Еволюция на догмата през Средновековието
Ереста на адопционистите твърди, че Исус е човек с непорочен живот, който става осиновен син на Бога. Този възглед възниква в Испания в края на VIII век и се появява отново по-късно в рамките на Империята на Карл Велики. Алкуин се бори енергично с него в своя труд, озаглавен Против Феликс (испански епископ). Зад него стои конфликтът между Франкската църква и мозарабите (християни, израснали в мюсюлманската част на Испания). Мозарабите всъщност са несторианци, които настояват, че Исус е осиновен (т.е. започнал своето служение) при кръщението си не като Божи Син, а като Човешки Син (т.е. страдащият слуга). Следователно това не е пример за класическа адопционистка ерес.
ДЕВА МАРИЯ. Няколко монаси по времето на Карл Велики оспорват въпроса за вечната девственост на Мария, възглед, широко приет от V век. Теолозите на Карл Велики са загрижени да защитят светостта и безгрешността на Мария (вероятно защото пазят в съзнанието си гностическата идея, че материята и следователно плътта са зли).
ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕТО също е тема, която е широко обсъждана по това време. Един монах на име Готшалк от Орбе (805–868 г.), който внимателно изучава теологията на Августин, осъзнава, че Църквата удобно е забравила неговото учение за предопределението. Обаче Готшалк стига дотам, че защитава двойното предопределение. След дълги дискусии той е обявен за еретик и затворен в манастир, където се казва, че е полудял малко преди смъртта си.
ТАЙНСТВАТА. Августин и Хю от Сен Виктор (манастир в Париж) казват, че има 30 тайнства, но Питър Ломбард разработва система от 7: кръщение, конфирмация (потвърждение), евхаристия, покаяние, миропомазване, ръкополагане и брак. Този възглед е обявен за ортодоксален от Четвъртия Латерански събор и системата става здраво вкоренена в теологията на Тома Аквински. За да се квалифицират тайнствата като такива, те трябва да бъдат:
а) външни признаци на вътрешна благодат,
б) установени от Христос.
Ломбард и Тома Аквински учат, че тайнствата дават благодат просто като се изпълняват (ex opere operato). Хората, които ги получават, могат чрез неверие да поставят бариера пред благодатта – въпреки че това, разбира се, е невъзможно за несъзнателно бебе или умиращ човек. По-късно се развива идеята, че кръщението, потвърждението и ръкополагането поставят незаличим печат върху душата, поради което са неповторими.
Но Ломбард също учи, че в тайнството на покаянието свещеникът може да обяви опрощение на греховете (при условие на покаяние), но той всъщност не може да прости греха. (Първоначално Аквински също поддържа този възглед, но по-късно го изоставя.) Според Ломбард единственото нещо, което свещеникът може да опрости, е временното наказание, наложено от Църквата.
Двете основни тайнства обаче са: а) кръщение и б) евхаристия.
КРЪЩЕНИЕ. Както видяхме, кръщението е силно повлияно от спора на Августин с Пелагий. Доктрината за първородния грях, която Августин излага, прави вярата на Църквата в абсолютната необходимост от кръщението за спасение жизненоважна. За хората това означава, че некръстените бебета, които умират, попадат в преддверието на ада. Високият процент на детска смъртност в този период води до това кръщението да се извършва в рамките на минути след раждането, често от акушерки. Освен това, с превръщането на Европа в християнско общество, практически всички кръщения са на бебета, с огромен натиск да се кръщават възможно по-бързо. По-старата традиция на великденското кръщение е прекратена. Също така става невъзможно епископът да полага ръце (или да помазва) при кръщението, така че това е преместено в отделна церемония – тази на конфирмацията, която в началото не е важно тайнство. Полагането на ръце след кръщението води началото си от края на II век в Северна Африка. Едва през VI век то влиза като отделно тайнство в Западната църква.
Обаче водещи западни теолози продължават да твърдят, че потапянето е най-добрата форма на кръщение. Сред тях са: Питър Ломбард, Бонавентура, Тома Аквински и Дънс Скот.
