ГНОСТИЦИЗЪМ

През I век терминът „гностицизъм” или „гносис” се употребява по два начина:

1) Първият се отнася за философията и религиозната космология, произлязла от източния свят (напр. индуизъм), която съществува преди християнството и независимо от него. Идеите, свързани с тази система, идват от платонизма, елинизираното зороастрийство и отстъпилия юдаизъм. Гностицизмът не е нищо друго освен езически синкретизъм, смесен с магия и астрология (много подобен на теософията или съвременния Ню Ейдж).

2) Вторият смисъл, в който се употребява терминът, се отнася за теософските приспособявания на християнството, разпространявани от дузина или повече конкуриращи се секти, които се отделят от Ранната църква между 80 г. и 150 г. Павел и другите апостоли трябва да се борят с тези идеи в първите църкви, защото гностицизмът (който идва всъщност от индуистката философия) е напълно различен от християнската мисъл – неговата концепция за спасение е радикално различна: да се освободи от тялото и да се върне към състояние на несътвореност, без идея за примирение с Бога или възкресение и живот с Него в един обновен свят. 

Съществуват няколко течения в гностицизма.

а) Зороастризъм (вавилонската религия) – вижда света като голяма космическа батерия: Бог е положителният полюс, дяволът е отрицателният, а всичко останало е разположено между тях. От тук произлиза концепцията за дуализма.

б) Източен мистицизъм (по същество индуизъм).

в) Юдаизъм: легалистичен елемент.

г) Гръцка религия на мистерията. През II век се появяват мистериозните религии, всяка от които предлага на своите последователи вечен живот. Свещениците на тези религии функционират като посредници и пастири. Всяка от тези религии има централен обред за посвещение, наречен мистерия (от гр. μυστήριον – тайнство).

Тези идеи проникват в църквата: че всичко, направено от материя, е лошо; добър Бог не би могъл да направи лош свят; следователно тя е направена от демиурга. Тялото е зло, но чистият дух на човека е добър – унищожи тялото и то ще освободи чистия дух, защото там се крие единствената надежда и съдба на човека. Християнството се смята за твърде просто и наивно – трябва да му се добави по-философско съдържание.

Гностиците вярват в следното:

– Относно сътворението: Върховното същество възпроизвело (не сътворило) серия от духовни същества, но впоследствие едно от тях (демиургът – майсторът или гностичният еквивалент на Логоса) се отдалечило много от Върховното същество и съгрешило, създавайки материалния свят. И така, сътворението е в резултат от греховна независимост (опит да се наруши духовното единство на Вселената). Много гностици разглеждат змията като символ на противопоставяне срещу злия бог на творението. Така че по същество дяволът се смята за добър: той се труди да анулира делото на демиурга и предлага спасение на човека под формата на едно завръщане към неговото предишно безплътно духовно състояние.

– Относно човека: макар понастоящем да е затворен в тяло, човекът все пак носи в себе си божествената искра. Целта на спасението е да освободи тази искра, така че тя отново да се съедини със своя първоизточник (Бог). Хората са разделени в три категории: πνευματικοι (духовни хора) ψυχικοί (душевни хора) и σαρκικοι (плътски хора). Първата група е определена за спасение (т.е. да избегнат прераждането); втората група може да бъде спасена или не, а третата е предопределена за осъждение.

– Относно спасението: светът е в лапите на зли сили, които населяват 7 планети (демиургът и неговите помощници, архоните). След смъртта душата трябва да започне опасно пътешествие през седемте планети обратно към небесния дом. Но пътят е пазен от тези зли сили и затова хората трябва да научат правилните магически думи, за да ги надхитрят. Онези, които не успеят, биват върнати обратно, за да се преродят. 

Гностическото „благовестие“ е, че човек може да бъде освободен от своето тяло в този живот (чрез серия от техники, подобни на йога), а след смъртта да избегне прераждането, като бъде обратно погълнат от Великия вселенски дух. Гностиците вярват, че могат да имат мистични преживявания в този свят, пряко познание за Върховния Бог. Тъй като те вярват, че вече са получили достъп до света, където е Бог, както Възкресението, така и Второто пришествие на Исус Христос се обезсмислят. По същество гносис (познанието) е знанието за произхода и съдбата на човека, както и магическите думи, нужни да се върне той след смъртта в небесния си дом.

