Какво е канонът на Писанието?
Думата „канон“ идва от законовото правило, което се използва за определяне дали дадена книга отговаря на стандарта. Важно е да се отбележи, че писа̀нията на Писанието са били канонични в момента, в който са написани. Писанието вече е било Писание, в момента, в който писалката е докоснала пергамента. Това е много важно, защото християнството не започва с дефинирането на Бога или на Исус Христос, или на спасението. Основата на християнството е в авторитета на Писанието. Ако не можем да идентифицираме кое е Писанието, тогава не можем да разграничим правилно богословската истина от грешката.
Каква мярка или стандарт са били използвани, за да се определи кои книги трябва да бъдат класифицирани като Писание? Ключов стих за разбирането на процеса и целта, и може би времето на даването на Писанието, е Юда 1:3, където се казва, че вярата на християните „веднъж завинаги беше предадена на светиите“. Тъй като нашата вяра се определя от Писанието, Юда по същество казва, че Писанието е било дадено веднъж за полза на всички християни. Не е ли прекрасно да знаем, че няма скрити или изгубени ръкописи, няма тайни книги, познати само на малцина избрани, и няма хора, които имат специално откровение, изискващо от нас да се катерим по Хималаите, за да получим просветление? Можем да сме сигурни, че Бог не ни е оставил без свидетелство. Същата свръхестествена сила, която Бог е използвал, за да създаде Писанието, е послужила и за да го запази.
Псалм 119:160 гласи, че същността на Божието слово е истина. Започвайки с тази презумпция, можем да сравним други писа̀ния извън приетия канон на Писанието, за да видим дали преминават теста. Като пример Библията твърди, че Исус Христос е Бог (Исая 9: 6–7; Матей 1: 22–23; Йоан 1: 1–2, 14, 20:28; Деян. 16:31, 34; Филипяни 2:5–6; Колосяни 2:9; Тит 2:13; Евреи 1:8; 2 Петър 1:1). И въпреки това много извънбиблейски текстове с претенции, че са Писание, твърдят, че Исус не е Бог. Когато съществуват ясни противоречия, трябва да се вярва на установената Библия, като се оставят другите извън сферата на Писанието.
В ранните векове на Църквата понякога християните са наказвани със смърт заради притежаването на копия от Писанието. Поради това преследване скоро се появил въпросът: „За кои книги си струва да се умре?“ Някои книги може и да са съдържали притчи, казани от Исус, но дали те са били вдъхновени, както е посочено във 2 Тимотей 3:16? Църковните събори играят роля за публичното разпознаване и признаване на канона на Писанието, но често отделна църква или групи църкви признават книга като вдъхновена от момента на нейното написване (напр. Колосяни 4:16; 1 Солунци 5:27). През първите векове на Църквата малко книги са били обект на дебат и списъкът е уточнен в общи линии до 303 г. сл. Хр.
Що се отнася до Стария завет, били са взети предвид три важни факта: 1) Новият завет цитира или прави отпратки към всички старозаветни книги, с изключение на две; 2) Исус де факто утвърждава съществуващия тогава еврейски канон в Матей 23:35, когато цитира един от първите и един от последните разкази от Писанията в Неговите дни; 3) евреите били изключително прилежни в запазването на старозаветните Писания и са имали много малко противоречия за това кои части принадлежат и кои не принадлежат към Писанието. Неканоничните книги, включени в римокатолическите и православните издания на Библията, никога не са били част от приетия от евреите канон.
Повечето дебати относно това кои книги трябва да са включени в Библията са били по отношение на писа̀ния от новозаветните времена. Ранната църква е имала някои много специфични критерии, за да може книгите да се считат за част от Новия завет. Тези критерии са следните: Книгата била ли е написана от някой, който е очевидец на Исус Христос? Преминала ли е книгата „теста за истинност“? (т.е. съгласна ли се с други, вече общоприети Писания?) Новозаветните книги, които са били приети тогава, са издържали изпитанието на времето и ортодоксалното християнство ги е приемало с много малко оспорвания през вековете.
Увереността в приемането на конкретни книги започва от хората, получили ги през I век, които са свидетелствали от първа ръка за тяхната автентичност. Нещо повече, темата за последното време в книгата Откровение и забраната в Откровение 22:18 да се добавя към думите на книгата са силни аргументи за това, че канонът е бил затворен с написването на тази книга (около 95 г. сл. Хр.)
Има важен богословски момент, който не бива да се пропуска. Бог използва Своето слово от хилядолетия с една основна цел – да разкрие Себе Си и да общува с човечеството. В крайна сметка църковните събори не са решили дали дадена книга е Писание; това е било решено, когато човекът автор е бил избран от Бог да пише. За да постигне крайния резултат, включително запазването на Неговото Слово през вековете, Бог е водил ранните църковни събори в тяхното признаване на канона.
Придобиването на знания относно такива неща като истинската природа на Бога, произхода на Вселената и живота, целта и смисъла на живота, чудото на спасението и бъдещите събития (включително съдбата на човечеството) са отвъд възможностите на естественото наблюдение и научния капацитет на човечеството. Вече предаденото Слово Божие, ценено и лично прилагано от християните през векове, е достатъчно, за да ни обясни всичко, което трябва да знаем за Христос (Йоан 5:18; Деяния 18:28; Галатяни 3:22; 2 Тимотей 3:15), и да ни учи, да ни поправя и да ни наставлява в праведността (2 Тимотей 3:16).
Източник: What is the canon of Scripture?
Превод: Георги Титков