Религиозните ордени
Основните центрове на религиозния живот в средновековна Европа са общности, специално надарени и обособени за пълноценно, доживотно и неотменимо практикуване на християнския живот на превъзходно ниво, считано за невъзможно извън такава общност. Те се смятат за религиозни, а не за светски или духовнически.
Функция на манастирите
А. Социална функция: те са духовен еквивалент на светските воини. Те се борят за прочистване на земята от свръхестествени врагове. Те осигуряват безопасността на кралството.
Б. Функция, свързана с покаяние: могат да се налагат на хората тежки епитимии за неща като участие в битка. Те могат да бъдат под формата на пост с хляб, сол и вода за 3 периода от 40 дни. Един големец може или да плати определената сума, или да наеме други мъже да поемат епитимията вместо него срещу заплащане.
В. Семейна функция: икономиката на едно голямо семейство изисква монашески отдушник. Манастирът предоставя на децата от благороднически семейства (неспособни да осигурят бъдещето на всички свои членове) разумен аристократичен живот и с възможности за голямо великолепие. За жените това е особено вярно: много от тях овдовяват в ранна възраст; а липсват достатъчно подходящи брачни партньори за тях. Но това означава, че родителите трябва да направят дарение на манастира за всяко дете, често под формата на земя. Това обяснява как Църквата е придобила такива обширни земи.
Съществува голямо разнообразие от религиозни общности. До края на XIII век има около 6 до 8 основни типа с 20 производни клона. Освен бенедиктинците, такива общности възникват най-вече след 1100 г., когато средновековното единство започва да се разпада. Повечето са създадени като протест срещу света. Различните опити за реформиране на безнравствеността довеждат до създаването на нови монашески ордени.
БЕНЕДИКТИНЦИТЕ. По времето на Карл Велики бенедиктинското правило се превръща в стандарт. В разцвета си то се смята за най-висшата форма на религиозен живот и почти единствения безопасен път към небето. До 1100 г. то заменя всички други форми на духовна дейност. Става ясно, че дори земните битки се печелят от организирани и дисциплинирани войски, а не от проява на индивидуална доблест.
Правилата им са доста гъвкави и се основават на по-ранната, по-строга и непрактична система на „Учителя“. Цялата система на поклонение е изградена върху два библейски стълба: „в полунощ ще стана, за да Ти благодаря“ и „седем пъти на ден Те хваля“ – оттук и дългата нощна служба и седемдневните служби на утренята (Lauds), Prime, Terce, Sext, Nones, Vespers и Compline. Всичко е организирано така, че за една седмица се прочита целият Псалтир, а за една година – цялата Библия. Моделът е оставил отпечатък върху всяка християнска общност от западен произход. Главният акцент в ордена е върху пълното подчинение.
Правилото предвижда три класа новоприети в манастира: миряни в по-зряла възраст, духовенство и деца на благородници. Именно от родителите на такива деца манастирът получава голяма част от даренията си. Освен това по-ранните си години тези деца прекарват в манастирското училище, преди да приемат монашески сан.
Въпреки че по времето на Карл Велики бенедиктинското правило е станало стандартно монашеско правило, то претърпява промяна с течение на времето по следните причини:
1. Все по-често монасите идват от благороднически среди. Обичайна практика е благородниците да „посвещават“ синовете и дъщерите си на някой манастир, докато те са още деца. В резултат на това нуждата от полагане на ръчен труд на монасите постепенно намалява и е заменен от литургични и културни дейности. Тази концентрация върху научната и художествена работа прави големите манастири от VIII и X век, като Райхенау, Санкт Гален и Корби, културни и образователни центрове на Европа. Те притежават големи библиотеки и техните монаси преписват ръкописите, които трябва да предадат литературата и учението на следващите векове. Някои от примерите за тяхното художествено творчество могат да се видят в Книгата на Келс и Линдисфарнските евангелия.
2. Манастирите стават много по-тясно свързани с обществото, в което са съществували. Техните игумени и монасите им са роднини на местни благородници; крале и магнати им предоставят земи; те придобиват както икономическо, така и политическо значение. Вместо група мъже, бягащи от света, за да живеят съвършен живот, монашеската общност се превръща в религиозна корпорация, която изпълнява определена функция във обществото (не извън него).
Това обяснява защо голяма част от историята на монашеството от IX век нататък се върти около опитите за реформа. Това, от своя страна, довежда до образуването на нови монашески ордени.
