Центровете на християнството
По това време в християнството започват да се обособяват определени центрове, всеки от които със собствени характеристики.
Сирийската църква
Първоначално център на Сирийската църква е Антиохия, но след това се разпростира на изток. Гърците считат, че тя е заквасена с гностицизъм и гледат на нейната изключителна строгост с недоволство и недоверие. В нея се развиват две течения: по-младото и по-ортодоксално, водено от Палут от Едеса, утвърдено в Антиохия, и по-старото и вероятно местно течение през 160 г., водено от Тациан (Адай), който е ученик на Юстин Мъченик. Изглежда, че строгият дух на Яков продължава да живее в Сирийската църква. В пети век те биват обявени за еретици, защото подкрепят Несторий, и трябва да се оттеглят далеч от обсега на византийските гонители.
Главните им центрове на обучение първоначално са Едеса, а по-късно Нисибис, по-далеч на изток. Техните мисионери отиват на юг до Индия и се разпръсват по континента Азия до Китай през VI век. Появата на исляма ги откъсва от другите християни, от които оцелелият Престър Йоан – християнският свещеник цар на далечния изток – един ден ще разгроми ислямските орди. По-късната Сирийска църква внася монашеството в Тибет и оставя паметници в Китай преди тяхната мрежа от църкви да се срути под ударите на Чингис хан и Тамерлан (Тимур) съответно през XII и XIV век. Един клон оцелява в лицето на църквата Мар Тома в Южна Индия (служещи със сирийска литургия). Други разпръснати общности остават по хълмовете около Мосул в северен Ирак, търпейки постоянен тормоз и гонения от турците до неотдавнашни времена, когато отново са преоткрити.
Северна Африка
Северна Африка е единственото място (освен Испания), на което латинският език оцелява и оттам се завръща в Рим, където по това време гръцкият има по-голямо разпространение. В Северна Африка са написани първите християнски трудове на латински. Макар че Северноафриканската църква има своите големи богослови (като Тертулиан, Киприан, Тиконий и Августин), обикновените хора не са много грамотни в богословско отношение. Библията никога не е превеждана на местния диалект на Нумидия и Тунис, както става в Египет. Голямата сила на северноафриканското християнство (специално донатистката му част) е сред пуническоговорещите жители. Липсата на Библия, преведена на техния собствен език, както и по-късното нашествие на вандалите обясняват защо ислямското нашествие през VII век опустошава християнската църква. Съществуването на две популации в северноафриканската църква има връзка с донатисткото разделение.
Накрая християнството в северозападна Африка изчезва в зората на мюсюлманското фундаменталистко движение в Атласките планини през XII век.
Египет
В Египет също има подобно разделение сред населението – съществува разрив между гръцкоговорещия елит и коптскоговорещия слой на селячеството. Това накрая разделя църквите в Египет, където през IV и V в. на преден план излизат доктриналните спорове. Александрийските епископи получават по-голяма подкрепа срещу официалното богословие на византийските патриарси измежду изостаналите, но безкомпромисни копти. Заедно с някои други църкви коптското християнство подкрепя монофизитското движение.
Рим
Живелият през IV-ти век Амброзиастър пише, че първите християни в Рим „бяха прегърнали вярата в Христа, макар и според юдейския ритуал, без да видят никакви велики дела или някого от апостолите“. Това еврейско влияние остава за дълго време, което обяснява защо толкова много католически доктрини напомнят на равински юдейски вярвания. В църквата в Рим повечето от членовете са гръцкоговорещи до началото на III век, когато латинскоговорещите християни получават числено превъзходство, тъй като все повече хора от по-горните обществени прослойки биват спечелени за вярата. Църквата е много голяма: до 215 г. нейните ресурси нарастват дотолкова, че да издържа не само епископа, но и 64 презвитери, 7 дякони, 7 помощник дякони, 42 църковни прислужници (куриери и свещоносци за евхаристията) и 52 екзорсисти, четци и портиери, а също и повече от 1500 вдовици и нуждаещи се хора. Гонението по време на Деций през 250 г. довежда много бежанци епископи в Рим, които могат да се скрият в големия град, но църквата трябва да ги издържа.
Римската църква обаче не минава без своите разцепления: през 217 г. избухва голяма разправия между Иполит и Калист за наследяването на поста на епископ на Рим. Калист, който става епископ, обвинява Иполит за това, че е двутеист (т.е, че вярва, че „Синът“ се отнася за тялото на Исус, а Неговият дух се отнася за Отец в Него). Нещо повече, Калист е обвинен, че не е достатъчно строг по въпроса за греховете, извършени след кръщението: той допуска даже най-сериозните грехове да бъдат простени след налагане на църковно наказание, даже аморалност, убийство и отстъпничество. Това дава тласък на един процес, който довежда до толериране на явна неморалност при условие, че се заплати малко обезщетение. Иполит се отделя от Калист и образува свое общество. Това разцепва римската църква за цяло поколение. По това време избухва друго спречкване между Корнилий и Новациан по същия въпрос. Корнилий настоява, че епископът може да прости даже сериозни грехове. Новациан се отделя и образува своя общност.
Превод: Георги Титков