Несторианство и монофизитство
Несторианската ерес твърди, че в човешкото тяло на Христос живеят две личности, а не две природи. Когато е патриарх в Константинопол през 428 г., Несторий до такава степен набляга на двете естества на Христос, че го обвиняват, че поучава, че Христос има две личности, а не просто две естества. Спорът започва, когато Кирил Александрийски заявява, че Мария е майка на Бога. Несторий твърдо се противопоставя на този термин. Според него Мария е майка на човека (човешкото му естество), но не на божественото му естество. Заявявайки това, Несторий се обявява против монофизитите, които твърдят, че Исус има само едно естество (божествено), на което Мария е майка. Въпреки че Кирил произнася своето ортодоксално изявление относно ипостасното единство през 433 г. (двете естества – човешко и божествено – в Исус са неделимо съединени, така че образуват една реалност, точно както тялото и душата на човек са съединени и образуват една личност), по-късно той признава в лични разговори, че бил подложен на натиск и че в действителност е монофизит. Кирил всъщност е наследник на Аполинарий, който отрича, че Исус е имал човешки дух (според него той бил заместен от Логоса), тъй като духът се смятал за седалището на греха.
Друго от твърденията на монофизитите е, че тъй като плътта на Исус е божествена, ние трябва да се храним с нея (при евхаристията), за да получим вечен живот (срвн. Йоан 6).
Халкедонският събор през 451 г. осъжда монофизитите, потвърждавайки, че Христос има две естества, съвършено обединени в една личност. Несторианството е осъдено от Събора в Ефес през 431 г.
По време на целия този спор има две богословски школи, изхождащи от диаметрално противоположни презумпции, които си противоречат.
Школата в Александрия се характеризира със следното:
1. Силно влияние на неоплатонизма. По същество те са синкретици, които постоянно се влияят от опитите да се примири гръцката с еврейската мисъл.
2. Силен акцент върху алегоричното тълкуване на СЗ.
3. Тя представлява така нареченото богословие на Словото и плътта. Това е възглед, който клони към разбирането за единство между предсъществуващото Слово и „плътта“. Той акцентира на божествеността на Христос за сметка на човешката Му същност. Този възглед е силно повлиян от платонизма като набляга върху Словото, считано за интелигентността и мъдростта на Бога. Но в платонизма тази концепция не е персонифицирана.
В този дебат трябва да се отбележи ролята на египетския аскетизъм. Монасите в Египет вярват, че несторианството е погрешно, тъй като отрича възможността за единение между Бога и човека, а според тях това е целта на спасението. По тази причина те омаловажават човешката същност на Христос.
Към това богословие се придържат Атанасий (въпреки че някои твърдят, че той е променил схващането си), Аполинарий (екстремна версия), Григорий Назиански, Григорий Нисийски и Кирил Александрийски. В най-лошата версия на това схващане Исус има само една (божествена) природа.
Школата в Антиохия се характеризира със следното:
1. Тя е под силното влияние на Аристотеловата философия. Представителите на тази школа старателно пазят идеята за безпристрастието на Бог. Затова те отричат възможността за прехвърляне на свойства. Следователно само човешката същност на Христос може да страда.
2. Тя е представител на христологията Слово–Човек и има склонност към дуализъм. Акцентира на човешката природа на Христос, за сметка на Неговата божественост. Например Диодор от Тарс споменава, че човекът Исус е обитаван от Логоса по същия начин, по който Духът обитава във вярващия. Несторианите твърдят, че макар човекът Исус да плаче пред гроба на Лазар, Богът Исус е Този, Който го възкресява от мъртвите.
Този възглед е представен от Диодор Тарсийски, Теодор Мопсуестийски, църквата в Рим и Несторий (в екстремния вариант). Схващането на Антиохийската школа в най-лошия му вид е, че Исус се състои от две личности (не две природи), съществуващи в едно тяло. Аналогията е сместа от масло и вода, които се смесват, но не се сливат, за разлика от александрийското разбиране, което сравнява човешката и божествената природа на Исус с вино, което идеално се смесва с водата.
3. Школата в Антиохия настоява на библейската херменевтика и отхвърля алегоризацията на Александрийската школа.
Директният сблъсък между тези две школи предизвиква събитията, довели до Събора в Халкидон, който е спечелен от умерените несториани. Спорът обаче продължава. Страните са както следва: Александрия + Антиохия срещу Константинопол (който е новият център на антиохийската школа) + Йерусалим (+Рим). На Изток въпросът става национален: гърците (Мала Азия + Гърция) срещу местните (сирийци + египтяни).
Флавиан Цариградски (приемник на Несторий) стои в опозиция на Диоскор Александрийски (и неговия агент Евтих). И двамата са призовани на Синода в Ефес през 449 г. от император Теодосий II, който симпатизира на Диоскор. На Флавиан никога не е дадена възможност да се защити и е осъден (заедно с несторианството). Синодът отказва да се вслуша в думите на папа Лъв. По-късно Лъв го нарича „Синод на крадците“. Флавиан и няколко други водещи епископи от Антиохия загубват своите постове, обаче в Халкидон ролите се обръщат, когато монофизитството е осъдено (заедно с Диоскор). Обаче спорът с монофизитите и халкидоните продължава дълго време. Накрая те се разделят с Църквата майка. През 553 г. един епископ, фанатик монофизит, създава тайно монофизитско епископство, което оцелява в арменската, коптската, етиопската и сирийската (якобитска) църква.
През 482 г. император Зенон предлага на монофизитите един вид духовно примирие, наречено Henotikon (Съюз), което игнорира решенията на Халкидон. Изглежда, че това е проработило на Изток, но създава разкол на Запад: папата (чиeто писмо е в основата на Халкидонските решения) се чувства обиден и отлъчва Източния император, както и патриарха през 484 г. Разколът продължава 35 години.
Император Юстиниан (поддръжник на Халкидон) се опитва да реши спора с монофизитството по време на своето управление. Неговата особено влиятелна съпруга Теодора е монофизит и той се опитва да наложи тази позиция, като маргинализира екстремистите и от двете страни. През 544 г. издава указ, озаглавен Трите глави, който Западът смята все още за твърде монофизитски. Изправен пред провал, императорът свиква втори събор в Константинопол. Това дава александрийска интерпретация на решенията на Халкидонския събор и обявява за незаконни екстремистите и от двата лагера (крайни монофизити и крайни несториани). Съборът обаче не успява да произведе нужното примирие, защото 1) Западната църква никога не го подкрепя напълно; 2) монофизитите вече не се интересуват от помирение с Константинопол и на практика функционират като независими църкви.
През 638 г. император Хераклий се опитва да накара двете страни да стигнат до споразумение по отношение на монотелетизма (една воля в Христос), но дори и това не успява да спечели монофизитите обратно. Това е въпрос на политическа целесъобразност – той бил във война с персите, а монофизитите възнамерявали да се борят на тяхна страна срещу него. Хераклий първоначално предлага идеята, че Христос има една енергия. На това остро се противопоставя Софриний от Йерусалим, според когото, ако енергията принадлежи на дадена личност, това означава, че Троицата е извършила три отделни акта на сътворение и следователно създателите са трима (това загатва Хераклий), но ако енергията е част от природата на Бога, Троицата осъществява само един акт на сътворение като един творец. Папата се противопоставя на цялата дискусия затова, че се използва небиблейски език и предлага да се приеме, че Христос има една воля. Тогава Хераклий променя предложението си да гласи, че Христос е имал една воля.
През 680 г. император Константин IV свиква Третия Цариградски събор, на който монотелетизмът е осъден. Папа Хонорий бива отлъчен заедно с патриарха на Константинопол, Сергий. Втората група, която се отлъчва от Църквата майка е тази на несторианите, които се изтеглят далеч на изток и установяват при Низибис, като впоследствие се преместват чак в Багдад. Третата група, която се отделя по време на този спор, е църквата на маронитите (която днес се намира в Ливан), предвождана от Йоан Марон (поч. 701), тъй като членовете ѝ настоявали да останат монотелити. През XIII век те се вливат в Римската църква. Маронитската църква е основана в края на IV век от сирийския монах Марон, съвременник на Йоан Златоуст.
Превод: Георги Титков