Тъмните векове

Падането на Западната Римска империя създава редица независими кралства, всяко от които е от голямо значение за по-късната история на Църквата на нейна територия. То също така дава нови функции и власт на две институции, които започват да се развиват по-рано: монашеството и папството. И накрая, новите нашествия, този път от югоизток, поставят нови предизвикателства пред християнството. Всеки от тези процеси заслужава отделно разглеждане.

Следващите седем века, обхващащи времето от падането на Рим до първия кръстоносен поход, са епоха на широко разпространено насилие, неграмотност, болести и суеверия. Време, когато градското население в целия континент намалява и градският живот замира. Качеството на живот рязко спада. Хората започват да живеят в колиби. От римските монументални сгради е взет строителният материал. Опитът на Карл Велики да се върне славата на Рим е прекъснат от нашествията на викингите. Когато те престават, въоръжените мъже започват да се бият помежду си. Местните военачалници наемат частни армии. Църквата се опитва да реши проблема, като ги насърчава да тръгнат на кръстоносни походи за религиозна кауза.

Варварските кралства

Въпреки че „варварите“ с тяхната склонност да унищожават всичко изглеждат на римляните като грабители, повечето от тях в действителност се стремят да се установят в границите на Римската империя и там да се възползват от някои от предимствата на една цивилизация, която дотогава са познавали само отдалеч. Така, след период на скитане, големите нашественици се заселват в част от Империята – някои, защото това е територията, която харесват, а други просто защото са били изтласкани в тази земя от нашествениците.

Вандалите, които прекосяват Рейн през 407 г., скитат из Франция и Испания, прекосяват Гибралтарския проток през 429 г. и превземат Картаген през 439 г. По това време те са на практика господари на цялото северно крайбрежие на Африка от проливите до границите на Египет. Тогава те поемат през морето и окупират Сицилия, Корсика и Сардиния. През 455 г. разграбват Рим и разрушенията, които извършват, са дори по-големи от тези на вестготите четиридесет и пет години преди това. Управлението им в Северна Африка има катастрофални последици за Църквата. Те са ариани и предприемат многократни гонения както срещу католици, така и срещу донатисти. Накрая, след почти век на вандалско управление, районът е завладян от генерал Велизарий от Византийската империя. Тази Империя, със столица в Константинопол, се радва на кратък ренесанс под ръководството на император Юстиниан, чиято мечта е да възстанови древната слава на Империята. Източните нашественици, които северноафриканците наричат ​​„гърци“, донасят още една форма на християнство, която, макар и да се съгласява в доктринално отношение със западните католици, показва значителни различия по отношение на културата и ежедневните практики. Крайният резултат е, че когато районът е завладян от мюсюлманите в края на седми век, те откриват, че християнството е силно разделено и в крайна сметка то изчезва по тези земи.

Вестготите – друга варварска група – побеждават римляните в битката при Адрианопол през 378 г., след това преминават през Балканите и превземат Рим през 410 г. В 415 г. те са вече в Испания и управляват тази страна, докато на свой ред не са свалени от мюсюлманите в началото на VIII век. Най-ранната църковна сграда в Испания е свързана с Вестготската църква, датираща от 661 г. Политическата история на тяхното кралство е хаотична. Само петнадесет от техните тридесет и четири крале умират от естествена смърт или на бойното поле. Останалите са или убити, или свалени. Те също са ариани, но не преследват ортодоксалните християни в своите територии до степента, в която вандалите го правят в тяхната. Почти два века след завладяването става ясно, че ортодоксалните потомци на завладените жители са пазители на древна култура и че тяхното участие е необходимо, за да се осигури стабилност на кралството. Това води до обръщането на вестготския крал Рекаред (586–601) към никейската ортодоксия, която той тържествено приема на голямо събрание в Толедо през 589 г. След краля огромно мнозинство от благородници стават католици и арианството скоро изчезва.

