Гонения
Гоненията преминават през три основни етапа:
Първи етап: 30–64 г. – гонения от страна на евреите.
Първоначално евреите и римляните считат християнството за еврейска секта. Еврейските водачи концентрират атаките си срещу онези евреи християни от диаспората, които те считат за водачи на тази „зловредна ерес”. От значение е, че те първоначално оставят апостолите на спокойствие, но убиват Стефан, а по-късно прогонват други евреи от диаспората, които пребивават в Палестина. По времето, за което се отнася Деяния 11:1, изглежда, че всички еврейски християни от диаспората са напуснали Израел.
Обаче е въпрос на време преди настроенията да се обърнат и срещу тях, особено когато им е оказван натиск да се присъединят към еврейското въстание. В книгата Деяния на апостолите е записано прогресивното закоравяване на еврейския народ като цяло срещу благовестието. По-специално Павел е непрекъснато тормозен от противници от Йерусалим, които се опитват да провалят делото му.
Дотолкова, че Павел казва в 1 Солунци 2:14–16: „Защото вие, братя, станахте подражатели на Божиите църкви в Христос Исус, които са в Юдея, понеже вие пострадахте същото от своите си сънародници, както и те от юдеите, които убиха и Господ Исус, и пророците, и нас прогониха, на Бога не угаждат и на всички човеци са противни, като ни забраняват да говорим на езичниците, за да се спасят. Така те винаги допълват мярката на греховете си; но безграничният гняв ги постигна.“
По-нататък той пише, че в края на времената те ще бъдат измамени от Антихрист или фалшивия месия, довеждайки до Голямата скръб, което засяга основно евреите.
Резултатите:
През 34 г. е убит Стефан.
През 44 г. е убит Яков, братът на Йоан (Деяния 12:1).
През 50 г. има бунтове заради проповядването на благовестието между еврейската общност в Рим (за което се споменава в Деяния 18:2, а също и от Светоний). Вследствие на това всички евреи са изгонени от Рим (вкл. Акила и Прискила).
През 51 г. е написано Първото послание на апостол Павел към солунците (оттам и споменатото от Павел за Божия гняв срещу евреите).
През 62 г. Яков, братът на Исус и епископ на църквата в Йерусалим, заедно с още неколцина са убити с камъни в града.
През 66–73 г. е еврейското въстание, по време на което се оказва натиск върху християните да се сражават с римляните. Евреите християни напускат Йерусалим.
Промяната на тона в последните глави от Първото послание на апостол Петър сочи, че писмото е написано по времето, когато враждебността към християнството е превърната в официална политика. 1 Петр. 4:16 се отнася до ролята на евреите като информатори и клеветници на християните. Всичко това показва, че преследванията не са започнали внезапно след Големия пожар в Рим, а още преди това и постепенно се ожесточават, като евреите обръщат внимание на римските власти, че християните не са еврейска секта.
През 64 г. е Големият пожар в Рим. Нерон има наложница, която е юдейска прозелитка. Според един записан разказ за събитията, точно тя насърчила Нерон да обвини християните за пожара. Изглежда, че е издаден декрет, според който оттогава християните се считат за „врагове на държавата“. От този момент християнството е нелегална организация и не може повече да се счита за еврейска секта. Светоний пише в глава 16 на „Животът на Нерон“, че гонението на християните е споменато в различни декрети. Около това време много християни от еврейски произход се изкушават (особено в Рим) да се върнат към безопасността на юдаизма (Евреи 10:32–39).
През 85 г. в литургията на синагогата е включена официална анатема против християните, гласяща: „Нека назаряните (т.е. християните) и еретиците да бъдат мигом унищожени и заличени от Книгата на живота“. В светлината на това един пасаж в Откровение придобива ново значение (2:9): „Зная… как те клеветят онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинско сборище“ (3:5). „Който победи (който се пази до край – 2:26), ще се облече така в бели дрехи; и Аз никога няма да залича името му от книгата на живота, а ще изповядам името му пред Моя Отец и пред Неговите ангели.“
133–135 г. По време на Второто еврейско въстание под ръководството на Бар-Кохба християните в Юдея често са нападани като предатели, защото не го признават за Месията и отказват да вдигнат оръжие срещу римляните.
Втори етап: 64–250 г. Спорадични гонения от страна на римските власти.
