Неблагоприятни тенденции
Тези тенденции могат да бъдат групирани в две категории:
а) Тенденция към юдаизъм;
б) Езическа тенденция.
Дори през I век откриваме и двете тенденции в действие, но за разлика от следващите векове, те са твърдо отхвърлени от апостолите и осъдени от Църквата (вж. Деяния 20:29-31). Обаче впоследствие става ясно, че същите тези тенденции оказват значително влияние върху Църквата от втори век.
Юдаизаторски тенденции
Равинският юдаизъм е източник на много ереси:
а) Система за спечелване на спасението чрез собственото благочестие и добри дела.
б) Важно значение на определени дни, църковни празници, поклоннически пътувания.
в) Свещеничество, което принася жертви.
г) Идеи за ритуална чистота и нечистота, както се срещат в СЗ. Свещеническа каста.
д) Култ към посредниците и пренебрегване на Главата (Христос).
е) Приемане на апокрифите.
ж) Концепция за прехвърляеми заслуги.
Езически тенденции
Помирението между езическите (т.е. гръцките) и християнските възгледи е постигнато чрез въвеждането на:
а) разглеждане на Логоса като посредник между Бога и материалното творение;
б) алегоризация – всичко в Писанието, което изглежда, че поставя под въпрос Божията безстрастност, се алегоризира.
По-конкретно, езическите тенденции се виждат в:
а) учението за чистилището,
б) култа към мъртвите,
в) езическите светилища, превърнати в християнски такива,
г) първородният грях се свързва със сексуалното желание,
д) спасение, което се удължава, повтаря и разводнява в тайнствата, чиято роля е да „раздават“ благодат, която да направи вярващия способен да спечели спасение въз основа на заслуги.
От първи век нататък се наблюдава прогресивен синкретизъм на библейското послание с въвеждането на идеи, които принадлежат на езическата философия заради навлизането на неевреи в Църквата, особено такива, които са имали езическа философия. Това се случва, когато Църквата изоставя своите юдео-християнски корени (апостолската основа) от първи век.
Основното езическо влияние, което започва да се инфилтрира в християнството от началото на II век нататък, е това на платонизма, който първоначално е бил езически път за спасение, съперник на пътя на християнството, прогресивно спасение чрез процес на съзерцание (т.е. молитва и медитация) и аскетизъм, чрез който душата се освобождава от тялото (считано за зло) – спасение, което зависи от придобиването на знания, а не от покаянието и обръщането за опрощение на греховете.
През II век апостолските отци са повече пастори, отколкото мислители. Техният език е много библейски, но легализмът е започнал да се прокрадва. Забелязва се началото на църковността (преувеличени твърдения за Църквата). Освен с влиянието на гръцката езическа религия (тайнства/мистерии), тази тенденция може да се обясни с ересите и ширещия се монтанизъм, с който апостолските отци се сблъскват.
След това идват апологетите Ириней, Юстин Мъченик и Тертулиан. Достатъчно е да погледнем техните писания, за да видим, че има все по-голямо разграничение между това, което казват, и това, което се твърди в Новия завет. Тяхната теология започва с необходимостта да се защити вярата или да се обясни на езичниците. Невярващият трябва да бъде убеден, а еретиците – опровергани. Типично произведение от този вид е „Против ересите“. Големите църковни събори са мястото, където подобни ереси са осъдени.
Основните им проблеми са:
1. Апологетите защитават библейската позиция (Сътворение + Въплъщение + Възкресение) срещу еретиците, които виждат християнството като поредния мит.
2. Те трябва да свържат Стария завет с Новия. Противниците на Стария завет го осмиват в името на платонизма.
3. Те трябва да обяснят въплъщението на онези, които отказват да обмислят тази идея, защото за тях е невъзможно Бог да влезе в контакт с тяло (тъй като според тях материята е зло).
4. Те трябва да се опитат да обяснят Троицата на евреите, които са строги монотеисти.
5. Те трябва да отстояват авторитета си. Проблемът е, че по този начин те понякога претендират за повече, отколкото им се полага.
Превод: Георги Титков