Кога и как е съставен канонът на Библията?
Терминът „канон“ се използва да очертае книгите, които са боговдъхновени и следователно принадлежат към Библията. Трудността при определянето на библейския канон е, че Библията не ни дава списък с книгите, които принадлежат към нея. Определянето на канона е проведено първоначално от еврейски равини и книжници, а по-късно и от ранните християни. В крайна сметка Бог решава кои книги попадат в библейския канон. Всяка книга от Свещеното писание е била канонична от момента, в който Бог е вдъхновил нейното написване. След това е било нужно просто Бог да вложи убеждение в Своите последователи кои книги трябва да бъдат включени в Библията.
За канона на Стария завет има много по-малко спорове, отколкото за Новия завет. Еврейските вярващи разпознават Божиите пратеници и приемат писанията им като вдъхновени от Бога. Макар безспорно да е имало някакви дебати по отношение на старозаветния канон, към 250 г. сл. Хр. вече съществува почти универсално съгласие относно канона на Еврейското писание. Единственият въпрос, който остава, е относно апокрифите, като някои спорове и дискусии продължават и до днес. По-голямата част от еврейските учени смятат апокрифите за добри исторически и религиозни текстове, но не на същото ниво като еврейските Свещени писания.
За Новия завет процесът на разпознаването и събирането започва в първите векове на християнската църква. Много рано са разпознати някои от новозаветните книги. Павел смята писанията на Лука за толкова авторитетни, колкото Стария завет (1 Тимотей 5:18; вж. също Второзаконие 25: 4 и Лука 10:7). Петър разпознава писанията на Павел като Писание (2 Петрово 3: 15–16). Някои от книгите на Новия завет се разпространяват сред църквите (Колосяни 4:16; 1 Солунци 5:27). Климент Римски споменава най-малко осем новозаветни книги (към 95 г.). Игнатий от Антиохия признава около седем книги (115 г.). Поликарп, ученик на апостол Йоан, признава 15 книги (108 г.). По-късно Ириней споменава 21 книги (185 г.). Иполит признава 22 книги (170–235 г.). Новозаветните книги, обект на най-много спорове, са Евреи, Яков, 2 Петър, 2 Йоан и 3 Йоан.
Първият „канон” е Мураторийският, съставен през 170 г. Той включва всички новозаветни книги с изключение на Евреи, Яков, 1 и 2 Петър и 3 Йоан. През 363 г. Лаодикийският събор заявява, че само Старият завет (заедно с една книга от апокрифите) и 26 книги от Новия завет (всички освен Откровение) са канонични и трябва да се четат в църквите. Синодът в Хипо (393 г.) и Третият събор в Картаген (397 г.) също утвърждават едни и същи 27 книги като достоверни и авторитетни.
Съборите следват нещо подобно на следните принципи, за да определят дали дадена новозаветна книга наистина е вдъхновена от Святия Дух: 1) Авторът бил ли е апостол, или е имал тясна връзка с апостол? 2) Книгата приема ли се като цяло от Христовото тяло? 3) Книгата вярна ли е на ортодоксалните принципи и доктрини? 4) Книгата свидетелства ли за високи морални и духовни ценности, които отразяват делото на Святия Дух? Важно е отново да припомним, че Църквата не е определила канона. Нито един ранен църковен събор не е взел решение за канона. Бог и само Бог е определил кои книги принадлежат към Библията. След това Бог е вложил в последователите Си онова, което вече е бил решил. Човешкият процес на събиране на книгите от Библията е имал недостатъци, но Бог в Своя суверенитет и въпреки нашето невежество и упоритост е довел Ранната църква до разпознаването на книгите, които е вдъхновил.
Превод: Георги Титков
Източник: How and when was the canon of the Bible put together?