нашествия. Реформата на Заратустра се състои в отхвърляне на божествата на популярните религии и насърчаване поклонението на един бог – духът на доброто – Ахура Мазда.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History