Апологетиката в „Евангелието от Лука“ и „Деяния на апостолите“
От всички новозаветни Писания двете книги от Лука (Евангелието и Деяния на апостолите) са най-открито апологетично насочени. В своя пролог (Лука 1:1-4) Лука обявява, че неговата творба е основана на внимателно историческо проучване и ще представи точни сведения за произхода на християнството. Самата структура и съдържание на другата творба в две части предполага, че е била написана поне отчасти като политическа апология за Павел – „Деяния“ завършва с това как Павел е под домашен арест, но въпреки това проповядва безпрепятствено в Рим, а двете книги акцентират, че Исус и апостолите (особено Павел) са почтени и зачитащи закона хора. В „Деяния“ мотивът за възкресението на Исус като потвърждение, Неговото изпълнение на старозаветните месиански пророчества и харизматичното проявление в деня на Петдесятница и след това са използвани като кумулативни доказателства на месианското господство на Исус (Деяния 2:36) и за авторитета на апостолските претенции за истинност. Покрай това Лука използва речите на апостолите, за да представи апологетични аргументи на най-разнородна публика – както юдеи, така и езичници.
Една от тези речи – обръщението на Павел към атиняните в Деяния 17 – е от изключителна важност за християнските разсъждения относно апологетиката през цялата църковната история; тя е единственият съществен пример на апология, насочена към нееврейска публика в Новия завет (но вж. също Деяния 14:15–17). По този начин тази единствена реч е била разглеждана като парадигма или модел за апологетика.
Според Лука (Деяния 17:18) Павловото послание за Исус и възкресението било погрешно разбрано като проповядване на чужди божества. Лука докладва за това обвинение със същите термини, които описват обвинението на атиняните срещу Сократ в „Апология“ на Платон, което силно подсказва, че Лука вижда Павловата реч тук като християнско съответствие на Сократовата апология. Предизвикан да обясни позицията си от стоическите и епикурейските философи, Павел поставя своето послание в рационален контекст, в който то би имало смисъл за неговата философски разсъждаваща публика. Речта е доста различна от онези, които Павел отправя към юдейска публика, в които акцентира върху Исус като изпълнение на старозаветните месиански обещания и свободно цитира Стария завет за доказателство. Всъщност Павел използва форма на речта, позната на гърците като философско обръщение, което е било широко употребявано от стоиците и киниците по онова време.
В продължение на цялата реч Павел говори библейски истини, но използва стоически термини и привежда аргументи по стоически маниер, като дори цитира стоически поет в подкрепа на своите аргументи (стихове 24–29). Всъщност основната идея на тази първа и най-дълга част от речта е, че идолопоклонството е глупаво и че самите стоици са признали това, макар че не са успели да го изоставят напълно. Павел използва тази непоследователност в стоическата философия, за да илюстрира невежеството на атиняните относно Бога (стих 23). След като доказва тази важна предпоставка, Павел обявява, че Бог е провъзгласил края на времето на непознаване на Неговата природа и воля, като Се е разкрил. Павел заключава, че възкресението на Исус Христос е доказателство за Божието намерение да съди света чрез Него (стихове 30–31). Това скандализира атиняните (стих 32) отчасти защото гръцката мисъл общо взето намира идеята за физическо възкресение глупава, а отчасти защото идеята за финален съд е обидна за тях. Резултатът от Павловата апология бил, че някои повярвали, някои се надсмивали, а някои проявили интерес (стихове 32–34). Тези реакции покриват трите възможни реакции към благовестието и малкият брой на повярвалите не трябва да се приема като знак, че речта на Павел е била провал. А за 1 Коринтяни 2:2 не трябва да се смята, че означава, че Павел е изоставил философското аргументиране (тъй като използваните от Павел гръцка логика и реторика в 1 Коринтяни 15 показват ясно, че това не е така), а че Павел е отказал да премълчи централния въпрос, въпреки че той е бил скандален за коринтяните. Така християнските апологети имат право, когато разглеждат Павловата реч пред атиняните като модел на християнска апология.
Апологетиката в писанията на Павел →
← Апологетиката в Новия завет: план на главата и увод
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: A Brief History of Apologetics