Изключителният християнски водач в цялата история на вестготското кралство е Исидор от Севиля. Той е учен, който се стреми да запази възможно най-много древната култура. Неговата книга Етимологии е истинска енциклопедия, която показва състоянието на знанието по негово време не само по религиозни въпроси, но и в астрономията, медицината, селското стопанство и така нататък. Макар и една от най-добрите, тя е типична за литературата от онова време, тъй като всичко, което Исидор може да направи, е да събере и класифицира мъдростта от миналото, с много малко оригинална мисъл. И все пак, именно чрез трудовете на учени като Исидор, Средновековието научава за славата и мъдростта на древността.

След обръщането на Рекаред Църквата играе роля на законодател за вестготското кралство. С това тя въдворява определен ред, макар че при четенето на постановленията на нейните събори човек не може да не се ужаси при вида на царуващата несправедливост и неравенството. Например събор, свикан в Толедо през 633 г., постановява, че свещениците могат да се женят само с разрешението на епископите си и че ако някой не се подчини, свещеникът трябва да бъде осъден да „върши покайни дела за известно време“, докато съпругата му трябва да му бъде отнета и продадена от епископа.

Законодателството по отношение на евреите е подобно. Същият събор, чийто председател е Исидор Севилски, най-просветеният човек на своето време, постановява, че евреите не трябва да бъдат принуждавани да приемат християнството, но че на онези, които вече са били насилствено покръстени, няма да бъде позволено да се върнат към вярата на техните предци, защото това би било богохулство. Освен това на такива новопокръстени са забранени всякакви отношения с евреи, които са запазили древната си вяра, дори и да са им най-близки роднини. И ако се установи, че някой от тях спазва техните традиционни практики, особено „отвратителното обрязване“, децата му трябва да му бъдат отнети. Освен това всеки евреин, за когото се установи, че е женен за християнка, трябва да избере между покръстването и напускането на съпругата и децата си. Ако случаят е обратен и съпругата е еврейка и откаже покръстването, тя трябва да остави децата при бащата.

Дори след обръщането на Рекаред и въпреки усилията на Църквата, вестготското кралство продължава да бъде политически нестабилно и измъчвано от насилие и произвол. Крал Рецесвинт (649–672) например убива седемстотин от враговете си и разпределя техните жени и деца между приятелите си. Накрая, при крал Родерик (710–711), мюсюлманите нахлуват в Испания и слагат край на вестготското управление. Дотогава обаче християнството дотолкова се е вкоренило в страната, че се превръща в обединяващ пункт в дългата борба за отвоюване на полуострова от маврите мюсюлмани.

Остготите създават кралство, базирано в Равена, която преди това е била византийски анклав. Тъй като те са ариани, това се отразява на църквите, които те строят. Образованието процъфтява в двора на крал Теодорих, където Боеций е един от водещите му учени, впоследствие осъден на смърт за предполагаем заговор с омразните византийци.

Бургунди и франки: През по-голямата част от V век Галия е разделена между бургундците, които са ариани, и франките, които все още са езичници. Бургундците обаче не преследват католиците, както вандалите в Северна Африка. Напротив, те подражават на техните обичаи и скоро много бургундци приемат никейската вяра на своите католически поданици. През 516 г. крал Сигизмунд е обърнат към ортодоксалната тринитарна доктрина и скоро останалата част от кралството последва примера.

Франките (чиято държава става известна като „Франция“) отначало са непокорен съюз от независими племена, докато династията на Меровингите, наречена на нейния основател, Меровей, не донася мярка за единство. Хлодвиг, внукът на Меровей и най-великият от рода на Меровингите, е женен за бургундска принцеса християнка (Клотилда) и в навечерието на битката обещава, че ще бъде обърнат, ако Богът на жена му им даде победа. В резултат на това на Рождество през 496 г. той е кръстен заедно с редица свои благородници. Малко след това повечето от франките са покръстени. Именно по време на управлението на кралете меровинги Франция придобива своите трима най-важни национални светци: Мартин от Тур, Денис (или Дионисий, мъченик от преследването на Дециан) и монахиня на име Женевиев[а] (Дженовефа).

