Философска обстановка
Философията в Римската империя следва почти изцяло гръцката. Римляните са войници и администратори, но гърците са мислители. Хората по времето на Ранната църква се интересуват от философия не само от академичен интерес, а и като убеждения, според които да живеят.
Ранни гръцки философи. Талес от Милет (около 600 г. пр. Хр.) е смятан за първия философ в класическия смисъл. Той вярва, че всичко, което съществува, е произлязло от водата. Един от учениците му, Анаксимандър, вярва, че не водата, а безкрайната атмосфера е източник на всичко. Хераклит, живял около 100 години по-късно в Ефес, вярва, че основният елемент на Вселената е огънят. Всички неща са произлезли от него и всички неща в крайна сметка се връщат при него. Процесът на промяна е диалектичен. От огъня произлиза въздухът, от въздуха – водата, от водата – земята. След това процесът се обръща и завършва отново с огъня. Непрекъснато променящият се свят се контролира от един ум, разум, който той нарича Логос (от гр. – „слово“). Аристотел, а по-късно и Хегел вмъкват същите идеи в своята философия.
Парменид, живял в Южна Италия, вярва, че изобщо няма промяна и че единственото нещо, което наистина съществува, е съществуването. Всички промени, които наблюдаваме, са такива само на външен вид.
По-късните философи се опитват да свържат постоянното с промяната.
Сократ живее в Атина около 450 г. пр. Хр. Той се интересува повече от човешкото поведение, отколкото от природата на света. Той учи, че можем да познаем със сигурност само едно нещо: самия човек. Истинското знание се свежда до това да знаем какви трябва да бъдем и каква е целта на живота. Това знание може да се придобие чрез правилно образование: човекът има силата да бъде морално добър.
Платон (425–345 г. пр. Хр.) е ученик на Сократ. Аристотел е ученик на Платон, но по-късно отхвърля почти всички негови учения. Платон вярва (както Парменид), че реалният свят не е това, което се вижда, а невидимият свят, светът на идеите или духовните реалности, съществуващи извън ума на човека. Най-важната от идеите е за Доброто. Тези идеи придават на безформената материя форма и значение. Ние виждаме и преживяваме това единство между съвършени идеи и хаотична материя в света около нас. Материята е източникът на всяко зло. Само идеите, които тя отразява, са от значение. Всичко, което е добро, идва от идеите; всичко, което е зло, произтича от материята. Светът на идеите и светът на материята са взаимно свързани и еднакво вечни. Човекът е единство на дух и материя. Смъртта е щастливо освобождение от оковите на тялото (материята).
Аристотел (384–322 г. пр. Хр.) в един период е частен учител на Aлександър Велики, докато е момче. В края на живота си той основава философско училище, наречено Лицей.
Ученията му не са много влиятелни между християните до средата на Средните векове (1080–1100 г.). Той отхвърля идеята на Платон за вечния свят на идеите. Аристотел твърди, че има само един свят и това е този. Той няма начало, нито край и намира обяснение в самия себе си.
Според него това, което кара света да се развива (само за да повтори същия цикъл отново по-късно) е един безличен принцип, вграден в системата (несъществуващ извън нея). По същество неговата философия е емпирична и материалистична.
СТОИЦИЗЪМ – по същество това е философията на Зенон и двама други философи – Клеант и Крисип, които преподават около 300 г. пр. Хр. Както Сократ и Зенон се интересува повече от човешкото поведение, отколкото от природата на Вселената. Той учи, че съществува само материята (изхождаща от огъня). Няма чист дух: и умът, и тялото са материални. Според него даже Бог е материален; Вселената е Неговото тяло, а Той е нейната душа. Това е форма на пантеизъм. Съотношението между човека и Бога е както това между океана и капката вода. Бог, като душа на света, управлява всички неща, обича хората и им желае доброто. Тъй като човекът е свързан с Бога, той трябва да следва водителството на божествения разум (логос). Истинският човек се предава на Божията воля, независимо колко болезнено може да е това, защото Бог го обича. Стоицизмът показва на хората кое е правилно, но не им дава сила да живеят такъв живот. В някои от своите проповеди към езическите си слушатели Павел явно апелира към хора, които симпатизират на тези идеи.
ЕПИКУРЕЙСТВО – наречено на своя основател Епикур (342–270 г. пр. Хр.), който основава философска школа в Атина. Той учи, че удоволствието е върховното желано качество, но под това не разбира физическо себеугаждане. Той има предвид, че истинското щастие може да бъде постигнато само чрез живот на спокойствие, оттегляне, мир и самоконтрол. За да се постигне това, трябва да се премахне един основен източник на безпокойство: религиозната тревога относно отвъдното. Всъщност боговете не се интересуват от човешките дела и няма живот след смъртта. Следователно този живот трябва да се изживее напълно, в положителния смисъл.