Повратният момент в съдбата на християните е през юли 64 г. (Големият пожар в Рим). Защо се променя отношението?
а) Християните не се считат повече за членове на еврейска секта.
б) Нерон ги обвинява, че са подпалили Големия пожар в Рим и така създава прецедент в римския закон (християнинът е следователно анархист, готов да разруши Римската империя и нейната цивилизация). По този начин те са виновни в държавна измяна и заслужават смърт. Ако бъдат издадени на властите, могат да бъдат умъртвени. Гонението е ограничено до Рим и непосредствените му околности.
От този момент нататък:
а) Законовият прецедент, установен от Нерон е в изпълнение. Да страда някой „заради името” означава да страда само защото е християнин.
б) Сега християните са оставени на милостта на доносниците (т.е. техните съседи). Всичко, което трябва да направят, е да се оплачат на властта и те ще се позоват на законовия прецедент.
в) Гоненията обаче зависят от инициативата на местния управител, който може да започне арестуване на християни и екзекутирането им, когато той пожелае. Често християни са екзекутирани по съображения за целесъобразност – просто за да се успокои местното население. Все още няма систематично гонение от страна на държавната власт в границите на Империята. Всъщност императорите Адриан и Траян не одобряват това. По това време на периода от 64 г. до 250 г. християните не се считат толкова за национална опасност, колкото за хора, които са досадни и упорити. Обаче прецедентът, установен от Нерон, е налице. Той трябва да се спазва, когато властта бива информирана.
г) Хората са подозрителни към християните. Обикновеният човек на улицата ги счита за странни. Подозират ги, че практикуват канибалство (визирайки причастието) и неморалност (те се наричат брат и сестра даже преди да се запознаят). От своя страна властите не могат да понасят християните, защото:
1) Те не са като другите граждани: твърдят, че имат по-висше задължение от това към държавата. Те са виновни за нарушаване на обществения ред.
2) Те се смятат за праведни хора и претендират, че знаят истината по-добре от всеки друг.
3) Отказват да се подчиняват на култа към Цезар (да му отдават почит), което не само е неразумно, но и се разглежда като измяна. Те са тайно общество и следователно подозрителни.
4) Те са безбожници, защото отказват да признаят римските божества. Понеже са безбожници, те са виновни за обида срещу божествата на Империята и могат да бъдат причина за бедствия (глад, епидемии и военни неуспехи).
Резултатите:
През 64 г. Нерон, обвинен, че е подпалил пожара в Рим, се опитва да прехвърли вината върху друг. Обвинението изглежда се потвърждава от факта, че в два от четирите района на Рим, които са останали непокътнати от огъня, са концентрирани големи еврейски и християнски групи.
През 64 г. Петър умира мъченически.
През 65 г. или 68 г. Павел умира мъченически (след като преди това е оправдан през 61–63 г.). Тази по-късна присъда се дължи на различна ситуация и е отразена в 1 Петр. 4:7, 12, 17 и 2 Тим. 4:6–20.
През 81 г. Домициан идва на власт (81–96 г.) и приема много сериозно божествените си титли. Тази ситуация е отразена в Откровение, където Домициан е описан като прототип на звяра. Имало е частични гонения, особено на църковни водачи (Откровение 2:13). Йоан е заточен на остров Патмос. Той е подложен на една по-снизходителна форма на заточение, наречена релегацио ин инсулам, която включвала отнемане на всички права и имущество. Такава може да бъде издавана от провинциалния губернатор, какъвто бил този в Ефес. Тертулиан твърди, че Йоан бил заточен по този начин, лишен от всякакви права ин инсулам релегатур.
Ранните християни вярват, че човек трябва да бъде призван към мъченичество и тези, които нямат това призвание, а се стремят към него, се излагат на риска да се отрекат от Христос.
През 96 г. Нерва става император. Едно от първите неща, които прави, е да заповяда Йоан да бъде освободен от остров Патмос.
По времето на император Домициан християнството вече не е ограничено до по-ниските слоеве от римското население, както е по времето на Нерон само едно поколение преди това. Най-ранните вероятни данни за римски аристократ, станал християнин, са от 57 г. (годината, в която Павел написва посланието си до римляните), когато Помпония Грецина, съпругата на завоевателя на Британия, е обвинена, задето е приела „едно чуждо суеверие”. Тя бива оправдана. Християнството устоява на първите опити да бъде потиснато и започва да навлиза в най-благородните семейства, дори в самия императорски дом. Някои от консулите, обвинени в „юдейство и безбожие”, или някои от аристократите, притежаващи гробници с катакомби, използвани от християните, съвсем очевидно са били християни.
