Пейли, Рийд, Ходж, Уорфийлд
Апологетичните усилия на Бътлър в Аналогия на религията са широко приети като достоен отговор на природната религия на деистите. Въпреки това християнската апологетика бива принудена да преоткрие себе си с настъпването на Просвещението. Скептицизмът на шотландския философ Дейвид Хюм (1711–1779) подготвя пътя за това движение, което отхвърля всички претенции за откровение и всякаква природна религия или естествено богословие и обявява автономията на човешката рационалност. Хюм убеждава мнозина, че телеологичният аргумент или аргументът за дизайна, аргументът за чудесата и други стандартни християнски апологетически аргументи са неоснователни. Германският философ на Просвещението Имануел Кант (1724–1804), който споделя, че е събуден от своята „догматична дрямка” чрез съчиненията на Хюм, също критикува космологичния и онтологичния аргумент за съществуването на Бог.
Тези поредни вълни на атаки срещу християнството принуждават ортодоксалните християни да разработят апологетични отговори. Такива отговори варират в зависимост от богословските убеждения и философския темперамент на апологета, както и от съдържанието на атаката на невярващите.
Един от най-ранните апологети, отговорили на Хюм, е Уилям Пейли (1743–1805). Пейли систематизира доказателствените аргументи от това време в две творби: „Преглед на доказателствата на християнството” и „Естествено богословие“. Втората творба представлява класическо представяне на телеологическия аргумент. Той умело представя множество илюстративни примери (най-известният от които е с часовника, открит в пустинята, за който трябва да се постулира интелигентен създател) и аргументи за дизайна и за доказателствената стойност на чудесата.
По-възрастен съвременник на Пейли е Томас Рийд (1710–1796), шотландски калвинист, който разработва философия, известна по-късно като „шотландски реализъм на здравия разум“. Философията на Рийд, подобно на Пейли, до голяма степен е отговор към неговия сънародник Хюм. Докато Хюм е скептично настроен не само към чудесата и съществуването на Бог, но и към причинно-следствените връзки и към обективно правилното и обективно грешното, Рийд смята, че нашето познание за всички тези неща е просто въпрос на здрав разум и че философите, които ги поставят под въпрос, са оставили теорията да затъмни очевидното. Нашите познания за причината и следствието, правилното и грешното са очевидни и са неизменим аспект на нашето същество, създадено от Бог, независимо дали признаваме Неговото съществуване, или не.
Епистемологията на Рийд (или теорията на познанието) е доминираща в Принстънската теологична семинария през XIX и началото на XX век. „Старопринстънците“ потвърждават, че човек може да спори за истинността на християнското откровение въз основа на определени презумпции за „здрав разум“ относно естеството на истината, разума, морала и света. Чарлз Ходж (1797–1878), най-известният калвинистки богослов в Стария Принстън, поддържа твърдението, че макар разумът да се подчинява на Божието откровение в Писанието, той трябва първо да разпознае дали Писанието наистина е откровение от Бога. Следователно нехристиянинът трябва да бъде поканен да използва логиката и „здравия разум“, за да оцени доказателствата (чудеса, изпълнени пророчества и т.н.) за християнството. Ходж също поддържа валидността на повечето от традиционните аргументи за съществуването на Бог и дори препоръчва творбите на Бътлър и Пейли. Б. Б. Уорфийлд (1851–1921), един от последните професори в Принстън преди неговата реорганизация и преминаването му към либерална теология, продължава апологетичния подход на Ходж. Фокусът на апологетиката на Уорфийлд е да спори срещу либерализма, че християнството, лишено от свръхестественост, е: първо, християнство, което отрича Бог, и второ, всъщност изобщо не е християнство.
Киркегор, Ор, Кайпер, Дойеверд, Ван Тил →
← Апологетиката се сблъсква със скептицизма
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: A Brief History of Apologetics