Какво е „sola scriptura“?

Изразът sola scriptura е от латински: думата sola, която означава „само“, а думата scriptura означава „писание“  и се отнася до Библията. Sola scriptura означава, че само Писанието е авторитет относно вярата и практиката на християните. Библията е завършена, авторитетна и вярна. „Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, за изобличение, за поправление, за наставление в правдата“ (2 Тимотей 3:16).

Sola scriptura е обединителният лозунг на Протестантската реформация. От векове Римокатолическата църква е поставила своите традиции над авторитета на Библията. Това е довело до много практики, които всъщност противоречат на Библията. Някои примери са молитвата към светиите и Мария, непорочното зачатие на самата Мария, транссубстанциацията (вярването, че хлябът и виното при евхаристията се превръщат в реални, физически Христови тяло и кръв), кръщението на бебета, индулгенциите, папската власт. Мартин Лутер, основателят на Лутеранската църква и баща на Протестантската реформация, изобличава публично Католическата църква заради нейните небиблейски учения. Католическата църква заплашва Мартин Лутер с отлъчване (и смърт), ако не се отрече от думите си. Отговорът на Мартин Лутер бил: „Освен ако не бъда убеден от свидетелството на Писанието или чрез най-ясни аргументи, освен ако не бъда убеден чрез пасажите, които съм цитирал, и освен ако те по този начин не задължат съвестта ми чрез Божието слово, аз не мога и няма да се отрека, тъй като е опасно християнинът да говори против съвестта си. Стоя тук, не мога да направя друго; Бог да ми помогне! Амин!“

Основният католически аргумент срещу sola scriptura е, че в Библията не е изрично формулирано по този начин. Католиците твърдят, че Библията никъде не казва, че тя е единственото авторитетно ръководство за вярата и практиката. Това обаче е вярно само в най-общ смисъл. Принципът е силно подкрепен от стихове като Деяния 17:11, който хвали беряните за това, че сравняват учението – и то поучавано не от кого да е, а от апостол – с Писанието. Принципът на sola scriptura е ясно посочен в 1 Коринтяни 4: 6, където Павел предупреждава да „не мъдруват повече от писаното“. Самият Исус критикува онези, които позволяват традициите да отменят изричните Божи заповеди в Марк 7: 6–9.

Независимо дали в Библията открито се споменава sola scriptura, или не, католицизмът не успява да разпознае  един изключително важен въпрос. Знаем, че Библията е Словото Божие. Библията се обявява за боговдъхновена, непогрешима и авторитетна. Знаем също, че Бог не променя Своето мнение или не противоречи на Себе Си. И така, дори самата Библия да не формулира изрично принципа на sola scriptura, тя определено не допуска традиции, които противоречат на нейното послание. Sola scriptura не е толкова аргумент срещу традициите, колкото срещу небиблейските, извънбиблейските и/или антибиблейските доктрини. Единственият начин да знаем със сигурност какво Бог очаква от нас е да останем верни на онова, което знаем, че Той е разкрил – Библията. Можем да знаем извън всяко съмнение, че Писанието е вярно, авторитетно и надеждно. Същото не може да се каже за преданията.

Словото Божие е единственият авторитет за християнската вяра. Традициите са валидни само когато се основават на Писанието и са в пълно съгласие с Писанието. Традициите, които противоречат на Библията, не са от Бога и не са валидна част от християнската вяра. Принципът на sola scriptura е единственият начин да се избегне субективността и да се предотврати опасността личното мнение да получи предимство пред учението на Библията. Същността на sola scriptura е да основавате духовния си живот само на Библията и да отхвърляте всяка традиция или учение, които не са в пълно съгласие с Библията. 2 Тимотей 2:15 заявява: „Старай се да се представиш одобрен пред Бога работник, който няма от какво да се срамува, като излагаш право словото на истината.“

Sola scriptura не обезсилва концепцията за църковните традиции. По-скоро sola scriptura ни дава солидна основа, върху която да основаваме църковните традиции. И в католическата, и в протестантската църква има много практики, които са резултат от традиции, а не от изричното учение на Писанието. Добре е и дори е необходимо църквата да има традиции. Традициите играят важна роля за изясняване и организиране на християнската практика. В същото време, за да бъдат валидни тези традиции, те не трябва да влизат в противоречие с Божието слово, а да се основават на твърдата основа на учението на Писанието. Проблемът с Римокатолическата църква и много други църкви е, че те се основават на традиции, които се основават на традиции, базирани на традиции, като често първоначалната традиция не е в пълна хармония с Писанията. Ето защо християните трябва винаги да се връщат към sola scriptura, авторитетното Божие слово, като единствената твърда основа за вярата и практиката.

В практически аспект често възражение срещу концепцията на sola scriptura е фактът, че канонът на Библията не е бил официално съгласуван поне 250 години след основаването на Църквата. Освен това Писанията не са били достъпни за масите повече от 1500 години след основаването на Църквата. Как тогава ранните християни са прилагали sola scriptura, когато дори не са имали пълното Писание? И как християните, живели преди изобретяването на печатницата, се е предполагало да основават своята вяра и практика само на Писанието, ако е нямало начин те да имат свой екземпляр от Писанието? Този проблем е допълнително усложнен от много високите нива на неграмотност в историята. Как концепцията на sola scriptura се справя с тези проблеми?

Проблемът с този аргумент е, че той по същество казва, че авторитетът на Писанието се основава на неговата наличност. Това не е така. Авторитетът на Писанието е универсален; понеже това е Божието слово, това е Неговият авторитет. Фактът, че Писанието не е било лесно достъпно или че хората не са могли да го четат, не променя факта, че Писанието е Божието слово. Освен това, вместо да е аргумент срещу sola scriptura, всъщност е аргумент за онова, което църквата е трябвало да направи, вместо за това, което е направила. Ранната църква е трябвало да направи производството на копия на Писанията свой приоритет. Макар че би било нереалистично всеки християнин да притежава пълно копие на Библията, възможно би било всяка църква да има някои, повечето или всички Писания. Ранните църковни водачи е трябвало да направят изучаването на Писанията свой най-висок приоритет, за да могат да поучават точно. Дори ако Писанията не са били масово достъпни, поне църковните водачи е можело да бъдат добре обучени в Словото Божие. Вместо да изгражда традиции върху традициите и да ги предава от поколение на поколение, църквата е трябвало да копира Писанията и да преподава Писанията (2 Тимотей 4: 2).

И пак традициите не са проблемът. Проблемът са небиблейските традиции. Достъпността на Писанията през вековете не е определящият фактор. Самите Писания са определящият фактор. Писанията вече са лесно достъпни за нас. Чрез внимателното изучаване на Божието слово е ясно, че много църковни традиции, които са се развивали през вековете, всъщност противоречат на Божието слово. Тук е ролята на принципа sola scriptura. Традициите, които се основават и са съгласни с Божието слово, могат да се поддържат. Традициите, които не се основават и/или не са съгласни с Божието слово, трябва да бъдат отхвърлени. Sola scriptura ни насочва обратно към онова, което Бог ни е разкрил в словото Си. В крайна сметка sola scriptura ни насочва към Бога, Kойто винаги говори истината, никога не противоречи на Себе Си и винаги доказва Себе Си като някой, на когото може да се разчита.


Източник: What is sola scriptura?

Превод: Георги Титков