През 156 г. Поликарп умира мъченически.
През 161–180 г. нова вълна от гонения избухва при Марк Аврелий.
През 165 г. Юстин е убит мъченически по това време.
166 г. е година на бедствия и опустошения, причинени от епидемии, глад и варварски нашествия, идващи отвъд границата по река Дунав. Мнозина винят християните за това.
През 177 г. е Клането в Лион. Игнатий е убит мъченически в Антиохия, а Телесфор в Рим. Антихристиянският пропагандатор Целз е нает против християните.
През 191–211 г. при Септимий Север избухва друга вълна от гонения.
През 202 г. Септимий Север издава декрет, който забранява на хората да приемат юдаизма или християнството. Той въвежда синкретична религия под формата на поклонение пред бога – слънце (Sol Invictus) и налага смъртно наказание за всички новоповярвали или проповедници. Бащата на Ориген е убит в Александрия.
Противникови войски оказват натиск на две отдалечени една от друга граници – готите на север и персийците на изток, под новата и агресивна династия на сасанидите. Християните в Римската армия са заподозрени в нелоялност. Също се подозира, че християните в източните провинции симпатизират на персите. Император Деций приема като мярка за сигурност на Империята политиката „една империя – една религия“. Тъй като християнството очевидно е пречка за успеха на тази политика, то трябва да бъде забранено.
През 202 г. в Северна Африка и Египет мъченически са убити много християни.
През 208 г. Ириней умира мъченически.
Трети етап: 250–313 г. Систематични и масови гонения. За първи път отношението на императора е определящо. Някои от факторите, довели до това гонение и обхванали цялата Империя, са следните:
а) През 248 г. са първите нашествия на готите (варварите) и общественото мнение се обръща против християните.
б) Между 232–305 г. Порфирий е активен като антихристиянски пропагандатор.
През 250 г. е издаден Декрет за преследване по времето на Деций, който довежда до систематично гонение. Всеки трябва да подпише документ (либелус), с който заявява, че е принесъл жертва на римските божества в присъствието на специални членове на комисия. Епископите на Йерусалим, Антиохия и Рим са убити мъченически. Това преследване предизвиква появата на една нова категория мъченици – изповедници – християни, които са измъчвани (но не убити) и са отказали да се отрекат от вярата си.
През 1971 г. при археологически проучвания са намерени останките на четирима мъченици, които са били убити при преследванията по времето на Деций в Румъния (по онова време Долна Скития) – Атал, Камас, Филип и Зотик.
През 258 г. допълнителен едикт систематизира наказанията срещу християните. Църковни водачи се наказват със смърт; сенатори и рицари се лишават от титлите им; жени от благородническо потекло се наказват с конфискация на имуществото и изгнание, служители в имперския дом се изпращат като роби в трудови лагери по императорските имоти.
Максимин II, наследник на Галерий, използва друга форма на антихристиянска дейност. В училищата всички деца трябвало да четат книга с пропагандно съдържание, наречена „Деянията на Пилат“, написана срещу християнството, но пълна с исторически неточности.
В началото езичниците подозират, че християните са виновни за най-различни тъмни дела и с готовност ги предават на властите, но по-късно, когато откриват, че християните всъщност са добри хора, се опитват да ги защитават от гоненията.
През 258 г. Валериан издава декрет за преследване: събранията са забранени. Епископи и други християнски водачи се екзекутират.
Резултатът от преследването по времето на Деций е схизма между християните в Рим и Картаген, вследствие на многото случаи на отстъпничество и компромиси с римските власти. В Картаген християните, които са били в затвора, се обявяват против Киприян, техния епископ, който се укрива и избират друг епископ. Виждането на Киприян е, че каещите се трябва да бъдат приети обратно в църквата. Според донатистите никой няма право да прости отстъпничеството, което те смятат, че е грехът против Святия Дух. Донатистите препоръчват своите „изповедници“ (тези, които са пострадали, но не са били убити) като такива, чиито заслуги могат да бъдат прехвърлени върху нуждаещите се грешници. Киприян отхвърля идеята, която по-късно се появява отново в католическата доктрина за „съкровищницата от заслуги“ и практиката на индулгенциите. При тях също църквата прехвърля заслугите на необикновено духовни хора (светци) на нуждаещи се грешници.