– Относно личността на Исус: понеже добрият Бог е над този лош свят, между тях има множество посредничещи същества, които се наричат еони. Смята се, че съществуват 365 такива духовни същества. Мъдростта (Исус) вероятно е най-висшият еон – не Бог, но този, който е най-близо до Бога. Той е божествен, но не е Бог. Понеже материята е нещо чуждо на върховния Бог, всяка идея за въплъщение е немислима. Оттук идва докетизма, според който божественият дух слиза върху Исус при кръщението Му и го напуска, когато е на кръста. Истинско въплъщение не се е случило. Божественият Христос само изглежда като въплътен в човешко тяло, но това е само оптическа илюзия, а в действителност е обикновен човек, върху когото почива Божественият дух. За някои Исус е само Изкупителят на тази епоха, изпратен да освободи пленените духове. Той се разглежда като един от поредица вестители, изпратени от Бог в настоящата епоха (на рибите), за да ни напомни за нашия небесен произход и да ни даде тайно познание, без което не можем да се върнем в духовните си селения.

– Гностиците са склонни да омаловажават естествения ред на творението, както и Стария завет. Творението се разглежда като резултат от греховната независимост на един от еоните (демиурга). Гностиците противопоставят Бога на Стария завет и Бога на Новия завет. Оттук произлиза и учението на Маркион, еретик от II век. 

Когато хора с гностични вярвания идват в църквата, те имат склонност да интерпретират християнското учение с езика на гностицизма. По този начин възникват ересите. Можем да видим примери как това се случва в самия Нов завет. Такива хора са дуалисти, които вярват, че духът е всичко, а тялото (и душата) не са важни или даже са зли. Това отношение се изявява по един от двата възможни начина:

а) Неморалност. Това, което човек върши с тялото си не е важно, защото тялото (както и душата) е зло. Тъй като само духът е от значение и тъй като сме над закона, всичко е позволено.

б) Аскетизъм. Тъй като тялото е зло, ние трябва да направим всичко възможно да избягаме от него и да се отречем от него.

1) Например в Коринт има духовна аристокрация, която счита себе си за по-висша даже от апостол Павел. Те претендират, че са придобили мъдрост и знание, които са по-дълбоки от това, което имат другите. Претендират за по-дълбоки мистични опитности от тези, които техните братя във вярата са имали и по-дълбоки даже от тези, които има апостол Павел.

Те мислят, че вече са съвършени, че са „достигнали“ духовно съвършенство. Затова считат другите християни за по-нисши същества, които не са достигнали духовните висини, които те са постигнали.

Те са харизматици, които са над закона. Вярват, че притежаването на определени дарби ги освобождава от следването на пътя на кръста (страдание, смирение), от подчинение на тези, които Господ е поставил начело на църквата (старейшините), от живеене на свят живот и любов към другите братя и сестри, които нямат такива привличащи вниманието дарби, както те самите. Те смятат другите братя за „плътски“, второкласни християни и все пак Павел нарича плътски точно тях поради тяхното поведение (те имат определени дарби, но им липсва плодът). Според тези „по-висши“ християни, те вече „царуват“ – нямат нужда от физическо възкресение. Те издигат безбрачието над брака и затова Павел се налага да коригира нещата (I Кор. 7 гл.). Съпрузи и съпруги се въздържали от сексуално общение, защото вярвали, че тялото е зло. По тази причина те също така отхвърлят библейската доктрина за възкресението и вместо това вярват в доктрината за оцеляването на душата. Те смятат за нищо яденето на идоложертвено месо, защото, по техните думи, и без това всички знаят, че идоли не съществуват.

Те копнеят за духовна сила – винаги искат „повече“ и затова трудно проумяват факта, че вече имат всичко в Христос.

2) В Колос Павел среща смесица от християнство и други теософски елементи, взети отчасти от мистичните култове и отчасти от отстъпническия юдаизъм. Те се опитват да убедят християните в Колос да се покланят на ангелски посреднически сили (които се идентифицират със звездите, за които се смята, че притежават силата да определят човешката съдба, но всъщност са демони). Те насърчават специални церемонии, свързани със строги аскетични практики. Има и празници, взети от еврейския календар, чието спазване се смята за задължително.

