Църквата на изток

Църква и държава: Към 324 г. Константин вече е господар на Римския свят. Тогава той създава нова столица на Босфора, в Константинопол, който нарича своя „Нов Рим“.

От самото начало римският император започва да играе най-важната роля в Църквата. Той се смята лично отговорен за единството. Председателства църковните събори и онези, които бъдат обявени за еретици или схизматици, биват прогонени от светската власт. Императорът, като „жив образ на Христос“, застава начело на Църквата. Като жива икона на Христос, той е смятан за Божи наместник на земята: земното управление на императора възпроизвежда Божието управление на небето. Сякаш хилядолетното царство вече е настъпило. Идеята, че службата му е свещена, идва от римската титла, която императорите винаги са носили: Pontifex Maximus – главен свещеник. Константин се смятал за избран от Бога наместник. Имперската власт е земно отражение на Божия небесен суверенитет.

Тази тясна връзка между Църквата и държавата означава, че голяма част от църковната практика или дори доктрина зависят от опортюнизма. Един император може да иска да успокои две противопоставящи се едно на друго подразделения в Църквата и по този начин християнската истина е компрометирана (вж. монофизитството). Констатациите на църковните събори понякога се отменят, за да отговорят на променящия се политически климат или променящите се капризи на различни императори или техните съпруги (вж. иконоборческия спор). Хората биват анатемосвани в един момент, а след това канонизирани (например водещи привърженици на мистичното движение). С оглед на тези несъответствия е трудно да се проумее как такава църква може да твърди, че е непогрешима в някакъв смисъл.

Императорът също така има широки правомощия и в църковната сфера. Той избира патриарха от списък с 3 имена, предоставени му от синода, като понякога дори не се допитва до синода. Може да уволни патриарха, ако той не се подчинява на императора. Той председателства църковните събори. Решенията на такива събори тогава стават имперски закон. Църквата може да реши друго, но невинаги го прави. Това се случва по време на спора за монотелитите през VII век, иконоборческия спор през VIII и IX век и по време на преговорите за обединение с папството през XIII и XIV век.

Константинополският патриарх става известен като вселенски патриарх от 595 г. нататък. Това означава, че той е духовен владетел на християнска империя. До разкола с Рим той признава папата за по-висш, без да му признава пряка юрисдикция на Изток. Той признава и автономията на другите трима източни патриарси. Той се среща с другите патриарси на Вселенските събори, за да определят въпросите на вярата и доктрината. Съборът се счита за непогрешим.

Православните свещеници са предимно женени и много често имат обикновена работа. Ролята на монасите и монахините е преди всичко да се молят и по този начин да поддържат социалната и духовна тъкан на Империята. Те или са организирани в общности, или живеят като отшелници. Тяхната цел не е да евангелизират множествата, а да постигнат святост („да изградят собствената си душа“). Те също трябва да могат да дават духовни съвети.

Православната църква се поляризира между сухата схоластика в богословието, от една страна, и крайния мистицизъм, от друга. Опасността във всичко това е, че Исус, както е представен в евангелията, става абстрактен и нерелевантен – или е интелектуализиран, или мистицизиран до степен на нерелевантност.

Средновековната Византийска империя всъщност започва с управлението на император Юстиниан I, което продължава повече от четиридесет години (527–565). Преди това Теодосий I е разделил Империята между двамата си сина: Аркадий на Изток и Хонорий на Запад. Факторите, които действат за трансформирането на Източната Римска империя във Византийска империя, са: чума, войни, социални катаклизми и нападението на арабите мюсюлмани през 630-те години. Тези фактори принуждават Империята да се консолидира.

Постиженията на Юстиниан могат да бъдат обобщени по следния начин:
1) Построени са много великолепни църкви, особено „Св. София“ (сега Синята джамия в Истанбул). Друг пример е църквата „Св. София“ в София, България.
2) Той изгражда впечатляваща правна система, която доразвива тази на Теодосий. Голяма част от законодателството му е много християнско. Приети са закони срещу богохулството, светотатството и хомосексуализма. На езичниците е наредено да посещават църквата и да приемат кръщение. Той закрива философските школи в Атина. Евреите и самаряните са третирани като второкласни граждани с ограничени права. Юстиниан преследва монтанистите. Организира антинесториански кръстоносен поход, но това не успява да задоволи монофизитите и довежда до осъждането на Ориген.
3) Юстиниан подобрява състоянието на Църквата, като настоява за по-високо ниво на обучение и образование на свещениците. Той ограничава властта на манастирите и съставя подробен кодекс за монашеския живот.
4) Юстиниан разработва литургии от различни части на Изтока: Литургиите на Василий Кесарийски (370–379) и на Йоан Златоуст (398–404) стават най-популярни с някои допълнения от Йерусалимската литургия. Друга литургия идва от Роман Мелодист в Сирия, който съчинява великолепни химни. Написани са житията на много светци. Иконите стават все по-почитани. Те се появяват както в частна, така и в обществена употреба като канал на божествена сила за човека и като талисман, гарантиращ успех в битка.
5) Отвоюва обратно Северна Африка за християнския свят и също така освобождава Италия от варварите, която след това на практика се превръща в провинция на Византия. Обаче неговите придобивки в Италия са изгубени, когато лангобардите нахлуват и византийската територия се ограничава до Равена. Той също така сключва мир с персите на източната си граница. Установява присъствие в Испания, като отблъсква вестготите там. Той обаче не успява да подчини Балканите, където българите опустошават Тракия и Илирик. Основната причина за това е голяма чума, която убива една трета от жителите на Византийската империя.

През 626 г. Византион (Константинопол) е обсаден от аварите и Сасанидската персийска династия и едва оцелява. Император Ираклий повежда контраатаката и побеждава противниците. Но той не успява да спре нашествието на арабите в Сирия, Палестина и Египет през последните си години. Следващите мюсюлмански нашествия на два пъти стигат чак до Константинопол. Империята преживява по-нататъшни набези от лангобардите в Италия, славяните в Гърция и българите по река Дунав, но губи много територия. До края на 8-ми век Империята е сведена до Западна Мала Азия, южната част на Балканите западно от Константинопол по крайбрежието на Егейско море, Централна и Южна Гърция и тясна ивица на Адриатическото крайбрежие. На запад са запазени само Южна Италия и Сицилия. Голям брой християни емигрират на Запад заради персийските и по-късно арабските нашествия. До 800 г. четири от петте патриаршии са извън границите на Империята (Александрия, Антиохия и Йерусалим са под мюсюлманско управление). Рим също, след като е нападнат от варварите. Империята се обръща към франките. Когато папата коронясва Карл Велики за „император на римляните“, на Запад възниква отделна Римска империя. Византийските императори продължават да управляват до падането на Константинопол. Животът на някои от тях, подобно на средновековните папи, е изпъстрен с прелюбодеяния и убийства.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History