Апологетиката в Новия завет

Въпреки че може би никое от новозаветните Писания не би следвало да се класифицира като формален апологетичен трактат, повечето от тях показват апологетична насоченост. Новозаветните писатели предугаждат и отговарят на възражения и се стремят да демонстрират достоверността на твърденията и самоличността на Христос, като се фокусират особено върху възкресението на Исус като историческа основа, върху която е изградено християнството. Много новозаветни Писания се занимават с полемика срещу лъжеучения, в които апологетичната насоченост е свързана със защитата на благовестието срещу изкривяването му вътре в самата църква.

Апологетиката в „Евангелието от Лука“ и „Деяния на апостолите“

От всички новозаветни Писания двете книги от Лука (Евангелието и Деяния на апостолите) са най-открито апологетично насочени.4  В своя пролог (Лука 1:1-4) Лука обявява, че неговата творба е основана на внимателно историческо проучване и ще представи точни сведения за произхода на християнството. Самата структура и съдържание на другата творба в две части предполага, че е била написана поне отчасти като политическа апология за Павел – „Деяния“ завършва с това как Павел е под домашен арест, но въпреки това проповядва безпрепятствено в Рим, а двете книги акцентират, че Исус и апостолите (особено Павел) са почтени и зачитащи закона хора. В „Деяния“ мотивът за възкресението на Исус като потвърждение, Неговото изпълнение на старозаветните месиански пророчества и харизматичното проявление в деня на Петдесятница и след това са използвани като кумулативни доказателства на месианското господство на Исус (Деяния 2:36) и за авторитета на апостолските претенции за истинност. Покрай това Лука използва речите на апостолите, за да представи апологетични аргументи на най-разнородна публика – както юдеи, така и езичници.

Една от тези речи – обръщението на Павел към атиняните в Деяния 17 – е от изключителна важност за християнските разсъждения относно апологетиката през цялата църковната история; тя е единственият съществен пример на апология, насочена към нееврейска публика в Новия завет (но вж. също Деяния 14:15–17). По този начин тази единствена реч е била разглеждана като парадигма или модел за апологетика.

Според Лука (Деяния 17:18) Павловото послание за Исус и възкресението било погрешно разбрано като проповядване на чужди божества. Лука докладва за това обвинение със същите термини, които описват обвинението на атиняните срещу Сократ в „Апология“ на Платон, което силно подсказва, че Лука вижда Павловата реч тук като християнско съответствие на Сократовата апология. Предизвикан да обясни позицията си от стоическите и епикурейските философи, Павел поставя своето послание в рационален контекст, в който то би имало смисъл за неговата философски разсъждаваща публика. Речта е доста различна от онези, които Павел отправя към юдейска публика, в които акцентира върху Исус като изпълнение на старозаветните месиански обещания и свободно цитира Стария завет за доказателство. Всъщност Павел използва форма на речта, позната на гърците като философско обръщение, което е било широко употребявано от стоиците и киниците по онова време.

В продължение на цялата реч Павел говори библейски истини, но използва стоически термини и привежда аргументи по стоически маниер, като дори цитира стоически поет в подкрепа на своите аргументи (стихове 24–29). Всъщност основната идея на тази първа и най-дълга част от речта е, че идолопоклонството е глупаво и че самите стоици са признали това, макар че не са успели да го изоставят напълно. Павел използва тази непоследователност в стоическата философия, за да илюстрира невежеството на атиняните относно Бога (стих 23). След като доказва тази важна предпоставка, Павел обявява, че Бог е провъзгласил края на времето на непознаване на Неговата природа и воля, като Се е разкрил. Павел заключава, че възкресението на Исус Христос е доказателство за Божието намерение да съди света чрез Него (стихове 30–31). Това скандализира атиняните (стих 32) отчасти защото гръцката мисъл общо взето намира идеята за физическо възкресение глупава, а отчасти защото идеята за финален съд е обидна за тях. Резултатът от Павловата апология бил, че някои повярвали, някои се надсмивали, а някои проявили интерес (стихове 32–34). Тези реакции покриват трите възможни реакции към благовестието и малкият брой на повярвалите не трябва да се приема като знак, че речта на Павел е била провал. А за 1 Коринтяни 2:2 не трябва да се смята, че означава, че Павел е изоставил философското аргументиране (тъй като използваните от Павел гръцка логика и реторика в 1 Коринтяни 15 показват ясно, че това не е така), а че Павел е отказал да премълчи централния въпрос, въпреки че той е бил скандален за коринтяните. Така християнските апологети имат право, когато разглеждат Павловата реч пред атиняните като модел на християнска апология.