Павел се противопоставя на това, утвърждавайки, че „в Него (Христос) обитава телесно цялата пълнота на Божеството“. Имате всичко от Бога, когато имате Него (Христос). Това обяснява защо Павел посочва в Колосяни 1:9: „искаме от Бога да се изпълните с познанието на Неговата воля чрез пълна духовна мъдрост и разбиране“ – да имате πληρότα (пълнота) на γνώσησ (познаване) на Неговата воля с цялата σοφίᾳ (познание за дълбоките неща на Бога) и συνέσει (практически здрав разум). Думата πληρότα (пълнота) се е отнасяла за съвкупността от духовните същества посредници между Върховния Бог и Неговото творение. Когато Павел казва, че колосяните имат цялата пълнота в Христос, той има предвид, че Христос е единственият и достатъчен божествен посредник между Бога и човеците. 

3) В Посланията на Йоан сме свидетели на спора между ап. Йоан и учениците на Kеринт и неговия докетизъм (разновидност на гностицизма, която претендира, че божественият Христос е чист дух, който никога не е ставал човешко същество). Керинт твърди, че божественият дух слиза върху човека Исус при Неговото кръщение, но го напуска преди разпятието. Няма истинско въплъщение, затова само човекът Исус страдал и умрял на кръста. Затова Йоан казва, че всеки, който отрече, че Христос действително е станал човек, е антихристът (1 Йоан 4:2). Аргументът на Керинт се базира на гностическата презумпция, че плътта е зла – следователно никое съвършено същество (като божествения Христос) не може някога да стане човек (в човешка плът). Следователно въплъщението на Божия Син е невъзможно.

Йоан пише също против гностици, които твърдят, че вече са станали съвършени и „нямат грях“. Йоан отговаря, че „ако кажем, че нямаме грях, лъжем себе си…“

Гностиците християни също не се чувстват задължени да обичат своите „по-долни братя“, оттук и акцентът на Йоан върху това да се обичаме един друг.

Гностиците отричат, че въплъщението е възможно, тъй като за тях материята е зло. Йоан опонира, като казва, че това е духът на антихрист, защото ако не е имало въплъщение, това означава, че на кръста не би могло да се осъществи заместническо изкупление. Исус не би могъл да бъде заместник на хората, докато сам не стане човек.

Йоан също се противопоставя на претенцията на гностиците, че могат да видят непосредствено Бога чрез специална медитация: „Никой, кога да е, не е видял Бога…“

Когато споменава „смъртния грях“ накрая на посланието, може би той има предвид гностиците. Въпреки че стават членове на църковното общество, те никога не стават истински християни. Тяхното напускане просто потвърждава този факт. Няма полза да се моли човек за тях, защото те са отхвърлили истината и така са извършили греха против Святия Дух.

4) В Посланието на Юда намираме неморални гностици, които използват трапезата на общение, за да я превърнат в оргия.

5) В Откровение срещаме гностическа секта (николаитите), които поучават морална свобода и спекулират (Откр. 2:6,15). Жената Езавел (Откр. 2:20) несъмнено е пророчица от тази секта.

След апостолския период в християнството се развиват много гностически секти. Те всички твърдят, че притежават някакво тайно откровение или знание. В много случаи то е почти на същото ниво като езическия мистицизъм, гарниран с няколко християнски идеи и фрази. Някои гностични секти имат тайни писания в допълнение на Библията (срвн. мормоните). Други имат специални и много странни тълкувания на Писанията (срвн. свидетелите на Йехова). Трети използват християнството просто като едно от няколко откровения (срвн. теософията). Общото между всички тях е налагането на чужда система върху библейската основа. Маркион е единственото изключение, защото орязва библейската основа до минимум.

Валентин идва от Александрия, но се установява в Рим. Скоро той е забелязан поради своите знания и за малко не става епископ. Неуспехът му обаче го разочарова и той основава своя секта. Той поддържа мнението, че коренът на човешкото затруднено положение е невежеството, а не грехът. Писанията му се характеризират с неяснота, извъртане на думите и еднообразие. Той развива сложна йерархия от духовни същества. Специално евангелието от Йоан се използва като богат материал за спекулации. Един от последователите му, Теодосий, се опитва да съгласува християнството с аристотелианството.

Василид е сирийски гностик. В неговото богословие докетизмът е особено силен. Той твърди, че Исус не бил разпнат, но че Симон от Киринея бил взет погрешно за Исус и разпнат вместо Него. Това вярва и основателят на исляма, Мохамед. Същата ерес се появява по-късно в малко по-различна форма близо до Антиохия, където в една малка църква се позволява публичното четене на апокрифното Евангелие на Петър. Според него духовна сила слиза върху човека Исус, но го оставя, когато Той бива разпънат. Викът на Исус на кръста е записан по следния начин: „Моя сила, моя сила, защо си ме оставила?“.

Маркион е сред най-опасните гностици, с които се сблъсква Ранната църква през II век. Той е отлъчен през 144 г. Книгата му Антитези противопоставя Стария завет на Новия завет. Според него Богът на евреите е напълно различен от Отец на Исус Христос, Който е описан в Новия завет. Всъщност той е озлобен срещу Бога на Стария завет и срещу евреите изобщо. Според него Богът на Новия завет е добър, не изисква нищо от нас, а ни дава всичко безплатно, включително спасението. 

Той съставя свой собствен канон, от който изключва всички книги, които противоречат на неговия възглед. Неговият герой е Павел. В Новия завет той запазва само евангелието от Лука и няколко от посланията на Павел (тези, които му звучат най-малко еврейски). Той отхвърля и алегоричното тълкувание на Стария завет, което е често срещано между апостолските отци. Отхвърля описанието на въплъщението – според него е невъзможно Синът на Бога някога да се въплъти, тъй като материята е зло. Според него първите християни (еврейските апостоли) неточно интерпретират духа на Исус (с други думи, той отхвърля апостолския авторитет).

Все още верен на гностицизма, Маркион отхвърля брака, секса и тялото изобщо. Канонът му става причина и ускорява създаването на официалния канон. След като той основава отцепническа църква в Рим, бива отлъчен от римския епископ (папата). Тогава се оттегля в родния си Понт в Мала Азия, а отцепническата му църква се разпространява по цялата Империя със светкавична скорост.

Много учители гностици твърдят, че небесният пратеник Христос е поверил Своето тайнствено познание само на един определен ученик, който е единственият истински тълкувател на посланието. Църквата се старае да се противопостави на това, канонизирайки четири евангелия (четири паралелни разказа), за да покаже, че всичките четири са единодушно против интерпретацията на Маркион за живота на Христос. Апостолското Кредо също е съставено (около 150 г.) с цел да обори Маркион. Това обяснява защо акцентът в това Кредо е поставен върху реалността на въплъщението. Освен това в него се набляга на телесното възкресение и осъждението – две идеи, които са ненавиждани от гностици като Маркион. Така Католическата църква (за разлика от разколническата) е основана на общото свидетелство на всичките дванадесет апостоли, а не на свидетелството само на един специален апостол. При това епископите (особено на Рим, Антиохия и Ефес) са разглеждат като наследници на апостолите и следователно носители на апостолската истина, която им е предадена. Никой от тях не е наследил и предал по-нататък някакво тайно предание.

Валентин отива в другата крайност като загатва за скрито, мистично, устно предание на учението на Исус, достъпно само за „посветените“ (срвн. Евангелието на Тома). Поради това развитие на нещата е решено, че е крайно време църквата да започне да действа по този въпрос, тъй като имало опасност да се разклати вярата на много хора.

Следният текст представлява антигностическо Кредо, цитирано от Ириней, епископ на Лион:

„Бог Отец, отвъд всяко разбиране, невидим, един Бог, Създател на всичко; това е първият и най-важният параграф на нашата вяра. Но вторият параграф е Божието слово, Божият син, Исус Христос, нашият Господ, Когото са сочили пророците според предназначението на тяхното пророчество и според начина, по който Отец е възнамерявал; и чрез Него бяха създадени всички неща… Той също така, в края на вековете… стана човек сред хората, видим и осезаем, за да премахне смъртта и да изведе в светлина и живот и да доведе до общение Бог и човека. И третият параграф е Святият Дух, чрез Когото пророците пророкуваха и патриарсите бяха научени за Бога и Който в края на вековете се изля по нов начин върху човечеството над цялата земя, обновявайки човека за Бога.“


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History