В Рим Новациан и тези, които са с него в затвора поради своята вяра, се противопоставят на Корнилий, когото считат за предател. Според тях никой няма право да прощава грехове на убийство, прелюбодейство и отстъпничество.
През 260–262 г. е издаден Декрет за толерантност от Галиен. На християните е позволено да излязат на открито и да строят храмове.
През 284 г. се извършва реорганизация на Римската империя, въведена от Диоклециан с цел да противодейства на ефектите на разпад и анархия, причинени от варварските нашественици. Трябвало да има 4 императора, по двама във всяка половина на Империята: на запад са Максимин и Констанций (баща на Константин), а на изток – Диоклециан и Галерий. Постигнато е съгласие след 20 години по-възрастният да абдикира в полза на по-младия.
Редица събития довеждат до гонението, което избухва през 303 г. Първоначално Диоклециан е умерен и не показва особен интерес да преследва християните, но под влиянието на Галерий той обръща тази политика. Докато Империята просперира, християните са неохотно толерирани, но когато идва кризата, християните биват обвинени за нея, тъй като отказват да се поклонят на римските богове, които сега са гневни. И така започва преследване срещу християните. В лицето на варварските нашествия въпросът за лоялността в армията назрява и войниците християни биват заплашени. Диоклециан настоява всички християни да бъдат изгонени от редиците на армията, а след това и от всички административни управленски постове. В опит да запази най-добрите, той се опитва да принуди най-добрите от тях да се отрекат от вярата си, но когато те отказват, ги екзекутира. При един инцидент през 303 г. жертвоприношенията и гаданията преди битката се провалят, защото присъстващи християни се били прекръстили. Особено злотворно влияние върху императора има Хиерокъл. Той е управител на Витиния и неоплатонист, враждебно настроен към Евангелието.
През 303 г. Диоклециан издава общо четири декрета за преследване, като така то продължава по-дълго (10 години), отколкото това по времето на Деций. Катедралата в Никомедия (източната имперска столица) е съборена, а други църкви са разрушени. Конфискувани са Библии и религиозни книги. Забранени са християнските събрания.
През 304 г. на всички граждани на Империята е наредено да жертват на божествата и на императора, в противен случай ще бъдат умъртвени. Тази заповед бива приложена само на изток, където са повечето от вярващите. На запад Констанций разрушава няколко църкви в Испания, Англия и Галия. В Констанца (тогава наречена Томис) епископ Ефрем бива убит. Той е последван от голям брой мъченици.
През 305 г. Константин е провъзгласен за император в Йорк (Англия). Той има полусестра, наречена Анастасия (anastasis – от гр. „възкресение“), която вероятно е християнка.
През 306 г. Диоклециан се оттегля в Сплит, но тези, които го заместват на изток (Галерий и Максимин Дая) организират кървава баня за християните. Всеки регион има свой „специалитет”. Понякога християните биват убити с брадва, както се случва с тези в Арабия; понякога краката им биват чупени – съдбата на тези в Кападокия. В други случаи са окачвани с главата надолу над слаб огън, така че димът от горящите дърва да ги задуши, както правят с тези в Месопотамия; понякога носът, ушите и ръцете им са отрязвани, а други части на тялото – нарязвани като месо – процедурата в Александрия.
През 308 г. смъртното наказание като наказание за вярата е заменено с осакатяване. В Кесария Евсебий става свидетел как 97 християни – мъже, жени и дори малки деца – вървят по пътя към мините във Фаено, всеки един с извадено дясно око и осакатено с горещо желязо ляво стъпало.
През 311 г. Галерий на смъртното си легло издава декрет за толерантност към християните, който им дава правото да се събират и признава, че не е успял да убеди християните да се върнат към боговете на бащите си. В замяна на тази „услуга“ той ги моли да се молят за него и за защитата на Империята.
След смъртта на Галерий има преразпределение на влиянието между владетелите и възниква нова ситуация: Максимин и Лиcиний управляват на изток, докато Константин контролира по-голямата част от запада, с изключение на Италия, която е под управлението на Макцентий, съперник император.