Апологетиката в писанията на Павел

Близко свързан с Павловото мислене в неговото атинско обръщение е неговият аргумент в Римляни 1. Павел се заема с апологетиката на елинистичния юдаизъм относно безумието на езическата култура (глава 1 и първата половина на глава 2), след това представя аргументи, че юдеите са подвластни на същите грехове, както и езичниците (втората половина на глава 2). Същевременно той представя някои понятия за познанието за Бога, които са изключително важни за апологетиката. Според Павел Божието съществуване и божественост са ясно разкрити чрез творението. Всички човешки същества, казва той, „познаха Бога“, но те потиснаха тази истина, отказвайки да признаят Бога, падайки вместо това в идолопоклонство (1:18–25). 

Изявлението, че хората „познаха Бога“ (стих 21), е било разбирано по два начина. (1) Това може да означава, че всички хора някога са познали Бога, но вече не Го познават. Миналото време на глагола определено позволява такава интерпретация и в подкрепа на това може да се отбележи, че Павел на други места последователно казва, че езичниците не познават Бога (освен Деяния 17:23, вж. 1 Коринтяни 1:21; Галатяни 4:8; 1 Солунци 4:5; 2 Солунци 1:8; Тит 1:16). (2) Това може да означава, че всички хора в някакъв ограничен смисъл познават Бога, но отказват да Му се поклонят правилно. В подкрепа на това виждане се посочва, че безбожните трябва да знаят нещо за Бога, за да могат да „потиснат“ истината за Него и да откажат да Го „признаят“ (Римляни 1:18; 28). С други думи, тъй като потискането продължава, знанието трябва да се потиска. Тези два възгледа могат да бъдат съчетани. Истинското познаване на Бога – при което човек познава Бога, а не просто знае, че има някакъв Бог – някога е било у хората, но вече не е. Всички човешки същества продължават да знаят, че има Бог и продължават да се сблъскват с вътрешни и външни доказателства за Неговата божественост, но общо взето те потискат или покваряват това знание до нивото на идолопоклоннически религии от най-различен вид.

Писмата на Павел на други места многократно се занимават с апологетични въпроси, които възникват, докато и евреи, и езичници, които са изповядали Христос и се присъединяват към църквите, основани от Павел, развиват коренно различни интерпретации на значението на Христос. В 1 Коринтяни 1–2 Павел предупреждава коринтските вярващи да не се опитват да приспособят благовестието към мъдростта на гърците. Павел не защитава някакъв вид антиинтелектуализъм. Християнството поощрява една истинска мъдрост, която зрелите християни намират за интелектуално превъзхождаща всичко, което светът може да създаде, такава, която е основана на Божието откровение, а не на човешки предположения (1 Коринтяни 1:18–21; 2:6:16). В 1 Коринтяни 15 Павел опровергава грешните вярвания относно възкресението на мъртвите, като напомня на коринтяните, че възкресението на Христос е исторически факт (стихове 3–11). Павел излага довода, че еретиците – които отричат нашето бъдещо възкресение – са непоследователни, ако те утвърждават възкресението на Исус, тъй като, ако Той е бил възкресен, то и ние също можем да бъдем възкресени. Това е класически модел на апологетичен аргумент, приклещващ противниците на истините на благовестието в една логическа дилема.

В своето писмо до колосяните Павел опровергава грешните вярвания относно личността на Христос, които изглежда са възникнали в религиозен контекст, в който някои небиблейски еврейски и гръцки идеи са били смесени с признаването, колкото и неадекватно да е било то, на Исус Христос. В този контекст Павел осъжда не философията като такава, а човешките философии, които не са „по Христос“ (Колосяни 2:8). 

