България

Страната е под натиск от франкската експанзия при Карл Велики и неговите наследници. Мисионерското дело е започнато сред българите вероятно от пленници християни, взети от Адрианопол (813 г.) от българските победители. Когато Крум умира през 814 г., синът му Омуртаг договаря примирие с Константинопол, срещу който воюва, за да защити западните си граници. Той преследва съществуващите християни, защото ги вижда като потенциални агенти на врага – Византийската империя. Най-известният от християнските пленници е грък на име Цинамон, тъй като на него се приписва основното християнско влияние в царския двор, което в крайна сметка убеждава сина на Омуртаг, княз Енравота, да стане християнин. За това князът е осъден на смърт и екзекутиран през 849 г.

Първият български монарх, който става християнин, е цар Борис (852–889), приел кръщение в Православната църква през 865 г. Той изглежда прави това до голяма степен с политически мотиви, виждайки възможност да промени статута си от български хан на абсолютен владетел на обединена нация със славянски език. Тъй като повечето славяни вече са християни, те биха приветствали християнски владетел. Изглежда също така, че той е искал да запази българската църква независима (и под негов контрол). След покръстването си той се колебае между Католическата и Православната църква, но когато папата отказва да одобри отделна българска патриаршия, през 870 г. окончателно решава в полза на Източната църква. През тази година той успява да убеди константинополския патриарх да признае правото на българите да имат самостоятелна църковна организация. Някои от болярите, които се съпротивляват на тази промяна, са екзекутирани. Българите също така получават одобрение литургията им да се води на славянски език. По този начин в Източна Европа се утвърждава една отличителна (българска) форма на православието; държавни църкви, употребяващи местни езици. Новата църква е силно повлияна от отшелничеството, най-изтъкнат представител на което е Иван Рилски (880–947), основател на големия Рилски манастир. През 927 г. главният епископ на Българската църква е издигнат в патриарх. След това седалището на българския патриарх е пренесено последователно от Преслав в София, след това във Воден, в Преспа и накрая в Охрид.

Проблемът на покръстването. Мнозина виждат християнството като превъзходна форма на магия, която, подобно на старото езичество, не поставя морални изисквания към своите привърженици. Много езически обичаи просто се християнизират. Някои от старите богове се почитат под нова форма като християнски светци. Перун (бог на вятъра) става св. Илия; Волос става св. Влас; богинята, която урежда съдбата на всяко новородено дете (Рожаница), става Дева Мария, на която все още се принасят брашно и сирене. Езическият празник задушница се превръща в ден на всички душѝ – ден, в който хората продължават да носят храна и напитки на гробовете на починалите. Езическите обреди продължават да живеят в церемониите, свързани със сеитба, жътва, скотовъдство, копаене на основи, сватби и погребения. В дните, посветени на св. Георги и св. Илия, се принасят животински жертвоприношения. Магьосниците (влъхви) все още се толерират.

Климент и Наум, двамата най-известни ученици на солунските братя мисионери Кирил и Методий, идват в Охрид след провала на мисията им и прогонването им от Моравия. Климент идва първи през 886 г., а Наум го последва през 900 г. С тяхното пристигане Охрид се превръща във водещ център на славянската култура и книжовна дейност. Тук Климент и Наум продължават започнатото от Кирил и Методий дело за създаване на църковен и книжовен език за славяните. Според един учен диалектът, на който говорят македонските славяни, е послужил като основа за това. Климент (840–896) прекарва 30 години сред македонските славяни. Първият славянски университет е основан в неговата манастирска църква Свети Пантелеймон в Охрид през 893 г., два века преди създаването на Болонския университет. 3500-те ученици, излезли от това училище, разпространяват славянската писменост, култура, изкуство и църковно пеене в няколко славянски страни, чак до Киев в Русия.