През 817 г. Бенедикт от Аниан се опитва да направи такава реформа: по-голяма строгост, повече ръчен труд и по-малко обучение, по-голям централен контрол и ограничаване на външните дейности на монасите. Тази реформа обаче е прекратена поради нападенията на викингите, сарацините и маджарите, които причиняват много разрушения. Към 950 г. разрушенията, причинени от тези групи, са толкова мащабни, че монашеското движение като цяло на практика е спряно. Богатството също допринася за упадъка на монашеския идеал.
И все пак, дори монашеските стандарти да са се понижили значително, идеята за монашеството все още е жива. Както сред духовенството, така и сред миряните има дълбоко убеждение, че християнството намира най-истинския си израз в монашеството и че манастирите са мощни центрове на учение и благочестие. Само в манастирите може да процъфтява просветата и да се пишат книги за обучение както на духовенството, така и на миряните; само в манастирите може да се обучават бъдещите епископи. Прието е, че молитвите, четени от светите монаси, помагат за благоденствието на кралството, неговите владетели и жителите му. И всички са съгласни, че поведението на благочестивите монаси е модел за всички християни. Затова не след дълго епископите започват да предприемат стъпки за реформиране на упадъчните манастири, като намират крале и благородници, готови да им помогнат в тази работа.
КЛЮНИЙСКАТА РЕФОРМА. През 909 г. е основано абатството в Клюни в Централна Франция. Това бележи началото на реформа, базирана на начина на живот в Клюни. Занапред религиозната задача на монасите се разглежда преди всичко като изпълнение на ежедневния цикъл на богослужение. В Клюни това е доведено до крайност. Почти целият ден на монасите е зает с църковни служби. Клюнийските църкви са богато изписани и украсени. Целта е да се създаде колкото е възможно по-великолепно и тържествено богослужение. Всички клюнийски манастири стават подчинени, тясно зависими от главния манастир в Клюни. Всички монаси дължат вярност не само на местния си абат (всъщност „приор“ – по-низш сан от абатския), но и на главния абат в Клюни. Освен това клюнийските манастири са независими както от местния епископ, така и от местните благородници миряни. Това представлява отклонение от бенедиктинския идеал. Освен това всички монаси дължат пряка лоялност на папата. Клюнийското движение като цяло има за цел да намали зависимостта от светските власти и да увеличи властта на папата. Говори се, че абатите на Клюни, а не папите, са били централни фигури в християнския живот на Западна Европа, докато Хилдебранд става папа през 1073 г.
Клюнийският орден също има за цел да образова децата на благородниците и да им предаде християнските ценности.
Клюнийската реформа позволява на около 50 манастира да бъдат възстановени след нашествията на викингите в Англия, които са ги унищожили. Това става при управлението на архиепископ Дънстан и крал Едгар. Клюнийските манастири също са въведени в Англия след норманското нашествие през 1066 г. Норманите ги използват като средство за утвърждаване на своя контрол над саксонските монаси. Така те се превръщат в инструмент на норманския империализъм. Това често води до конфронтации. Когато монасите от Кентърбъри възразяват срещу абата (норман), когото архиепископ Ланфранк избира за тях, един от недоволните е изправен пред него. „Бихте ли убили своя абат?“ пита Ланфранк. „Със сигурност бих, ако можех”, отговаря монахът. Тогава Ланфранк го завързва гол за голямата врата на абатството и го бичува пред всички хора. След това косата му е обръсната и той е изгонен от града.
В Лотарингия и Западна Германия подобни реформи произлизат от абатството на Горце. В Италия се възражда монашеството от отшелнически тип.
Клюнийската монашеска реформа има важни странични ефекти за Църквата като цяло. Това, което преди е било задължително само за монасите, сега става задължително за духовенството. Целомъдрие: целибатът (пълното сексуално въздържание и отказ от брака – бел. ред.) вече е наложен върху цялото духовенство. Послушанието се разпростира и върху Църквата като цяло, но не към абата, а към папата.
Богатствата на клюнийските манастири, свободните им взаимоотношения със света и акцентът им върху църковните служби обаче карат някои реформатори да търсят по-строг и примитивен път. Например Бруно от Кьолн основава Ла Гранд Шартрьоз в Южна Франция през 1084 г. като отшелнически манастир. Картузианският орден, който възниква в резултат, остава един от най-строгите през Средновековието. Въпреки това, по-късната разпуснатост на някои от клюнийските манастири води до основаването на няколко строги бенедиктински ордена около 1100 г. – тези на Гранмон, Фонтевро (двоен орден на монаси и монахини) и Савини.
