Еволюция на източното богословие

Обединеното досега богословие на Вселенската църква започва да се развива в това, което днес познаваме като православно богословие по времето на император Юстиниан. Именно при него е свикан Вторият Константинополски събор през 553 г. Това е опит да се преформулират изявленията на Халкидонския събор по начин, съобразен в по-голяма степен с богословието на Кирил Александрийски и следователно по-близо до монофизитството. Той също така издига идеята за монотелетизма (учението, че Христос има само една воля), за да успокои монофизитите. Юстиниан и някои видни църковни служители смятат, че трябва да направят това, за да поддържат единството. Мнозина мислят, че Халкидонският събор е направил твърде много отстъпки на несторианството. Въпреки усилията на Юстиниан, монофизитите все пак не се примиряват с изявленията на Халкидонския събор и в крайна сметка се отделят от главната църква.

През 680-681 г. в Константинопол, на Третия Константинополски събор, монофизитството е окончателно осъдено. Интересното е, че най-голямата му подкрепа е в онези райони на Изтока, които тогава са били завладени от арабите. След това решение монофизитите окончателно се отделят от официалната църква. Днес те са представени от Арменската, Сирийската якобитска църква, Коптската и Етиопската църкви.

Допълнителна доза неоплатонизъм: около 500 г. сирийски монах публикува поредица от писания, за които твърди, че са от Дионисий Ареопагит (приел християнството чрез служението на Павел в Атина). Пробутвайки този фалшификат, той се стреми да въведе неоплатонически идеи в Църквата. За съжаление, до голяма степен успява. По този начин неоплатоническите идеи оказват силно влияние върху православната духовност, особено чрез монасите. Една от основните доктрини в тези творби е, че Бог е напълно трансцендентен, отвъд всичко, което можем да разберем. Поради това можем да говорим за Бог не като казваме какъв е, а само какъв не е. Това се нарича апофатична теология. Авторът на това произведение също пише за: имената на Бог (библейските имена на Бог и Неговата природа), мистичното богословие (за мистичното единение на душата с Бога), небесната йерархия (ангелите са класифицирани според значението им в йерархията) и църковна йерархия (която той обосновава, виждайки я като паралелна на небесната йерархия). Съществуват три чина на служение – епископи, свещеници, дякони; три тайнства (кръщение, евхаристия, конфирмация) и три етапа на достигане до Бога – очистване, просветление и единение). В резултат на тази творба Православната църква получава още една тежка доза неоплатонизъм, сякаш не е погълнала достатъчно от предишните векове!

Така в Православната църква виждаме два паралелни процеса. От една страна, все по-сухият интелектуален подход към предмета на теологията, но от друга страна, силно мистична реакция, особено сред монасите, в посока на неоплатонизма.

Максим Изповедник (580–662) пише коментар на произведението на Дионисий Ареопагит, за да го направи по-приемливо за ортодоксалното християнство. Йоан Скот Еригена прави латински превод на творбата около 850 г. По този начин идеите, съдържащи се в това произведение, оказват влияние върху Тома Аквински.

Максим обаче е известен главно като бащата на византийското богословие. Той подкрепя идеята за двете воли в Христос. Монотелетизмът (доктрина за една воля) е предложен в опит за помирение с монофизитите, с цел да се избегне разцеплението в църквата. Когато това се проваля и монофизитите се оказват под мюсюлманско управление, вече няма нужда да ги омиротворяват и така монотелетизмът е анатемосан на Третия Константинополски събор през 680–681 г. и по този начин Максим е оправдан. Наричат ​​го „изповедник“, защото е пострадал физически за позицията, която заема, когато монотелетизмът е официална догма: той е измъчван брутално и изпратен в изгнание.

Максим също така пише много по други богословски теми и по този начин става най-влиятелният богослов на Православната църква през VII век. Но той е и важен мистичен учител.

Йоан Дамаскин (675–749) е наречен последният от отците (богословите) на Православната църква. Може да се каже, че след Йоан почти не е имало богословско развитие в Православната църква. Той първо служи при халифа в Сирия, а след това става монах в Свети Сабас, близо до Йерусалим.

Основното му постижение е да систематизира цялото предишно учение на отците. Той прави това в творба, озаглавена „Изворът на знанието“. Тя се състои от три части:

1. Диалектика: обсъждане на философски термини и понятия, особено тези, използвани при формулирането на учението за Троицата и личността на Христос.

2. За ересите накратко: кратко обобщение на 103 ереси.

3. Точно изложение на православната вяра: това е систематично обобщение на учението на гръцките отци, разделено на 100 глави. По този начин този последен раздел е най-важният извор на това, в което се предполага, че сегашната православна църква трябва да вярва.

ПРОТИВОРЕЧИЯТА ОКОЛО ИКОНИТЕ

Йоан също участва в спора за иконите. Всичко се върти около въпроса кое е достатъчно свято, за да заслужава поклонение. До началото на VII век много от градовете на Империята са имали един или повече местни светци, които са били почитани като ходатаи и защитници. От VI век както Църквата, така и императорската власт насърчават развитието както на християнската иконопис, така и на почитането на монашеските светци. Това довежда до злоупотреби и идолопоклонство. Но такава система е имала своите прецеденти: в древен Рим изображението на императора е било почитано така, сякаш самият император присъства. Тази практика не престава и когато императорът е християнин. Константин и неговите наследници издигат огромни свои статуи в Константинопол. Тъй като това се счита за „отношение към цар“, същото отношение бива изразявано към върховния цар Исус Христос. Юстиниан издига огромна статуя на Христос над главната порта на Константинопол. До края на VI век иконите на Христос или Мария заменят иконите на императора. Юстиниан дори сече монети с икона на Христос от едната страна.

Иконоборците (тези, които искат да унищожат иконите) и иконопочитателите (тези, които искат да имат иконите като обект на почитане) са съгласни по един основен момент: един християнски народ не може да просперира, ако не приеме правилно отношение към светите изображения. Бог наказва идолопоклонството, но възнаграждава онези, които му се подчиняват. Императорите променят гледната си точка по този въпрос с течение на времето и това се отразява на хода на спора.

Спорът има важни последици:

1) Той води до отслабване на Империята и така улеснява по-късно нашествието на турците.

2) Иконоборството се отразява негативно на отношенията между Източната и Западната църква.

3) Когато иконопочитанието е на мода, това отчуждава монофизитите. За тях това е светотатство. Иконопочитателите са или несторианци, които свеждат божествената природа до човешки термини, като я изобразяват, или диофизити, които разграничават две природи в Христос (за едната от които твърдят, че може да бъде възпроизведена като образ).

Иконите забранени: Император Лъв III (717–741) започва атака срещу иконите. Вероятно унизителните поражения и едно бедствено земетресение му напомнят, че Богът на Израил наказва идолопоклонството. Но това е борба. През 730 г. той издава своя едикт, който нарежда премахването или унищожаването на всички религиозни икони на обществени места и църкви. Но римският папа се осмелява да осъди унищожаването на иконите. Императорът отмъщава, като изважда Сицилия, Южна Италия и цялата западна част на Балканите и Гърция от юрисдикцията на епископа на Рим. Това повече от всичко друго принуждава епископа на Рим да търси подкрепа и защита от франките. При Лъв III и Константин V иконопочитателите са преследвани енергично. През 754 г. в Константинопол заседава синод, за да осъди иконите като идолопоклонство. Всички останали икони трябва да бъдат унищожени. Поддръжниците на иконите са отлъчени, осакатени и изпратени в изгнание. Монасите са особен обект на това преследване, поради почитането им на иконите. Императорът също се опитва да ограничи култа на поклонение към светците, като унищожава реликви и осъжда молитвите, отправени към светиите. Иконоборците искат да заменят иконите с традиционните християнски символи на кръста, Библията и елементите на Господната вечеря. Само тези предмети трябва да се считат за свети. Отвъд това, само ръкоположени духовници и осветени сгради притежават определен вид святост. Константин V твърди, че елементите на Господната вечеря са истинската икона на Христос, тъй като са осветени. Той очевидно е вярвал, че осветените хляб и вино са идентични по същество с плътта и кръвта на божествения и човешкия Христос, защото истинската икона трябва да се състои от същата субстанция като това, която представлява. Това по същество е същото, което казва Аристотел.

Йоан Дамаскин написва Защита на свещените образи (икони) приблизително към 740 г., което в крайна сметка трябва да стане окончателното изявление на Православната църква по този въпрос. Той обяснява, че изображението никога не е от същата субстанция като оригинала, а просто го имитира. Единственото значение на иконата е като копие и напомняне за оригинала. Аргументът му се основава на идеята на Платон, че всичко, което усещаме в този свят, наистина е имитация на вечната оригинална форма, която може да бъде позната само от душата в нематериалния свят. Да се ​​отрича, че каквато и да е истинска икона може да изобразява Христос, всъщност е отричане на възможността за въплъщението. Въпреки че поклонението пред икона е погрешно, присъствието на икона на Христос може да наставлява и помага на вярващия. Същото важи и за иконите на светците или на Мария. На тях се гледа като на помощно средство за поклонение, а не като обект на поклонение. Те са прозорец към небето. Освен това Йоан прави разлика между поклонение (гр. λατρεία), което може да се принася само на Бог, и почит (гр. προσκύνησης), което може да се принася на императора и на иконите.

Икони разрешени. Лъв IV (775–780) не е енергичен иконоборец. Съпругата му Ирина, със съдействието на патриарх Тарасий, събира епископи в Никея през 787 г. и осъжда цялото иконоборческо движение, като приема позицията на Йоан Дамаскин.

Иконите отново забранени. След това обаче идва нов поток от бедствия, които водят до ново преосмисляне, така че Лъв V (813–820) решава, че иконоборството отново трябва да стане официална политика на правителството. Съответно патриархът е свален и заменен от човек по сърцето на императора. Противниците са пратени в затвора, след като решенията на иконоборческия синод от 754 г. са потвърдени отново.

Иконите отново разрешени. Това състояние на нещата продължава до Михаил III (842–867), когато Теодора, майката на императора, решава да се откаже от иконоборството, за да получи възможно най-голяма подкрепа за династията. През 843 г. поредният синод отхвърля заключенията на предишния събор и иконите отново са разрешени. Православните църкви все още празнуват първата неделя на Великия пост всяка година като „Празник на Православието“, за да отбележат края на иконоборческия спор.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History