ЕВХАРИСТИЯ. До 1000 г. все повече и повече хора вярват, че при евхаристията самият знак е това, което означава (разбиране, основано на Аристотел). Спорът относно употребата на безквасен хляб (azymes) през VIII век стандартизира употребата на нафора при евхаристията в Западната църква. Ратрамнус през IX век е един от последните автори, които описват елементите в евхаристията като „символи“, но книгата му е осъдена през 1050 г. Той се противопоставя на Пасхазий Радберт (785–860 г.), абат на Корби, който казва, че при евхаристията хлябът и виното всъщност се превръщат в тялото и кръвта Христови. Беренгар от Тур (1000–1080 г.) също не може да приеме идеята, че човек може действително да яде плътта на Христос и да пие кръвта Му, въпреки че каза, че се случва някаква промяна. Ланфранк (1005–1089 г.), архиепископ на Кентърбъри, се противопоставя на Беренгар и казва, че само основната субстанция е променена. Този възглед се нарича „транссубстанциация“ и по-късно става официална доктрина на Църквата, подкрепена от аристотеловата логика (както е изложена от Аквински), която казва, че символът е направен от същата субстанция (макар и не от външната форма, която се разпознава от сетива) като обекта, който означава. Тази доктрина става официална на Четвъртия Латерански събор (1215 г.), който цитира Тома Аквински като авторитет.
Самото транссубстанцииране поражда нови акценти: изграждането до кулминацията на обожанието в ритуала; увеличаване на богослуженията извън литургията; новият празник Тяло Христово; забрана на достъпа на миряните до виното (за да не се случи разливане на транссубстанциирано вино и да се предизвика скандал). Разработени са теории, че чрез принасянето в жертва на самия Христос под формата на хляб и вино по време на мѐсата е извършено умилостивение както за живите, така и за мъртвите. Това, от своя страна, довежда до по-късното средновековно разпространение на заупокойните меси за мъртвите. Предизвиква и промяна в църковната архитектура: великолепни катедрали са построени като подходящо място, където това „чудо“ може да бъде извършено.
ДОКТРИНАТА ЗА ИЗКУПЛЕНИЕТО. Двете най-значими теории, представени през Средновековието, са на Анселм и Абелард.
Анселм (1033–1109 г.) е архиепископ на Кентърбъри, назначен след норманското нашествие. Като повечето схоластици, той иска да изследва причината за нещата – да обясни нещата рационално. Преди всичко той се заема с изкуплението. Освен рационално обяснение, той е ангажиран да се бори с идеята на Ориген, че смъртта на Христос е дълг, изплатен на Сатана. Най-великото му произведение в теологията е Cur Deus Homo? (Защо Бог стана човек?). Анселм отговаря, че грехът създава дълг към Бог, който хората никога не могат да изплатят (в противен случай всички те биха били унищожени). Но смъртта на Христос е толкова ценна, че „задоволява“ засегнатото Божие величие и печели отплата. Следователно Отец дава на човечеството спасение (надлежно разпределено от Църквата) поради заслугите на Христос. Тези заслуги се приписват на сметката на избраните (Анселм е августинец). Трябва да се подчертае, че повечето средновековни учени вярват, че смъртта на Христос покрива първородния грях и нищо повече. Прехвърляемите ползи идват от съвършения живот, който е живял Исус.
Основата на този възглед е феодалната система с нейните концепции за чест, заслуги и награди. Грехът се разглежда като оскърбление срещу Бога. Оскърблението трябва да бъде отмъстено. Христос (който е Бог) е оскърбен на кръста (обиден от такава унизителна смърт). Справедливостта изисква Христос да бъде възмезден (за лъжливото охулване на естеството Му), но Христос е Бог, така че ползите от Неговата смърт могат да бъдат предадени на грешниците. Това, което казва Анселм, не е, че има удовлетворение на Божиите справедливи искания чрез наказание на Христос на мястото на грешника, а удовлетворение (на оскърблението) вместо наказание. Това не е библейска доктрина.
Абелар (1079–1142 г.) е известен като схоластик с либерални тенденции. Той също така участва в теологични спорове и е пионер в теорията за моралното влияние като обяснение на случилото се на кръста. Той твърди, че изкуплението означава да имаш изгаряща любов към Бога. Страданията (на Христос) са средството, чрез което тази висша любов се пробужда в нас. Следователно основната цел на кръста не е да постигне нещо за нас (да изкупи греховете ни и да ни помири с Бога), а да въздейства на нещо в нас: кръстът ни отклонява от настоящия ни зъл начин на живот. Тази теория остава латентна до XIX век, когато е възродена от Хорас Бушнел. По същество това е субективен възглед, който подчертава силата, но не и вината на греха. Питър Ломбард е ученик на Абелар. Ако трябва да сме справедливи обаче, за Абелар това е само част от учението му за изкуплението. Той също така твърди, че Христос е платил наказанието на кръста, но по-важното е, че това произвежда любов (когато вярваме), която произвежда добри дела, чрез които можем да заслужим спасение, което е теорията на Августин. По този начин Абелар се противопоставя както на доктрината за избирането (срещу Бернар, който го обвинява в пелагианство), така и на теорията за откупа, която е много популярна по онова време, според която откупът е бил платен на дявола или че Христос на кръста е измамил Сатана.
Превод: Георги Титков