Ранните отци на Църквата
В следапостолската епоха новите предизвикателства, с които нарастващата църква се сблъсква, докато се разпространява по цялата Римска империя, изискват нов апологетичен отпор. Равинският юдаизъм, напълно развитият гностицизъм, преследванията от страна на езичеството и елинистичната култура и философия – всички се противопоставят на църквата. Религиозните апологети защитавали църквата срещу тези атаки и търсели да обърнат хора във вярата, като доказват превъзходството на християнската позиция. Имало е също и политически апологети, които са се опитвали да докажат, че църквата трябва да бъде толерирана от държавата.
Апологетите от второто столетие оформяли своите аргументи в съответствие със съвременните философски опровержения на политеизма и критиката срещу езическата философия от гръцките евреи. От многото апологети от този период несъмнено най-важният е Юстин Мъченик (около 100–165 г. сл. Хр.), обърнал се към християнството от платонизма. В неговия „Диалог с Трифон“ Юстин използва месианските пророчества от еврейските Писания, за да докаже, че Исус е Месия. В неговите две Апологии той призовава за гражданска толерантност към християнството и твърди, че то е всъщност истинската философия. За да покаже, че християнството следва да бъде толерирано, той оборва често срещани грешки и слухове (например, че християните са атеисти или че ядат човешка плът и пият човешка кръв) и представя християнството като морално по-висша религия. За да подкрепи твърдението си, че християнството е истинската философия, Юстин прави първия опит в постбиблейската история да свърже Йоановата доктрина за Логоса с гръцката философия, привеждайки аргументи, че християнството превъзхожда платонизма и че всяка истина в съчиненията на Платон всъщност е плагиатствана от Моисей. Може да се каже, че доктрината на Юстин не е съвсем консистентно библейска, по-специално неговите подчертано субординационистски възгледи за Христос. Обаче неговите усилия са похвални, като се има предвид неговото място в християнската история (дори преди процесът на оформяне на новозаветния канон да е бил приключил) и с оглед на ролята му като пионер на християнското богословие и апологетика.
Александрийците от третото столетие „продължават да усвояват аргументи от платоническите и стоическите философи, както и от юдейските полемици. Климент Александрийски написал доста богословски беседи и апологетична творба, наречена „Протрептик“, една по-сложна и убедителна творба от тези на апологетите от второто столетие. Безспорно най-важният гръцки апологет от третото столетие е Ориген (около 185–254), чиято пространна творба „Против Целз“ е отговор на философския, етичния и историческия критицизъм срещу християнството на Целз. В нея например Ориген защитава разбирането, че Исус не е извършвал чудесата Си чрез използване на магия, представя впечатляваща историческа защита на възкресението на Исус срещу ранните версии на теорията за халюцинацията и възраженията ѝ и показва, че езическите истории за случили се чудеса са далеч по-ненадеждни от тези в евангелията. Съвсем заслужено книгата на Ориген се счита за класика на апологетиката.
← Заповедта за апологетика в 1 Петрово 3:15
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: A Brief History of Apologetics