Растежът на папството
Първи период: примитивна епоха (700–1050)
Този период се характеризира със следните фактори:
1. Епископът на Рим е по-висш духовник от всеки друг, защото държи коз: тялото на св. Петър. Според документа, наречен Дарението на Константин, той също така е законен наследник на земи в Италия и на бюрократичната империя на Константин.
2. Съюзът на папата с императора на Свещената Римска империя му дава политическа власт в Италия. Той дължи позицията си там на императора, както всъщност предполага Дарението на Константин.
3. Няма папска бюрокрация, която да налага управлението на папата над Църквата в останалата част от Западна Европа. Въпреки че е признат за глава, той няма реална власт. Решенията относно управлението на Църквата се вземат на местно ниво без папата.
4. Кралете назначават важни духовници.
Папството и Франкската държава
Папата се обръща към франките да го подкрепят, защото Изтокът вече не е в състояние да се притече на помощ, когато е заплашен от варварите Лангобарди.
Първият ход в посока на установяване на съюз между папата и политически поддръжник идва, когато Григорий Велики се опитва да установи съюз с Франкската държава в Галия по времето на династията на Меровингите. Въпреки това, по време на управлението на Хлодвиг и неговите наследници, духовната ситуация във Франция бързо се влошава. Настава анархия, неморалност и твърде голям контрол върху Църквата от страна на държавата. Папа Григорий иска да направи реформа, но се проваля. Вместо това той въвежда католическото християнство в Англия чрез „мисионерската“ експедиция на Августин. Реформата се налага да почака до VIII век, когато:
а) пристигат келтски, а по-късно и английски мисионери,
б) папството е съживено,
в) нова кралска династия идва на власт във Франция (Каролингите).
Бащата на Пипин Къси, франкският крал Карл Мартел (който е владетел на Неустрия, но функционира повече като министър-председател), подкрепя мисионерите поради желанието си да разшири управлението в Бавария. Папството се радва на подкрепата му, но нещата скоро се влошават, когато Карл, след като побеждава мюсюлманите, отказва да върне църковните земи, дадени му назаем точно за тази цел. Освен това Карл отказва да се притече на помощ на папата, когато той е нападнат от Лангобардите. Но започва нова ера, след като Каролингите идват на власт при Карломан и Пипин (коронясан от Бонифаций в качеството му на папски легат). Те подпомагат Бонифаций в реформата на църквата. Папа Стефан II се обръща към Пипин за помощ срещу Лангобардите и Пипин се намесва, побеждава Лангобардите и предава на папата завладените земи от Североизточна и Централна Италия. Това става известно като „Дарението на Пипин“. Преди това папата подкрепя завземането на властта от Пипин и преместването на столицата му от Париж в Екс-ла-Шапел (Аахен).
Именно Карл Мартел започва да утвърждава феодализма: той създава постоянна класа от конни войници (рицари), за да държи под контрол страховитата мюсюлманска кавалерия. На тях той подарява земя (лат. feudum), при условие че положат клетва за вярност към франкския крал и обещаят да му осигурят военна служба. Така те стават васали на краля и се превръщат в една мощна поземлена аристокрация. Те делегират властта си на други по-низшестоящи благородници и така се създава феодалната верига. Строят църкви в земите си, но си запазват правото да определят свещениците, които да служат в тези църкви. Така се ражда феодалната система, в която има три класи: монаси (да водят духовни битки в молитва), рицари (да водят физически битки) и крепостни селяни. Три фактора по-късно довеждат до края на тази система: черната смърт (великият социален изравнител, който помита почти една трета от населението на Англия), селските бунтове и възходът на средната класа.
Дарението на Константин
В същото време претенциите на папата за суверенно управление в Италия и претенциите му за независимост от Източната Римска империя са подсилени от един от най-големите фалшификати на Средновековието, Дарението на Константин. В документа се твърди, че Константин е завещал Рим и западната част на Империята на епископа на Рим, когато премества столицата на Империята на изток. Документът описва отношението към папството през този период: той говори за обръщането, кръщението и изцелението на Константин от проказа по застъпничеството на папа Силвестър. В него се говори за подаръците на императора към представителя на Петър:
1. Предоставянето на предимство над патриаршиите на Антиохия, Александрия, Йерусалим, Константинопол и всички други църкви.
2. Дарът на императорските знаци и Латеранския дворец в Рим.
3. Прехвърлянето към папата на императорската власт в Рим, Италия и всички провинции на Запада.
След това документът е поставен върху тялото на св. Петър, за когото всъщност даровете са лично предназначени. Предполагаемата история на Петър е в същия дух: Петър става епископ на Антиохия през 34 г., през 40 г. премества катедрата си в Рим, през 57 г. установява Рождествените пости и Великия пост, а през 59 г. посвещава Лин и Клет, негови приемници.
