Основа на теологията
Най-общо казано, класическите апологети разбират целта на апологетиката като представяне на рационалността на основополагащите истини и принципи, на които се основава християнската теология. Както обяснява Роналд Б. Майерс, това означава, че апологетиката често се приравнява с въведение в богословието, особено при томизма. Самият Майерс отхвърля това приравняване. Той твърди, че въведението в богословието е клон на теологията, който „приема априори истината на християнската вяра“ и се стреми да изясни основните ѝ презумпции, докато апологетиката се стреми „да представи истинността на християнството и приложимостта на богословските презумпции“. Може да се види обаче, че дори в гледна точка на Майерс има много тясна връзка между двете дисциплини.
Уорфийлд формулира класическото разбиране за целта на апологетиката като оправдание на основанията на теологията може би по-категорично от всеки:
С други думи, функцията на апологетиката е да изследва, обяснява и установява основанията, които правят богословието – науката или систематизираното познание за Бог – възможно; и на основата, на която трябва да почива всяка наука, чийто обект е Бог, ако е истинска наука, която претендира за място в кръга на науките. Следователно тя заема по необходимост своето място начело на разделите на богословската наука и намира своята задача в установяването на валидността на онова познание за Бог, което формира предмета на тези раздели…
Уорфийлд настоява, че апологетиката трябва да се разграничава от апологиите и дори от науката за апологията. Мястото на изучаване на „теорията на апологията“ и „да научим хората как да защитават християнството“ е „в практическата теология“ наред с омилетиката и подобни дисциплини. Науката за апологията „разбира се предполага пълното разработване на християнството чрез екзегетически, исторически и систематически дисциплини“, и като такава трябва да се разглежда заедно с полемиката и други подобни като теологична дисциплина – или систематична, или практическа. Но апологетиката е теоретична дисциплина, която се стреми да установи реалността на предмета, с който цялата теология, включително изучаването на апологията, са занимава. „Щом се приеме, че богословието е научна дисциплина с предмет познанието за Бога, следва да признаем, че трябва да се започне от установяване на реалността като обективни факти от данните, на които се основава.“
Доколкото невярващият е поканен да разгледа апологетичния аргумент за истинността на фундаменталните твърдения и принципи на християнското богословие, този възглед за апологетиката често се свързва с висока оценка за човешкия разум дори след грехопадението. Класическите апологети се присъединяват към библейската доктрина за грехопадението и произтичащите от това ефекти на греха върху човешкото мислене, но те обикновено твърдят, че човешката поквара не може напълно да е обезсилила способността на човешкия разум да разбере Божията истина. Човек се нуждае от Божията благодат, за да откликне на специалното откровение, но е способен до голяма степен да разбере общото откровение и може да формулира рационални аргументи, за да докаже съществуването на Бог. Нещо повече, нехристиянинът е способен да разбере, че подобни рационални аргументи не могат да го направят способен да познава Бога лично, още по-малко спасително, и следователно да признае, че е необходимо специално изкупително откровение от Бога.
От критична важност тук е, че за класическия апологет теологията е дисциплина, с която хората са поканени да се запознаят след като станат християни. По този начин той се стреми да задържи теологичните въпроси, по които съществуват противоречия между християните, на заден план в апологетичните аргументи, насочени към нехристияни. К. С. Луис е типичен представител на класическите апологети, тъй като разбира задачата на апологетиката да защитава основното послание на „обикновеното християнство“ и да не спори за една конкретна теологична или деноминационна традиция в християнството. „Нашите разделения никога не трябва да се обсъждат, освен в присъствието на онези, които вече са повярвали, че има един Бог и че Исус Христос е Неговият единороден Син“. Луис признава, че теологичните въпроси, които разделят християните, може да са важни, но апологетът като такъв не бива да се ангажира да наложи една конкретна гледна точка по тези въпроси: „Всеки от нас поставя акцент на нещо различно: всеки поддържа, в допълнение към вярата, мнение по много въпроси, които му се струват съгласувани с нея, верни и важни. И може би те са такива. Но като апологети не е наша работа да защитаваме тях. Ние защитаваме християнството, а не моята религия“.
Конструктивно използване на философията →
← Рационални тестове за определяне на истината
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков