Църквата и държавата след Константин

Може да се каже, че римляните имат колекционерско отношение към религията. Всеки амбициозен владетел се оглежда за някой нов бог, достатъчно могъщ, за да му помогне да седне и след това да се задържи на трона. През 274 г. Аврелиан вярва, че богът на слънцето му е донесъл победа в Сирия. Той създава държавен култ към Sol Invictus – непобедимото слънце; и обявява, че рожденият ден на слънцето, ден на специални празненства, е 25 декември. Слънчевият ореол, както и рожденият му ден, по-късно ще бъдат заимствани от християнството. Малко по-късно Диоклециан обявява Митра, който е много популярен сред армията, за бог „защитник на Империята“. По същия начин Константин приема християнския Бог. Тъй като е доста простоват, той вероятно приема Христос като Ангел пазител, който ще го подкрепя благосклонно, ако остане Му послушен.

Когато Константин идва на власт, християнството за първи път се превръща в предимство за развитието на кариерата, вместо личен и потенциално опасен ангажимент, както преди. Нещо повече, императорът гледа на себе си като защитник на каузата на християнството и очаква съюзниците му да правят същото.

Ново законодателство, основано на християнските ценности. Когато Константин се установява в Рим, едно от първите му действия е да отмени цялото антихристиянско законодателство и да предостави значителни държавни субсидии на църковните лидери, също както победил политик награждава своите поддръжници. Въпреки това християните все още не са толкова многобройни на Запад по това време – те са много повече на Изток. Той премества имперската столица от Рим във Византион, като го преименува на Константинопол. Една от причините за това е, че не харесва езическата атмосфера в Рим, където усеща враждебността на силно проезическия Римски сенат. Показателно е, че всички църкви, които Константин построява, са извън стените на Рим, за да не провокира съпротивата на римската аристокрация, която е един от последните структури на римското общество, приела християнството.

Прорицателите и магьосниците са забранени в името на обществения ред. Жигосването на престъпници по лицето е забранено, защото това обезобразява Божия образ. Детеубийството е класифицирано като убийство, докато преди това изоставянето на деца на произвола на съдбата, е било признат начин за отърваване от нежелани деца.

При Константин неделята е приравнена с другите официални празници, общо 135 при управлението на Марк Аврелий. В този закон има заповед, че хората трябва да присъстват на обществените богослужения. През 395 г., при Теодосий I, езическите празници спират да бъдат официални.

Новата позиция на християните. Константин предлага специални отстъпки на християните. Скоро богатите започват да се стичат в Църквата заради данъчни облекчения или за да избегнат изтощителната служба в градските съвети – християнското духовенство е освободено от обществени задължения. Социалното положение на висшето духовенство бързо се развива. Все по-често хора от аристократични среди стават епископи. Константин им възлага властта на магистрати при доказване на завещания и арбитраж в спорове. Те се обличат като аристократи и това обяснява произхода на одеждите им днес. Към тях се обръщат с аристократични титли като „знатен“ (313), въпреки че дори преди това (по време на едикта за толерантността на Галиен) към тях се обръщат с „ваша святост“. През 314 г. епископът на Рим е наречен „най-славен папа“ (glorisissime papa). Тази титла е била запазена за следващите по ранг след роднините на императора. Постът на ръководител на Църквата в Рим се превръща в голям трофей, за който се водят ожесточени битки, често оставящи много жертви.

Моделът на церемонията в императорския двор дори повлиява на някои от външните форми на евхаристийно поклонение, като използването на свещи – това е правилният начин, по който трябва да бъде почитан царят на царете. По-късно, при император Юстиниан I (528–565), същият принцип е приложен за оправдание на изработването на статуи. В отсъствието на императора се правят статуи, на които се отдава почит, сякаш той действително присъства.