Папството и Карл Велики
През 800 г. Карл Велики е коронясан от папата (Лъв III) в Рим, като по този начин възражда Римската империя на Запад, въпреки че Карл Велики не харесва мисълта, че дължи короната си на папата. Той вижда себе си като нещо подобно на византийски император, който е глава на Църквата. Това го довежда до конфликт с папата. Той предприема богословски инициативи без разрешението на папата, като се произнася в полза на иконите (но не и за поклонение пред тях) и включването на клаузата Филиокве в Никейския символ на вярата. Той инициира важно християнско законодателство относно спазването на съботата, задължителен десятък и т.н. Осигурява по един екземпляр от латинската Библия да бъде поставен във всяка църква, но насърчава духовенството да използва народен език. Той изобретява шрифта, който ще бъде възприет по-късно през Ренесанса. Поръчва направата на около 700 ръкописни копия на текстове, които иначе биха били загубени през Ренесанса.
Карл Велики продължава образователната реформа на Църквата, която започва при Пипин и Бонифаций, под ръководството на англосаксонец на име Алкуин. Алкуин е църковният съветник на Карл Велики, който не се страхува да критикува господаря си за предприемането на християнски мисии със силата на меча. Потенциалните новопокръстени, настоява той, трябва да бъдат обучени и подготвени правилно. От дворцовото училище към кралския двор излиза поколение ученици на Алкуин, които поемат ръководството на монашески и катедрални училища из цялата Империя. Каролингският ренесанс, който бележи края на Тъмните векове, се обръща към класическата античност, а също и към ранното християнство за своите модели. Акцентът е върху латинската литература: опитите по гръцки език са колебливи и доста неестествени. Ирландецът Джон Скот Ериугена е единственият завършен гръцки учен в света на каролингите. Бенедиктинското правило е наложено във всички манастири и са подкрепени реформите на Бенедикт от Аниан (750–821). От 768–855 г. са построени около 30 катедрали и са основани 417 манастира.
Между 845 г. и 853 г. се появява още един папски фалшификат, този път в епархията на Реймс. Това са фалшивите декрети. Документът е предназначен да предостави „закон“, който да може да защити правата на епископите. За да подсилят своя аргумент, авторите се позовават на върховенството на папата. Този компендиум на църковното право, който включва Дарението на Константин, става жизненоважна част от средновековното канонично право и подкрепя папската претенция за върховенство в Църквата и над светската власт. Първият папа, който използва тази колекция, е Николай I (858–867). Молитвите на папата и оръжията на Карл Велики се смятат за вървящи ръка за ръка. Освен това има съюз между Карл Велики и Бенедикт от Аниан за осигуряване на едностранно управление. Монасите се заемат да християнизират онези, които Карл Велики е победил в битка. Една от причините, поради които Карл Велики предприема тези кръстоносни походи, е че не му достига земя, с която да плаща на своите благородници. Неговите благородници също се радват да участват в занимания, „подходящи за техния статус“. Кръстоносните походи се водят срещу следните народи: 1) аквитанци (769 г.), 2) бретонци (786–799), 3) баварци (787–788), 4) лангобарди (774 г.), 5) сакси (772–804), 6) авари и 7) сарацини. Карл Велики предприема и неуспешна инвазия в Испания, която завършва с трагедията при Ронсевал в Пиренеите, където Роланд е убит.
По време на управлението на Карл Велики той настоява папството да бъде подчинено на краля. Когато Луи (Лудвиг) Благочестиви идва на трона, тази тенденция е обърната. Но след него Каролингската империя се раздробява в резултат на гражданската война. На други места мюсюлманите нападат от юг и почти превземат Рим, маджарите от изток, а норманите от север и откъм Средиземно море. Папата остава сам срещу враждуващите италиански принцове. В цяла Европа през 10-ти век става почти пълен срив на реда и културата.
Англия, под ръководството на Алфред Велики (871–901), който организира съпротива срещу викингите, остава мястото, където образованието е запазено. Той нанася поражение на датчаните и след това ги покръства под техния страховит водач Гутрум. Оттогава те се задържат в регион, наречен Дейнло, който обхваща по-голямата част от Северна и Източна Англия, северно от река Темза.
Хаосът, който залива Европа, води до по-голяма зависимост на Франкската църква от Ватикана, от където тя търси защита.
Към 900 г. империята на Карл Велики се е разпаднала на няколко германски племенни държави: Саксония, Тюрингия, Франкония, Лотарингия, Швабия и Бавария. По-късно те отново са обединени от нов владетел, Ото, за да се изправят срещу маджарската заплаха.
Папството и саксонската династия
В съдбата на папството отново настъпва повратна точка при управлението на папа Йоан XII (955–964), когато възниква силна независима германска монархия. Пред лицето на маджарската заплаха германците се обединяват и избират крал. Саксонската династия започва с избирането на Хенри I и е убедително продължена от неговия син Ото (936–973). В контекста на феодалната система Ото развива много специална връзка с църквата в Германия. При нея кралят назначава епископите, а местните феодали назначават свещениците, които се намират на тяхна територия. Дните, когато духовенството се избира с гласовете на членовете на църквата и епископите, избрани съвместно от духовенството и народа, остават в миналото. На епископите и абатите (игумените) са дадени правата и достойнството на принцове на кралството, а църквата получава земи като щедро дарение. Чрез своя съюз с църквата Ото се опитва да компенсира силата на непокорните наследствени благородници на своето кралство. Но Ото контролира назначаването на духовниците и така лоялността им е гарантирана. Всъщност германските епископи даряват пари и оръжия, за да помогнат на германските крале да разширят териториите си към Италия, Източна Германия и Полша. Ото отива на юг, където се жени за лангобардска принцеса и след това се обявява за крал на лангобардите. Сега той вече е в състояние да помогне на папата срещу всичките му италиански врагове.
Преди това Хенри I нанася тежко поражение на маджарите в битката при Унструт през 933 г. Двадесет и две години по-късно, в битката при Лехфелд, Ото I печели друга победа над тях, която окончателно слага край на техните набези. Така Ото става спасител на Запада и естествен кандидат за титлата император на Свещената Римска империя.
През 962 г. папството съживява Свещената Римска империя на Запад, когато папа Йоан XII коронясва Ото и Аделаида за император и императрица в катедралата „Св. Петър“. Цената, платена за тази услуга, е свободата на Ото да се намесва в църковните дела. Отсега нататък не само че императорът, след като е избран, трябва да отиде в Рим, за да бъде коронясан от папата, но той решава кой да бъде папа и антипапа. През 963 г. Ото кара римляните да обещаят да не избират папа без негово или на синовете му съгласие. Всъщност скоро след това той изправя на съд и сваля папа за неморално поведение и избира друг на негово място.
Така папството се превръща в инструмент на светската власт, точно както и епископите. Тази тенденция обаче постепенно се обръща. През 910 г. започва монашеската реформа и се образува Клюнийският орден, който е под прякото управление на папата. Един от неговите членове, Хумберт от Моенмутие, категорично настоява изборът на важни духовници вече да не бъде прерогатив на светския владетел. Той дори отива по-далеч и възкресява доктрината на папа Геласий, който смята, че папата трябва да бъде върховен владетел, дори над императора. Следователно ключовият въпрос оттук нататък е освобождаването на папството от светския контрол.
През 897 г. папа Стефан VI нарежда да бъде изровен трупът на бившия папа Формоза, когото той мрази. След това трупът е изправен на съд и осъден за нарушаване на каноничното право, след което е хвърлен в Тибър. Но това е само началото: нищо вече не е свято – папите играят порочна игра на власт и удоволствия. Нито едно престъпление не е твърде дяволско за тези наследници на св. Петър.
Но Рим все още е полуезически. Римляните остават привързани към празниците от стария римски календар, които обещават пиршества и забавления. Християнският календар се припокрива със стария езически в 14 дни от годината. Така рожденият ден на св. Петър също се празнува като Каристия, езически празник на банкети и раздаване на подаръци. Някои християни дори продължават да участват в безсрамното неблагоприличие на фестивала на плодородието Луперкалии, тичайки полуголи по улиците, докато бичуват момичетата с ремъци от козя кожа. За да убеди християните да приемат напълно християнството, папата започва да претендира, че има авторитета на апостол Петър.