Филон е евреин от Александрия (20 г. пр. Хр. – 40 г. сл. Хр.), който се опитва да комбинира старозаветните Писания с гръцката философия. Той учи, че онова, което е вярно в гръцката философия, е казано по-рано от еврейските Писания, което според него означава, че Божието откровение е дадено даже на гръцките умове. Най-големият проблем на Филон е в комбинирането на библейските и гръцките идеи относно сътворението, тъй като гръцката философия казва, че материята е нещо зло и че Бог никога не би могъл да има контакт с нея. За да разреши проблема, подобно на гърците, той поставя посредник между Бога и света – Логосът. Той е най-великата от всички сили, с които Бог е заобиколен, но стои по-ниско от самия Бог. Бог създава чрез него всички неща. Много от тези идеи оставят своя отпечатък върху християните интелектуалци в Александрия.
Всички гръцки философи вярват във върховен Бог създател. Това вярване се оспорва само от малцина философи материалисти като Анаксимандър и Епикур. И платонистите, и стоиците (като Цицерон, който се противопоставя на поета Лукреций, твърдящ, че не можем да се осланяме на сетивата си и затова трябва да останем агностици) вярват в един Бог. Стоиците дори първи излизат с аргумента, че по всичко изглежда, че светът е устроен по определен образец (дизайн).
СРЕДЕН ПЛАТОНИЗЪМ И НЕОПЛАТОНИЗЪМ – имат за цел да синтезират главните идеи на гръцката философия, но използвайки като база религиозна интерпретация на Платоновата философия. Неоплатонизмът представлява третата фаза в развитието на платонизма: 1. Същински платонизъм, 2. Среден платонизъм (I–II в.), 3. Неоплатонизъм (III–VI в.).
Средният платонизъм поставя голям акцент на Божията трансцендентност (Бог би могъл да се дефинира само отрицателно – с отсъствието на различни качества). Той е разглеждан като активен само в сътворението чрез посредници (Логос, планетарни сили, световна душа). Платоновите форми се развиват в мисли в божествения ум, злото е свързано с материята повече от всякога преди това.
Средният платонизъм също така цели да съчетае платонизма с някои от идеите на Аристотел. Вместо да приеме идеята, че нещата съществуват, твърди се, че всичко в света е в процес на случване. Само вечното слово на Божиите идеи е непроменимо.
Неоплатонизъм. Главните му характеристики са идеализъм, мистицизъм и аскетизъм. Корените на тази философия лежат в продуктивната платонична култура на Александрия, която измества Атина като интелектуален център на света. Основоположник на неоплатонизма е Плотин (204–269). Според него пълната реалност произтича от основния божествен принцип, Единственият. Ние не можем да проумеем този Единствен, нито пък той може да бъде изразен с думи: извън всяка дефиниция е. Той е безкрайният Единствен, едновременно най-добрата и най-висша сила. От Единствения произтича Умът, принцип, който в своята уникалност вече съдържа идеята за многочисленост и тази многочисленост включва платоничните идеи за всяко нещо, за което човек може да си помисли. С тях се разкрива двойствеността на материя и дух, предмет и съзнание. Посредством еманация Умът ражда Духа, който включва идеи като „форми” (модели, идеали) и който създава света на нещата, които могат да се възприемат. Единственият, Умът и Духът са три ипостаса или трите божествени принципа на неоплатонистите. За тях материята не съществува. Тя е празно пространство, илюзия. Нещо повече – тя е тъмна и зла. Разбираемата Вселена (природата) е смес от борбеност и неборбеност: природата е истинска до степен, до която е одухотворена (смесена с дух). Според неоплатонизма обаче всичко, което е дошло от Бога, се стреми да се върне обратно при Него и да бъде повторно погълнато от Него, Който е въплъщението на върховното добро. Човекът не може да достигне тази цел чрез знание или разум, защото Единственият стои над Ума и идеите, а само чрез пряко единение с божественото посредством екстатично видение. Чрез изолиране от светските неща и чисто мистично просветление (форма на трансцедентална медитация), умът може да преодолее пречките на душата, за да преживее възвишеното. В този смисъл може да се каже, че неоплатонистичната мисъл е източникът на късния мистицизъм, особено християнския мистицизъм.
Докато средният платонизъм най-пряко повлиява ранните християнски мислители като Юстин Мъченик и Климент Александрийски, неоплатонизмът оказва влияние върху много християнски мислители от Ориген нататък: отците от Кападокия, Амброзий, Августин. Чрез Дионисий той става най-силният формиращ фактор в християнската мистична теология (и следователно на монашеската мисъл) както на запад, така и на изток. Чрез Августин той оцветява практически цялата средновековна традиция на Запад.
Обобщение: Всички тези философии се характеризират със следното:
1. Те не вярват в личностен Бог, ако изобщо вярват в божество. Той е идея или принцип. Не може да има взаимоотношения с неличностен Бог.
2. Пантеистични тенденции. Няма ясна граница между Бог и материално или духовно творение.
3. Материята е нещо зло: само нематериалното (духовното) е чисто. Следователно начинът за спасение е освобождение от материята. То не се разглежда като примирение между две личности (Бог и човек).
4. Всички имат затворена система и идея за цикличност на историята.
5. Неоплатонизмът добавя следното:
а) Сътворяването на духовете е посредством еманация, където една същност ражда друга, както планетите са произлезли от Слънцето.
б) Целта на човека е да бъде повторно погълнат от божеството (мистичен начин на спасение). Човекът има божествена искрица в себе си и следователно е част от божеството.
Превод: Георги Титков