Полубожественият статут на императора. Константин вижда себе си като глава на Църквата на земята – статут, който папата по-късно приема на Запад. Виждайки себе си като защитник на християнството, той се намесва в арианския спор само защото иска ред в църквите. Ако има някакви църковни проблеми, той е склонен да прати войници и да изпрати подстрекателите в изгнание. Константин на практика твърди, че е 13-ият апостол, което се вижда от начина, по който е изобразен на фреска на гроба му. Колкото и да е странно, въпреки това той всъщност не е кръстен чак до края на царуването си от страх, че може да отстъпи от вярата и да бъде вечно осъден.

Резултатите от идването на Константин на власт могат да се обобщят по следния начин:
1. Християнството е признато за законно, заедно с други култове.
2. Епископите стават дясната ръка на императора. Те носят дрехите на аристократи и към тях се обръщат като към такива.
3. Императорът става глава на Църквата след Христос.
4. Дворцовият церемониален етикет повлиява на църковните служби с използване на свещи, тамян и процесиите, водени от хор.
5. По-големи църковни сгради често се издигат с държавно финансиране.
6. Насърчават се поклонническите пътувания в Светите земи. Началото им е поставено от майката на Константин.
7. Като реакция срещу нарастващия светски характер на Църквата възниква монашеството – отшелническата разновидност, създадена от Антоний, или монашеската общност, създадена от Пахомий.

Между Константин и Теодосий

През 337 г. Константин умира и тримата му сина го наследяват. Константин II умира по време на гражданска война три години по-късно, оставяйки Империята разделена между Констанс, който управлява на Запад до 350 г., и Констанций на Изток. Констанс подкрепя проникейската партия по време на спора за Троицата. Атанасий и Марцел се обръщат към него за възстановяване по време на изгнанието им на Запад. Но силното му желание за ортодоксия изглежда е мотивирано от съперничеството с брат му Констанций, който застава на страната на арианите.

През 350 г. Констанций става единствен император и дава цялата си подкрепа на арианската кауза. Именно при него са издадени първите закони срещу езичеството.

През 361 г. Констанций умира и Юлиан Отстъпник царува в продължение на три години, установявайки своето прословуто възраждане на езичеството. Неговият наследник е проникейски император. Тогава Империята отново се разделя между двама братя Валентиниан I и Валент.

Валентиниан I се връща към старата политика на Константин на толерантност както към християните, така и към езичниците, но не се намесва в църковните дела. Валент на Изток заема проарианска линия.

Валентиниан I умира през 375 г. и е наследен от Грациан, който е убеден проникейски християнин. Той е първият император, който отказва да приеме титлата Pontifex Maximus – главен свещеник на римския държавен култ. По-късно титлата е приета от папата! Той също така нарежда олтарът на богинята Виктория да бъде премахнат от Сената, въпреки че повечето членове на Сената все още били езичници.

Теодосий I

Валент умира през 378 г. и е наследен от Теодосий. Той насочва своите постановления не само срещу езичниците, но и срещу неортодоксалните форми на християнството.
До 380 г. при Теодосий I наградите за християните са отстъпили място на наказанията за нехристияните. През тази година Теодосий приема за даденост в своя едикт, че има тясна връзка между неговата воля и Божията воля. През същата година той дори позволява да бъде описан като „видимия бог“. Църквите са внимателно проектирани така, че да подчертават новата йерархия на Христос и императора. Стилът е заимстван от Изтока. В Персия е имало зали, покрити с купол, вътрешността на които е украсена със сапфири, искрящи с небесно син блясък, а на синия фон на камъните изпъкват златните изображения на боговете, блещукащи като звезди на небосвода. Това е моделът за инкрустираните с мозайка интериори на византийските църкви – показващи не „златните образи на боговете“, а поне Бог и полубога (императора), който го представлява тук на земята. Ето защо императорът винаги е изобразяван с ореол. Единствените сгради, които отразяват този оригинален стил, са в Равена, която е единствената част от Източната империя, останала невредима от последващите мюсюлмански реконструкции.