За Ото III е много трудно да контролира папството от такова разстояние. В Рим контролиращият фактор са римските аристократични семейства. В началото на X век папството попада под влиянието на едно аристократично семейство: развратната и безмилостна фамилия на Теофилакт. Жените от това семейство са описвани като племе от сексманиачки и мегаломанки. Най-скандалната от дъщерите на граф Теофилакт е Мароция. Хитър политик и смъртоносен човекоядец, Мароция трябва да е била толкова дълбоко покварена, колкото и династично ефективна. Тя съблазнява или се омъжва за цяла апостолска поредица от папи и крале и успява да доминира в Рим години наред. Потънали още по-дълбоко в калта, някога могъщите папи на Рим се превръщат в пионки в помийната яма на местната политика. Едва 15-годишна Мароция има незаконна връзка с папа Сергий III и му ражда син. По-късно Мароция става любовница на друг папа, Йоан X, но по-късно се обръща срещу него и се омъжва за неговия враг, Гай от Тоскана. През 928 г. тя и съпругът ѝ успешно извършват държавен преврат в Латеранския дворец – папската резиденция. Мароция заповядва ареста на папа Йоан X, затваря го в замъка „Св. Анджело“ (бивш мавзолей на император Адриан), където той е удушен, оставяйки я като фактически владетел на града. Папството и Рим потъват в още по-голяма морална поквара. Мароция дори урежда собствения си незаконен син да стане следващият папа – Йоан XI. Но нещата започват да се обръщат срещу Мароция. Нейният чичо, Алберик, нахлува в Рим, арестува папата и затваря майка му в замъка „Св. Анджело“. Мароция умира между стените му, вероятно убита от собствения си син. Колкото до Алберик, той управлява Рим в продължение на 20 години с величествената титла принц и сенатор на всички римляни. Някои византийски императори живеят също толкова скандално, колкото и западните им колеги. Императорите, някога защитници на Рим, сега са във възход, доминиращи цяла Италия. Свещените римски императори, наследници на Карл Велики и всъщност крале на Германия, многократно се отправят на юг, за да атакуват Рим и да тероризират неговите папи. Само няколко папи имат смелостта да им се противопоставят. През 1075 г. папа Григорий VII заема твърда позиция. Той публикува документ, наречен Dictatus Papae, който обявява абсолютното върховенство на папството и Рим. Отсега нататък императорите трябва се кланят на папите. Позата на Григорий вбесява германския император Хенри IV. Той сваля папата, но Григорий отвръща на удара, като отлъчва Хенри. Григорий се съюзява с норманите, но когато те окупират Рим през 1084 г., избухва насилие: градът се превръща в пламтящ ад. Норманите преди това са идвали в Сицилия през 1017 г. на поклонение в светилището на св. Михаил, когато са наемни войници на местен благородник. По-нататъшни вълни от нормани пристигат с Танкред и неговите 12 сина начело на не повече от 200 рицари, решени да спечелят територия посред вражди между съперничещи си барони и завладяват Южна Италия, а след това Сицилия, която дотогава е мюсюлманска крепост, завладяна от мюсюлманите 250 години по-рано. Първоначално те се бият срещу папската армия (състояща се от италианци и шваби), която се притичва на помощ на отчаяните византийци, но по-късно взема страната на самия (немски) папа (Лъв IX). Южна Италия се превръща в място, където се срещат три цивилизации: католическата, византийската и мюсюлманската. Норманите обединяват и трите в новото си кралство в Сицилия, което започва съществуването си през 1072 г. след решителна битка между Робер Гискар („Коварният“) и мюсюлманската армия. Под управлението на Роже (негов брат – бел. ред.) и трите религии могат да бъдат практикувани безпрепятствено. Всъщност и трите религии се обединяват, за да построят катедралата в Палермо. Синът на Роже е коронясан за крал на Сицилия и кралството оцелява в продължение на 700 години.
През 1044 г. гражданите на Рим се разбунтуват срещу папа Бенедикт IX (който дължи позицията си на семейни връзки) и издигат антипапа, Силвестър III. Бенедикт продава позицията си на трети човек, Григорий VI. Така трима мъже твърдят едновременно, че са истинският папа! Хенри III решава да се намеси. Той пристига в Италия и през 1046 г. организира синод в Сутри, на който двама от папите са свалени. Третият подава оставка и Хенри назначава четвърти (германец) за папа, който приема името Климент II. Семейството на Ото вече има ефективен контрол върху папството.
Брак и безбрачие
През 1073 г. има нов папа, Григорий VII, който превръща брака в тайнство, което трябва да се извършва в църквата. Това трябва да сложи край на скандала с нелегитимността, който подкопава законите за наследството. Прилагат се старозаветните критерии за степени на родство. Въпреки това, за благородниците те могат да бъдат отменяни със специално папско разрешение.
През 1123 г. на първия Латерански събор безбрачието става задължително за епископите и свещениците. През 1139 г. бракът на свещениците е официално забранен. Това обаче не е приложимо в Ирландия до Реформацията, където ирландското духовенство, включително игумените на манастирите, обикновено са женени с деца.
Сексът е изведен в нелегалност, но отново надига глава под формата на:
1) Придворна любов, в която прелюбодеянието се прославя.
2) Публични домове, управлявани от църквата.
3) Еротични видения на жените мистици, една от които твърди, че е погълнала краекожието на Христос.
4) Монаси, които са писали хомосексуална любовна поезия.
Превод: Георги Титков