Първото българско царство съществува от 681 г. до 1018 г. Българската мощ достига най-високата си точка при цар Симеон (893–927). При неговото управление българската територия на север от Дунав е загубена, но той разширява териториите на запад чак до реките Сава и Дрина, като по този начин поставя сърбите под своя власт. Той става толкова могъщ, че се стреми да стане император на Византия и води многобройни военни кампании срещу самия Константинопол. Столицата Преслав се превръща в бляскав мегаполис с църкви и дворци. След неговата смърт българската мощ запада поради вътрешни борби. През 1014 г. император Василий II пленява 15 000 български войници, които ослепява. През 1018 г. България е включена във Византийската империя. Селяните, които се налага да понасят големи трудности заради прекомерното данъчно облагане, за да поддържат държавата, реагират срещу държавната църква и много от тях се присъединяват към сектата на богомилите, която по това време се превръща във важно движение. Богомилството възниква в България към средата на X век от сливане на дуалистични доктрини, внесени от павликяните – секта от Армения и Мала Азия, чиито членове били заточени в България, и местно славянско движение, целящо да реформира Българската православна църква (в името на християнство, което е близко до евангелието). Те вземат името си от своя основател, поп Богомил (павликяните са получили името си от любимия си новозаветен автор: апостол Павел).

Движението всъщност представлява клон и развитие на манихейството. В България то е реакция срещу сакраментализма и материализма на Църквата. Вместо водното кръщение те се застъпват за кръщение в Духа. Тяхната церемония включва полагане на Евангелието от Йоан („духовното“ евангелие) върху главата на кръщаващия се и пеене на Господната молитва. В тайнството на Господната трапеза се отхвърля идеята за всякаква форма на транссубстанция. Богомилите също така отхвърлят Стария завет, както повечето гностици. Движението възниква през X век в България, където свещеник на име Богомил учи, че Върховният Бог има двама сина ангели – по-големият Сатанаил и по-младият Христос. Сатанаил се разбунтува срещу Върховния Бог и увлича много от по-нисшите ангели да го последват. След това той убеждава тези паднали ангели да се заселят в тела от плът, които той е създал като част от един зъл материален свят – така че човешките души в действителност са на падналите ангели. Раждането се разглежда като затваряне на добрия дух в злата плът като наказание за грехове, извършени в предварително съществуващо състояние (срвн. прераждане). Богомил учи, че Върховният Бог изпраща по-малкия си син Христос на земята като Исус от Назарет, за да освободи човечеството от тиранията на Сатанаил и неговия чудовищен свят на материята. Сатанаил убива Исус, но той е възкресен с духовно тяло и се връща на небето. По същия начин след смъртта Бог ще даде вечни духовни тела на богомилските последователи на Исус.

Богомилите твърдят, че патриарсите в книгата Битие са били вдъхновени от Сатана. Жалко е, че това движение не е било канализирано в по-положителна посока, но по това време (XI век) Eвангелието е непознато.

Богомилството остава могъща сила в България до края на XIV век. Българските власти свикват няколко църковни събора, за да осъдят учението му. След турското нашествие много членове на сектата приемат исляма, особено в Босна, където богомилството се разпространява през XII век. В Босна те са оставили след себе си любопитно гравирани надгробни паметници и някои от техните вярвания са оцелели във фолклора.

Въпреки че много от тях са живели примерен живот, това само по себе си не е доказателство, че са били истински християни.

През 1185 г. Петър и Асен I възстановяват българската държава. Това поставя началото на Второто българско царство (1185–1393). През този период цар Калоян признава папското върховенство в опит да се дистанцира от византийците, но при Асен II (1218–1241) независимостта на българската църква е възстановена. Той е забележително просветен владетел и успява да разпростре властта си (чрез завоевания) до част от Албания, до Епир, Македония и Тракия. При неговото управление изкуствата и литературата процъфтяват. Неговата столица – Търново – е разширена и разкрасена и голям брой манастири и църкви са основани или построени като дарение.

Нашествието на турците обаче слага край на българското царство: през 1362 г. пада Адрианопол, а след това и Пловдив; през 1385 г. София; през 1389 г. сърбите и техните съюзници са разбити в битката при Косово поле, а през 1393 г. пада столицата Търново.

От България православната вяра и култура идват в Сърбия, третата славянска нация, която е покръстена през втората половина на IX век.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History