Павел смело използва гръцки религиозни термини като πλήρωμᾰ – термин, който се използва за обозначаване на „пълнотата“ на божествените същества, които обитават вселената, за да предаде християнски концепции – в този случай идеята, че цялото Божество обитава в Христос (2:9).

Апологетиката в писанията на Йоан

Апостол Йоан следва стратегия, подобна на Павловото заимстване на гръцки философски и религиозни термини в своето Евангелие, в което предвъплътеният Христос е наречен Логос („Словото“ Йоан 1:1, 14; срвн. с 1 Йоан 1:1). Разбирането за предсъществуващо Слово, участващо в акта на сътворението на света от Бога има старозаветни връзки (напр. Битие 1:3; Псалм 33:6, 9). Въпреки това за всеки езичник или гръцки юдеин терминът Логос веднага би извикал платонически или стоически асоциации с универсалния Разум, за който се е вярвало, че управлява космоса и за който се е смятало, че има своето отражение в рационалния ум на всяко човешко същество (срвн. с Йоан 1:9). Обаче заявлението на Йоан, че този Логос е личност – че Той е Божият Син (стихове 1, 14, 18, срвн. с 20:31) и се е въплътил (1:14) – е било шокиращо както за юдеите, така и за гърците. Изисквал се е напълно нов поглед върху Бог и човечеството, за да повярваш, че Исус е божественият Логос в плът.

Заповедта за апологетика в 1 Петрово 3:15

Нашият преглед на новозаветната апологетика не би бил завършен без да отбележим 1 Петрово 3:15, който стих често е смятан за класическо библейско изявление за мандата на християните да се занимават с апологетика. Петър наставлява вярващите да „освещавате Христос като Господ в сърцата си, винаги готови да представяте защита [апология] пред всеки, който попита за обяснение [логос] за надеждата, която е във вас, но с кротост и страхопочитание.“ Три ключови наблюдения следва да бъдат направени във връзка с този текст.

Първо, Петър определено инструктира вярващите да представят аргументирана защита на тяхната вяра. Логос (същата дума, която е използвана в Йоан 1:1, по отношение на предвечния Христос) е много гъвкава дума, но в този контекст тя ясно се отнася до аргументирано обяснение или отчет. Думата апология, въпреки че не означава „апологетика“ в съвременния технически смисъл, показва, че християните следва да представят по най-добрия възможен начин причините да изповядват Исус Христос като Господ. 

Второ, този апологетичен мандат е даден общо на всички християни, изисквайки от тях да дадат аргументи за вярата в Христос на всеки, който попита за такива. В контекста Петър недвусмислено подканва вярващите да бъдат готови да го направят, когато са заплашени със страдания за тяхната вяра (вж. 1 Петрово 3:13–14, 16–17), но няма основание за ограничаване на дадения мандат само до такива ситуации. Езикът е съвсем общ („винаги… на всеки, който ви пита“) и прави апологетичния мандат една постоянна заповед за църквата.

Трето, Петър ни инструктира да се занимаваме с апологетика с правилното отношение както към нехристияните, с които говорим, така и към Господ, за Когото говорим: „с кротост и страхопочитание“. Думата „кротост“ означава маниера, с който ние следва да отговаряме на тези, които отправят предизвикателство към нашата вяра (отново в контекста това включва както „търсещите“, така и тези, които са настроени срещу християнското послание). Думата „страхопочитание“ (стгр. φόβος почти винаги се превежда като „страх“) е преведена като „уважение“ в някои преводи на Библията и често се тълкува като отнасяща се до уважението към хората, с които говорим. Обаче Петър току-що е казал да не показваме φόβος към хора (3:14), а на други места казва, че трябва да показваме φόβος към Бога (1:17; 2:17). Затова, почти със сигурност, Петър ни казва да проведем нашата защита на вярата с отношение на свят страх или страхопочитаниe към Христос, Когото почитаме като Господ (3:15). Правим го, като се стараем да бъдем верни на Христос както в това, което казваме, така и в това как живеем (стих 16).

Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: A Brief History of Apologetics