През 534 г. бургундците са завладени от франките и така целият регион е обединен. По-късните меровинги обаче са слаби крале и до седми век реалното управление е в ръцете на „шамберлани“, които в действителност са министър-председатели. Един от тях, Шарл Мартел (тоест „Чукът“), обединява франките срещу мюсюлманите под феодална система, която му позволява да поддържа постоянна армия. Той повежда франкските войски срещу мюсюлманите, които са превзели Испания, прекосяват и Пиренеите, като застрашават самото сърце на Европа. Той ги побеждава в битката при Тур през 732 г. Дотогава той е на практика крал, но не претендира за тази титла. Синът му Пипин Къси решава, че е дошло времето да се отърве от безполезния крал Хилдерих III, известен като „Глупавия“. Със съгласието на папа Захарий той принуждава Хилдерик да абдикира и да стане монах. Тогава той е помазан за крал от епископ Бонифаций, който действа според папските инструкции. Така започва династията на Каролингите. Това е от първостепенно значение за по-късната история на християнството, тъй като синът на Пипин, Карл Велики, ще бъде най-великият владетел на Ранното средновековие, който се стреми да реформира Църквата и който е коронясан за император на Свещената Римска империя от папата.

Англи и Саксони. Когато за първи път идват във Великобритания, англите са като войнствени варвари. Преданието в семейството на крал Офа е, че те са емигрирали от Ангелн в Шлезвиг на германо-датската граница, където техните предци са били крале. Родствениците на Офа може да са се заселили в Източна Англия в началото на VI век и в рамките на едно поколение изглежда, че пренаселеността ги принуждава да мигрират към средните части на Англия. Там те са станали известни като мерсийци: не една нация, а 30 племена. Първоначално езичници, имигрантите са покръстени в средата на VII век. След още две поколения те се превръщат в суперсилата на Британия. Техният крал Офа се хвали с нови титли като „крал на цялото отечество на англичаните“, съперник по престиж на неговия континентален съвременник Карл Велики. Центърът на тази Империя е територията на Томсетан с неговите църкви в Личфийлд и Рептън и кралското му седалище в Тамуърт. Офа председателства много църковни синоди. Алкуин го поздравява за литературния ренесанс, който той насърчава във време, когато светлината на образованието е угаснала в други части на Европа. Офа пътува до Рим и възприема модела на управление на Валентиниан или Теодосий, което се вижда от изображенията на монетите му. Царете от онова време дават милостиня на бедните и богати дарове на Бога и неговите светии. Ходят на поклоннически пътувания за доброто на душите си, основават църкви и дори провеждат бдения в светилища. В периода на тъмните векове от време на време езичеството се възражда. Няколко богато украсени кръста от периода (които може да са отбелязали места на проповядване), които са оцелели до днес, смесват християнски и езически теми. Крал Едуин от Нортумбрия евангелизира саксонските племена. След временно изпадане в езичество в Кент и Есекс, саксонското кралство Уесекс е покръстено през 635 г., Мерсия, последното голямо езическо кралство – през 655 г., а с него малко по-късно и Съсекс. В останалата част на Европа саксонците приемат християнството, след като са победени от Карл Велики.

През IX век всичко е засенчено от нашествията на езическите викинги, някои от които идват да се заселят, а други да грабят и отвличат местни жители, за да ги продават като роби. Те се насочват по-специално към църкви и манастири, където се съхранява богатството. Нахлува армия след армия. Победените саксонски крале са принасяни в жертва на викингския бог Один в ужасяващата церемония на Кървавия орел. Често те се откупват с пари, но в крайна сметка викингите са победени от Алфред и обърнати към християнството. Идолопоклонството обаче просъществува сред викингските заселници на северозапад, но е потиснато от внука на Алфред, Ателстан, който става първият крал на цяла Англия и царува подобно на Карл Велики.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History