ЦЪРКОВЕН РЕД И СЛУЖЕНИЕ

Дори по времето на Ранната църква, както се вижда в Новия завет, има развитие на служението, започнало след смъртта на апостолите.

Първият етап в тази еволюция е този на Апостолската епоха. От една страна, има харизматични пътуващи проповедници, които основават и изграждат църкви. Те са апостоли, пророци и учители (срв. 1 Кор 3:6) и в локален план презвитери (стареи) и дякони, които са под апостолския авторитет. Апостолите са предимно основатели на църкви, макар и не в ограничения смисъл на Дванадесетте. И пророците, и учителите са учители, но вторите без дара на пророчеството (директно слово от самия Христос).

Към края на Апостолския период откриваме съвет от старейшини, упражняващи различни служения в Църквата.

Първоначално епископът вероятно е бил старши презвитер, най-уважаваният старейшина, който е председателствал своите събратя презвитери като „пръв сред равни“. Вероятно този модел на лидерство се основава на еврейската синагога, която има група старейшини, водени от един старши старейшина, „председател“ или „началник на синагогата“ (Лука 13:14, Деяния 18:8 – това най-вероятно се отнася за по-големите синагоги). Изглежда християнският епископ е започвал като председател на християнското старейшинско тяло във всяка местна църква. От тази позиция статусът на председателя постепенно нараства по важност през II век. Това издигане на статуса на председателя е причината Църквата да прилага титлата „епископ“ изключително за него, за разлика от другите старейшини, които са наричани просто „презвитери“. В средата на II век Юстин Мъченик например ясно поучава модел на църковно управление с един единствен водач на върха, но той нарича водача „председател на братята“, а не „епископ“.

Втори етап
Следапостолската епоха показва известна еволюция с изчезването на апостолите: служението на учителя се превръща в служение на един от старейшините, служението на апостол и пророк се поемат от това на епископа (пастир, председател на църквата). Дяконите си остават дякони.

Това е нормалната ситуация през II век, но преходът е географски неравномерен.

Разликата между старейшините и дяконите е следната:

1. Обикновено човек се посвещава за дякон за цял живот, а само дякон може да стане епископ.
2. Обикновено във всяка църква има седем дякони според прецедента, установен в Деяния 6.

Архидяконът е просто глава на дяконите и много често бива назначаван за епископ. Дяконите имат три основни функции:
а) Литургични – да помагат на старейшината при раздаването на хляба и виното по време на евхаристията.
б) Обикновено да отговарят за дъщерната църква.
в) Да администрират материалните блага (благотворителност) и именно в тази област на служение е разрешено на дяконисите да работят. Старейшините остават в градовете, докато дяконите отговарят за мисионерската дейност в околността. Старейшините държат ключовата власт – упражняват църковната дисциплина, като отлъчване и др.
Дяконисите участват в разпределянето на благотворителни помощи и имат специални отговорности към жените, но не участват в литургичната функция на църквата.

Трети етап
Значението на епископа нараства значително. Наблюдава се появата на монархическия епископ, т.е. епископ, който представлява всички (домашни) църкви в един град. Това се случва, защото:

1. В църквата трябва да има някой, който да е председател, който се придържа към истината, апостолски наследник (който е верен на апостолското учение, както е предадено от основателя на църквата, който е бил апостол) и който знае как да защитава църквата от еретици.
2. Има нужда от представител на всяка църква в църковните събори.
3. Трябва да има някой с властта да ръкополага старейшини.

Това развитие е подпомогнато от следните исторически фактори:
а) Яков в Йерусалим е създал прецедент, понеже представлява църквата и е главен старейшина. Някои хора го смятат почти за заместник (или представител) на Месията, тъй като той е кръвен родственик с Исус. (Яков е наследен от братовчед на Исус, Симон. Внуците на брат му Юда са водачи на галилейската християнска общност по време на управлението на Траян.) След падането на Йерусалим на Изток остава вакуум.
б) Налице е влиянието на Северна Африка, където епископът се смята за магистрат, ръководител на съпротивата и pater-familias, тъй като обикновено той е единственият образован и способен човек в общността. Реакцията срещу еретика Маркион създава в някои среди свещенически идеи (вж. Киприан) в опит да се подсили важността на епископа.
в) Учението на Ириней за важността на епископа се разпространява на Запад и се деформира.

Четвърти етап
Значението на епископите се вижда в главните римски градове (метрополии). Това значение нараства, особено през трети век поради специалното достойнство, предоставено на все повече и повече епископи на столицата (метрополиите) на всяка имперска провинция и преди всичко на големите градове на Империята (Рим, Александрия и Антиохия), където епископите вземат титлата патриарх. По това време Рим е единствената западна патриаршия, тъй като Картаген е разграбен от варварите и е в руини. Патриарсите започват да се наричат предано „папа“. След идването на Константин на власт патриарси, а по-късно и митрополити, се номинират директно от императора. Тези църковни титли са актуални в Гръцката православна църква и днес. От четвърти век нататък функцията на епископа се разпростира и върху селското население. Това отваря пътя към концепцията за епархията – териториална област под властта на определен епископ. Разпадането на Римската империя през четвърти век предизвиква вакуум във властта, който местният епископ смята, че трябва да запълни, което довежда до все по-голямата му намеса в социалния и политически живот.

Избори: изборът на презвитери обикновено се решава въз основа на кандидати, предложени от съществуващия съвет на старейшините и ратифицирани чрез гласуване на църковното събрание. Съществува допълнителната гаранция, че епископите от други църкви, поканени да извършат ръкополагането, също трябва да ратифицират избора на старейшините.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History