Първият човек, който предизвика императора, е Амвросий, който настоява Теодосий I да се покае за това, че е заповядал клането на онези, които са участвали в бунт в Солун. По този повод Амвросий заплашва императора с отлъчване от Църквата, ако не се подчини. По-късно папата ще използва това оръжие на отлъчване срещу владетелите. Друг път императорът заповядва на местна църква да възстанови за своя сметка изгорена от нея синагога. За съжаление Амвросий убеждава императора да отмени решението си.

Основният западен архитект на концепцията за християнска империя, от която религиозните заблуди могат да бъдат изключени и поддръжниците им да бъдат понижени до ранга на гражданини от втора класа, е Амвросий от Милано. Всъщност Амвросий изглежда носи основното влияние зад законодателството на Теодосий I. Именно при Грациан и по-късно Теодосий I се стига до специално антиезическо законодателство:

380–381г. Истинската християнска вяра е дефинирана в рамките на доктрините, поддържани от официалните епископи (патриарси) на главните градове на Империята. Животът на еретиците и разколниците е затруден. При Теодосий I отстъпниците от християнството са лишени от почести, наследствен ранг и право на наследство. Езическите храмовете са оставени да се рушат или се преобразуват в църкви.

391 г. Езичеството е забранено, въпреки че по-късните едикти дават известно облекчение на евреите и езичниците, които спазват законите (едикт от 423 г.).

408 г. Само на членове на официалната Църква е позволено да бъдат на императорска служба. Издадени са укази срещу еврейско-християнските смесени бракове.

Смъртно наказание се иска за християни, които се връщат към езичеството. На езичниците е наредено да ходят на църква за наставления. Постановено е заточение и конфискация на имуществото за онези, които отказват кръщението. Децата на езичниците е трябвало да бъдат кръщавани на крехка възраст. Кръщението става задължително за всички граждани.

Следователно Теодосий I е този, който слага край на Константиновата толерантност и създава чудовищната идея за държавно християнство, където всяко несъгласие или неподчинение е безмилостно потушавано. Обаче Изтокът е този, който наследява цялата тежест на тази концепция.

Въпреки мерките, предприети от по-късните римски императори за изкореняване на езичеството, то все още остава популярно сред аристокрацията на Рим и в селските райони. По времето на Теодосий I императорът има малък или никакъв контрол върху големи части от Западната империя. Езическите философски школи процъфтяват в Атина до първата половина на VI век. Църквата възприема политика на похристиянчване на голяма част от езическите детайли и покриването им с християнска облицовка, стига с това да спечели лоялност към нейната власт.

Както видяхме, на Изток Византийската империя поема щафетата директно от Римската империя както политически, така и в религиозно отношение. Византийският свят не мисли за себе си като за две общества – свещено и светско, а като едно общество в хармония с императора като земно съответствие на божествения монарх. През 1453 г., с превземането на Константинопол, тази първа по рода си християнска империя приключва и християните стават малцинство, управлявано от мюсюлмани. Без император начело, те се обръщат към патриарха за политическо напътствие.

На Запад, когато Римската империя започва да се руши под яростните атаки на варварите, Църквата стъпва на нейно място и става пазител на римския начин на живот. В отсъствието на император именно папата в Рим започва да прилича на византийския император като „божи представител на земята“. Но папската институция трудно разширява политическата си власт извън сферата на Църквата без сътрудничеството на светската власт. Напротив, светската власт винаги се опитва да повлияе на Църквата. Номинирането на епископи от краля започва в Меровингска Галия през VI век.

Истинският наследник на Константин е Карл Велики – владетел, който приема християнството и го налага на Запада под заплахата на меча. Службата по коронацията му, която превръща царя в свещена фигура, идва от Византия. При него държавното християнство, отдавна познато в Източната империя, се завръща в Европа. Подобно на Константин, той е строител на империя: тухлите на неговата империя са имперските войници, но хоросанът е християнството – държавна служба на християнски духовници и монаси.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History