ЦИСТЕРЦИАНЦИТЕ. Най-успешният от ордените, които се стремят да възродят примитивния живот на бенедиктинците, е този на цистерцианците или Белите монаси. Техният манастир майка е Сито̀ в Бургундия. При Стивън Хардинг (1110–1134) цистерцианските манастири се разпространяват в цяла Европа. Те целят пълно скъсване с клюнийското минало. Техните църкви и службите им са прости и неукрасени. Абатствата им са основани в отдалечени и пусти региони, в „пустинята“. Набляга се на мълчанието и строгостта и отново на ръчния труд. Според Хартата всеки манастир трябва да бъде посещаван ежегодно от абата на манастира майка и има много стриктна ръководна структура. Всяка година в Сито̀ се провежда общо събрание, за да се приемат наредби за целия орден. Суровостта и организацията на цистерцианците се оказват изключително успешни. Към 1300 г. съществуват над 600 манастира от този тип. Цистерцианците твърдят, че се покоряват на „цялото Евангелие“ – с което има предвид, че следват Христос в бедност и абсолютна простота на живота и по този начин са бащи на францисканското движение. Те отказват покровителство или стимули за дарения като изповеди, меси, погребения в манастира и т. н. Цистерцианците са тези, които са ангажирани от шведския крал Сверкер, за да разпространят християнството във всички части на неговата страна. Първият архиепископ на Упсала в 1164 г. е цистерциански монах.
Най-известният цистерцианец е Бернар от Клерво, който основава втория цистерциански манастир в Клерво. Той е толкова успешен в набирането на монаси, че хората скриват другите членове на семейството си при едно от неговите посещения! Той набляга на Божията любов и вярва, че християните познават Бога, като го обичат. Бернар проповядва, че физическата любов, която е естествена за човека, може да бъде трансформирана чрез молитва и дисциплина в изкупителна и духовна любов, в страст за Христос. Той проповядва това в епоха, която лесно се вълнува от приключенията на рицари, търсещи Светия граал и т.н. Бернар прави много за насърчаване на поклонението на Дева Мария. Той дори твърди, че никой не може да влезе в рая без нейно застъпничество.
Йоахим от Фиоре (1145–1202) е друг известен цистерцианец. Той е абат, който става един от предшествениците на Реформацията.
Йоахим на практика е постмилениалист, който вярва, че историята е разделена на три епохи:
1) епохата на Бог Отец – Стария век на Закона, характеризиращ се със страх,
2) епохата на Бог Син – епохата на благодатта, характеризираща се с вяра,
3) епохата на Бог Духа – а която се казва, че започва през 1260 г. Това трябва да бъде златният век на духовна свобода и съзерцание. Епоха, когато Църквата ще бъде пречистена, целият свят ще бъде превърнат в един огромен и свят манастир. Неговите идеи оказват влияние върху духовните францисканци, които се смятат за агенти на новото време.
Тъй като цистерцианците действат на ръба на цивилизацията, те бързо се научават как да оцеляват, но и как да използват земята по най-добрия начин. Стопанската им дейност, особено овцевъдството, скоро ги превръща в богат орден и те са обвинени в греха на алчността. Постепенно самите монаси се оттеглят от ръчния труд, оставяйки това на братя миряни, обикновено неграмотни хора, които се присъединяват към ордена, но не им е предложено пълноправно членство – забранено им е да се ограмотяват, но им е гарантирано спасение.
Други, повлияни от цистерцианския идеал, са премонстрантите в Северна Франция и гилбертините в Англия.
На другия край на скалата са августинците, които имат за цел да служат на обществото. Този орден е свързан с реформаторското движение на папа Григорий VII (1021–1085) и те поемат възроденото правило на Августин от Хипо. Наблягат на „апостолския живот“ – което означава, че излизат сред хората, проповядват, поучават, лекуват и служат. Така те са предшествениците на по-късното доминиканско движение. Разделени са на две школи:
1) Монашеската (в лицето на манастира в Премонтре – въздържание, мълчание, ръчен труд и псалмопеене). Те са строгият клон на ордена.
2) Каноническата (в лицето на абатството Св. Руф близо до Авиньон), която живее в сплотена общност, където всичко е общо. Това е единственото им правило, така че те са предшественици на Братята на общия живот в Девентер. Сред членовете на този клон са такива известни имена като Тома Кемпински, Герт Гроот и Еразъм.
Превод: Георги Титков