Реформацията
Основната грижа на протестантските реформатори от XVI в. била доктрината за спасението. Според техните възгледи аристотелианизмът на схоластиците – средновековните богослови, върху чиито поучения е основана римокатолическата система от XVI в. – би довел до объркване и изкривяване на благовестието на спасението чрез вяра в Исус Христос. Още повече, че Ренесансът бил белязан от увлечението по езическата античност, особено по Платон и неоплатонизма, а резултатът е допълнителното изопачаване на християнското послание и превръщането му в това, което става известно като хуманизъм. Първоначално хуманизмът в същността си представлява интелектуален подход към литературата и обучението, наблягащ върху изучаването на класиците (и Библията) директно, вместо чрез средновековните коментари. През XVI в. католическият хуманизъм (както е представен например от Еразъм), се характеризира с антропоцентрична философия, издигаща човешкото достойнство и свобода за сметка на библейските учения за греха и благодатта.
Доктрината за оправдание само чрез вяра в Исус Христос е сърцевината на служението на Мартин Лутер (1483–1546), августинският монах, който запалил факлата на Реформацията със своите Деветдесет и пет тезиса, протестиращи срещу легалистичните злоупотреби на църквата. По оценката на Лутер методът на доказателствата и разсъжденията, особено по начина, по който е използван в средновековното богословие, е помрачил и скрил благовестието на оправданието. Следователно той набляга на ограниченията на логическите разсъждения и отхвърля традиционната богословска схема за използване на логика и философия за обяснение и защита на християнската вяра.
Лутер признава, че нехристияните могат да получат „общо“ познание относно Бог чрез логически разсъждения, да разпознаят, че Бог съществува, че Той е добър и могъщ и т.н. Обаче разсъжденията не могат да им помогнат да познаят кой е истинният Бог или как да бъдат оправдани пред Него. Такова „специфично“ познание е достъпно само в благовестието и може да бъде получено само чрез вяра. Не само че разумът не помага за придобиване на спасително познание на Бога, той е всъщност враг на вярата.
Ако Лутер е бащата и главният полемист на Реформацията, Жан Калвин (1509–1564) навярно е главният ѝ богослов. Неговите Институти на християнската религия и библейски коментари са четени и дискутирани и днес, дори от хора, които не са богослови. Както при Лутер, основните апологетични усилия на Калвин са насочени срещу римокатолическите критици на благовестието на Реформацията.
За разлика от Лутер, Калвин поддържа, че вярата винаги е разумно аргументирана. Обаче той също настоява, че вярата често ни изглежда неразумна, защото нашият разум е заслепен от греха и духовната измама. Тази слепота е очевидна във философиите на езичниците, които понякога се доближават до разпознаването на истината, но накрая винаги изкривяват истината на откровението, което Бог дава за Себе Си в творението. За да излекува нашата духовна слепота, Бог ни е дал Своето Слово в Писанието, което е толкова по-ясно и пълно в своето откровение, и чрез изкупителното дело на Исус Христос Бог също така ни е дал Своя Дух, Който ни прави способни да разбираме Неговото Слово. Понеже Божието Слово идва с неговия собствен божествен, абсолютен авторитет, то не може да бъде подлагано на нашите доводи или тестове. Вярата не се нуждае от рационално оправдание и е по-уверена, отколкото рационално оправданото знание, защото тя е основана на Божието откровение в Писанието.
Апологетиката се сблъсква със скептицизма →
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: A Brief History of Apologetics