През 311–312 г. избухват граждански войни в Империята, от които Лициний излиза като победител на изток, а Константин на запад.
През 313 г. Лициний и Константин се споразумяват за политика на свобода на вероизповеданието както за езичниците, така и за християните (Милански декрет). Обаче езичеството все още е религията на по-голямата част от римските граждани. Но по-късно Лисиний започва преследване срещу християните на изток, вероятно защото ги подозира в лоялност към неговия съперник Константин. Константин нахлува на изток и разбива Лисиний, когото след това екзекутира.
Спор между донатистите и католиците (ортодоксалните християни)
Резултатът от последното гонение отново е разцепление между християните, особено на тези в Египет и в Картаген (Тунис). Спорните въпроси са: До каква степен можем да се съгласяваме с властите? В кой момент започва предателството или отстъплението? На изток казват: „само ако човек принесе езическо жертвоприношение, но не ако предаде религиозни книги или църковни принадлежности на властите“. На запад мненията се разделят, особено в Картаген. Трябвало ли е епископ Сицилиан да бъде лишен от своето служение, понеже минал в нелегалност, за да избегне гонението? Според последователите на Донàт чрез бягството си по време на гонението Сицилиан изгубва дара на Духа и повече не е в състояние да предава дарбите на Духа чрез полагане на ръце. Този спор продължава с векове и е познат като донатистко движение. Въпросът също засяга обикновените членове на движението. Според Донàт при кръщението човек е очистен от първородния грях и следователно става съвършен. Ако вярващият тогава съгреши отново, посочва Донàт, той губи спасението си, тъй като втори шанс не му се предлага.
Донатизъм
Между пуническоговорещите жители на малките села има голяма привързаност към тяхната собствена „църква на мъчениците“ и те фанатически се противопоставят на „Вселенската църква“ на латинскоговорещите граждани. Пророкът на тази селска съпротивляваща се църква е Донàт.
Тяхното първо изпитание идва когато Константин иска да възстанови собствеността, която бива конфискувана от църквата на епископ Сицилиан. Донатистите протестират, че те, а не Сицилиан, са истинската църква и собствеността трябва да бъде предадена в тяхно владение. Константин разпорежда да се извърши справка, но в края донатистите дотолкова му досаждат, че императорът забранява движението им и изпраща Донàт в изгнание.
Донàт поема управлението на опозиционната групировка в църквата в Картаген след смъртта на съперника си епископ Маджорин. Донàт е силна личност и превръща опозиционното движение в отцепническа църква, която взема името му. Той претендира, че неговото движение е единствената истинска църква. Неговата църква била тази на мъчениците, докато другите били сътрудници на властите. Донатистите кръщават повторно всеки, който се присъединява към тях от официалната църква. През 347 г. Донàт отхвърля опитите неговото движение да се присъедини към главното течение на Вселенската църква и продължава да организира каузата в изгнание до своята смърт през 355 г.
Важността на спора е в това, че той повдига въпроса коя е истинската църква. Дали тя е група от святи хора, които са заслужили тази титла чрез своя свят живот, или е Вселенската (Католическа) църква, независимо от нейното поведение? Трябва ли държавата да доминира над църквата или тя да бъде напълно отделена?
Друг резултат от гонението е развитието на църковната дисциплина – от проблема с християните отстъпници по време на гонение се развива цялата средновековна система от покаяния при различни нарушения на дисциплината.
През VI в. император Юстиниан наново завладява Северна Африка от вандалите, които нахлуват в страната през 429 г. Но тези териториални придобивки са краткотрайни, защото цялата Империя е опустошена от чумна епидемия, която убива 1/3 от населението ѝ.
През VII в. както донатистите, така и католиците в Северна Африка са пометени от ислямската инвазия. Католиците просъществуват в Магреб до XII в., но донатистите изчезват доста по-рано.
В Египет се стига до прекратяване на църковните събрания. Епископ Петър Александрийски бяга от страната по време на преследването. Когато митрополитът на Тебаид пристига след това, той е шокиран, откривайки, че няма църковни събрания. Затова той ръкополага двама души да поемат пастирската грижа за църквата, единият от които е Арий, бъдещият еретик (класически случай на прибързано ръкополагане).
Превод: Георги Титков