Християнството съвместимо с науката
Класическите апологети обикновено се опитват да поддържат балансиран поглед върху науката – нито да я одобряват безкритично, нито свръхкритично да я отхвърлят. Те смятат, че апологетите трябва да се стремят да покажат, че християнството е съвместимо с научните факти и че това обикновено, макар и невинаги, включва сравняване на това, което християнството казва за света и човечеството, с това, което заключават настоящите научни теоретици. Но учените могат да грешат и начинът, по който науката се прилага както от учени, така и от хора, които не се занимават с научна дейност, често води до грешки. Това означава, че християните трябва да бъдат предпазливи, одобрявайки настоящата научна теория твърде некритично, тъй като теориите се променят. Б. Б. Уорфийлд предупреждава: „Науката и философията не представляват стабилни, а постоянно променящи се същности. И нищо не е по-сигурно от това, че теологията, която е в тясна хармония с науката и философията днес, ще бъде много извън хармонията с науката и философията на утрешния ден“.
Подобна предпазливост е характерна за класическата апологетика. Човек наистина трябва да използва най-актуалните открития, направени от учените, но в същото време техните открития не трябва да се приемат безкритично. Тази точка се появява многократно в съчиненията на К. С. Луис. Например той наблюдава:
Науката непрекъснато се променя и трябва да се опитаме да сме в крак с нея. По същата причина трябва да сме много предпазливи, грабвайки всяка научна теория, която за момента изглежда е в наша полза. Можем да споменем такива неща; но трябва да ги споменаваме внимателно и без да твърдим, че те са повече от „интересни“. Изреченията, започващи с „Науката е доказала“, трябва да се избягват. Ако се опитаме да основаваме апологията си на някакво скорошно развитие на науката, вероятно ще открием, че точно когато сме сложили финалните щрихи към нашия аргумент, науката е променила мнението си и тихо е оттеглила теорията, която използваме като наш основен камък.
Това не означава, че не можем да се обръщаме към научни доказателства за твърденията на християнската истина, а просто, че трябва да представяме тези доказателства с нужната предпазливост. На друго място Луис илюстрира подхода, който препоръчва тук, като прилага съвременни научни теории за началото на Вселената към космологичния аргумент:
Ако нещо ясно се очертава от съвременната физика, то е, че природата не е вечна. Вселената има начало и ще има край. Но всичките големи материалистични системи от миналото вярваха във вечността и оттам в самосъществуването на материята… Това съществено основание за материализма вече е оттеглено. Не бива да разчитаме твърде силно на това, защото научните теории се променят. Но в момента изглежда, че тежестта на доказване лежи не върху нас, а върху онези, които отричат, че природата има някаква причина отвъд самата себе си.
В обобщение Луис е уверен, че научните пробиви няма да променят коренно ситуацията по отношение на научната достоверност на християнството. Те могат да окажат известна подкрепа на християнската вяра, но човек трябва да внимава да не преувеличава наивно тази подкрепа. Във всеки случай науката няма да опровергае християнските учения.
За всяко ново откритие, дори за всяка нова теория, първоначално се счита, че има най-широкообхватните богословски и философски последици. Те се използват от невярващите като основа за нова атака срещу християнството; често, и по-смущаващо, се използват от неразумни вярващи като основа за нова защита.
Но често, когато популярният шум утихне и новината бъде смляна от истински теолози, истински учени и истински философи, и двете страни се оказват общо взето там, където са били и преди. Така беше с Коперниковата астрономия, с дарвинизма, с библейския критицизъм, с новата психология.
Норман Гайслер, макар да намира голяма стойност в научните доказателства за създаването и дизайна на Вселената и за създаването на живота на човечеството, също е предпазлив да не преувеличава случая. „Тъй като науката е ограничена и прогресивна, не бива да очакваме пълно съгласие във всеки детайл с библейското представяне. Мащабът на настоящия консенсус обаче е поразителен“. Той предупреждава, че „научните доказателства по своята същност не дават пълно доказателство за нещата, освен на много ограничено материално ниво в някои контролирани ситуации“. Той заключава, че „човек трябва да регулира догматизма относно научните аргументи. Може би просто е достатъчно да се каже, че преобладаващият възглед в научната общност представя доказателства, които силно подкрепят това, което християните винаги са вярвали на библейски (а някои дори на философски) основания…“
Въз основа на тази позиция към науката евангелските апологети през стоте години след публикуването на Произход на видовете на Чарлз Дарвин са склонни предпазливо и с резерви да приемат теорията на еволюцията, като същевременно отхвърлят натуралистичния еволюционизъм като философска догма, а не научна теория. Такъв консервативен богослов и апологет като Б. Б. Уорфийлд приема теорията за еволюцията и твърди, че тя може да бъде съгласувана с Писанието. И все пак Уорфийлд е критичен към дарвинизма като философия и пише статии специално за Дарвин и религиозните последици от неговото творчество.
Макар че К. С. Луис не е против научната теория за еволюцията, която се занимава с промените в определени граници, той обръща внимание на това, което нарича митът на популярния еволюционизъм. „За биолога еволюцията е хипотеза. Тя обяснява повече факти, отколкото която и да е друга хипотеза в момента и следователно трябва да се приеме, освен ако или докато не бъде представено някакво ново предположение, което да обхваща още повече факти с още по-малко презумпции. В мита обаче няма нищо хипотетично: всичко се приема за факт: или, ако говорим по-стриктно, подобни разграничения изобщо не съществуват на митичното ниво.“ Луис слага пръст върху хуманистичната философска вяра в еволюционизма, когато заключава: „В науката еволюцията е теория за промените; в мита тя е факт относно подобренията“.
Въпреки че Луис е изключително популярен сред евангелистите, повечето евангелски апологети от неговото време не са го последвали поради приемането на теистичната еволюция. От около 1960 г. евангелските апологети са склонни да отхвърлят теистичната еволюция като сериозен вариант и вместо това представят аргументи за някаква форма на креационизъм. Класическите апологети обаче като цяло изразяват по-голяма степен на отвореност към други съвременни научни теории. Това включва вярването, че Вселената е на милиарди години, вместо постулираните от младоземните креационисти хиляди години. И Гайслер, и Крейг одобряват възгледа за старата земя, макар Гайслер по-неуверено от Крейг.
Дж. П. Морланд дълги години се занимава с най-сложния анализ, правен някога от класически апологет, на природата на науката и на връзката ѝ с християнските богословски истини. Всъщност той пише цяла книга и множество статии по темата. Тежестта на обширните изследвания и писания на Морланд върху науката и християнството може да бъде обобщена в четири подточки.
Първо, той спори с натурализма и особено сциентизма, че науката може легитимно да се практикува в рамките на теистичния мироглед. Сциентизмът или това, което философът на науката Джон Кекеш нарича „научен империализъм“, е вярата, че само науката дава истински знания или истина. Морланд твърди, че сциентизмът се самоопровергава, защото твърдението, че само науката произвежда истината, не може да се докаже научно. Той документира широко различните ограничения на науката, които изключват всякакъв сциентизъм. Опровержението на сциентизма и неговия приет за даденост натуралистичен мироглед отваря вратата към теизма като подходящ мироглед, в контекста на който може да се практикува науката.
Второ, Морланд настоява за предпазливост при възприемането на наивно реалистичния възглед за науката. Въпреки че смята, че „една научна теория трябва да се разбира като реалистична при липсата на достатъчно доказателства за противното“, той предупреждава, че в някои случаи трябва да бъдем резервирани да признаем, че научната теория описва реалността такава, каквато е в действителност. Ако теорията се опитва да обясни в съвкупност явления, които са извън собствената област на науката, или ако противоречи на дадено рационално добре установено заключение за реалността, тогава теорията трябва да се разглежда като конструкция, която не описва реалността. Този „еклектичен“ подход към научните теории дава методологическа строгост на характерно предпазливото приемане на научните теории и разработки от класическите апологети.
Трето, Морланд изследва различните модели на отношения между науката и теологията и обяснява защо двете области трябва да се разглеждат като припокриващи се. Пред онези, които биха „защитили“ религията или вярата от науката, като прехвърлят теологията в сферата на ценностите или духовните въпроси, той настоява, че теологията се занимава с някои аспекти на физическия свят (като създаването му от Бога). По този начин „науката и теологията наистина си взаимодействат на обща територия“ и трябва да се положат усилия за съгласуване или интегриране на науката и теологията.
Четвърто, Морланд твърди, че креационизмът може да бъде легитимна идея в категорията на научните дисциплини. Основното му твърдение тук е, че науката не трябва да се дефинира по такъв начин, че да изключва креационизма априори от кръга на научните дисциплини. Той например твърди, че дефиницията за наука, потвърдена в решението на съдия Уилям Р. Овъртън от 1981 г. в процеса за креационизма в Литъл Рок, допуска едновременно натурализма (вярата, че природата е всичко, което съществува) и един наивен възглед за природата на науката. Той заключава, че други аргументи, предназначени да докажат, че креационизмът не може да бъде наука (независимо от доказателствата!) погрешно разбират естеството на креационизма, а също така приемат един погрешен възглед за науката. Той също така твърди, че внимателното проучване на Битие и на биологичните факти показва, че креационизмът, поне в обща форма, е съвместим с физическите доказателства, като същевременно е и в съответствие с Писанието. Въпреки че той показва отвореност към аргументите на младоземните креационисти, изглежда, че Морланд клони към староземна позиция, използвайки свободно съвременната космология като доказателство за началото и интелигентния дизайн на Вселената.
Подходът на Морланд към науката добре илюстрира централния метод на класическата апологетика. Възраженията му срещу сциентизма и натурализма, както и срещу дефинициите за наука, които изключват креационизма, се фокусират върху логически погрешната природа на тези позиции, които са поставени под въпрос и се самоопровергават.
Откровението – потвърдено в историята →
← Конструктивно използване на философията
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков