Киркегор, Ор, Кайпер, Дойеверд, Ван Тил
В Европа през XIX век усилията на християнските мислители да защитят християнската вяра са насочени до голяма степен срещу философиите на Кант и друг немски философ – Хегел. В Дания „меланхоличният датчанин“ Сьорен Киркегор (1818–1855) категорично осъжда както студената конфесионална лутеранска ортодоксалност, така и абстрактната философска система на Хегел. Киркегор призова християните да се покаят за това, че тяхното вероизповедание било чисто интелектуално, и да повярват страстно и лично в Христос. Неговите „Философски фрагменти“ и „Заключителен ненаучен послепис“ отхвърлят традиционните теистични доказателства и аргументи за божествеността на Христос с мотива, че рационалният подход към християнството влиза в конфликт с централния парадокс за Исус Христос като въплътен Бог.
Малко по-късно шотландският богослов Джеймс Ор (1844–1913) отговаря на предизвикателството на Просвещението. Той е един от първите апологети, които представят християнството като мироглед, аргументирайки се, че тежестта на доказателствата от различни области подкрепя християнския възглед за Бога и света.
В Холандия един от съвременниците на Ор, калвинисткият богослов и политик Абрахам Кайпер (1837–1920), разработва понятието за антитеза. Съществува, казва Кайпер, абсолютна антитеза между двата принципа, към които християните и нехристияните са фундаментално привързани (например Бог като суверен срещу човека като автономен). Накратко, християни и нехристияни имат противоречие на фундаментално ниво. Нехристиянинът не е в състояние да потвърди или подложи на проверка Божието откровение в Писанието, понеже, тъй като Писанието е Слово Божие, неговите учения или трябва да бъдат приети като върховни принципи, или изобщо да не бъдат приемани. Следователно християнството не може да се докаже на нехристияните въз основа на философски аргументи или исторически доказателства, защото те презумират християнски принципи. Не може да има нито обща, нито неутрална почва между християни и нехристияни. Така традиционната апологетика трябва да бъде изоставена. От една страна, християнските апологети трябва да се стремят да разобличат антихристиянския религиозен корен на цялата нехристиянска мисъл. От друга страна, те трябва да опитат да моделират света според истината на християнството, като реконструират обществото според библейските принципи.
Семената на идеите на Кайпер били доразработени в пълноценна философия от други, сред които най-известната фигура е Херман Дойеверд (1894–1977). Според Дойеверд традиционната апологетика, особено тази на Тома Аквински, се основава на небиблейски дуализъм между природата и благодатта – между онова, което може да бъде познато от нехристиянина от природата само чрез разума, и онова, което може да бъде познато само чрез Божието благодатно откровение чрез вяра. Задачата на християнската философия е да препоръчва християнския мироглед, като същевременно разобличава неадекватността на всички останали мирогледи да дадат сигурна основа за знания и етика.
Друг християнски мислител, повлиян от Кайпер, е Корнелиус ван Тил (1895–1987), професор по апологетика в Уестминстърската теологическа семинария. Подходът на Ван Тил по същество е творчески синтез на философско-апологетическите позиции на Стария Принстън и Кайпер. Той бил съгласен с преподавания в Стария Принстън реализъм на здравия разум, според който разумът, логиката, моралните ценности и други са ни гарантирани от Бог със самия акт на сътворяването на човека и света. Той също е съгласен със Стария Принстън, че апологетиката трябва да предлага доказателства за християнската позиция. Но Ван Тил интегрира тази позиция с Кайперовата доктрина за антитезата. Реализмът на здравия разум твърди, че нехристияните живеят в създадена от Бог вселена и по този начин оперират на базата на християнските презумпции, независимо дали признават този факт, или не. За старопринстънците това означава, че християните могат да се позовават на тези общи презумпции в традиционните апологетични аргументи. В мисленето на Ван Тил обаче Кайперовата доктрина за антитезата показва, че нехристиянинът толкова потиска тези презумпции, когато мисли по принципни въпроси, че никой аргумент, позоваващ се на тях, няма да проработи.
За Ван Тил голямата грешка на традиционната апологетика е в използването на рационалистични аргументи, които заключват, че истините на християнството вероятно са верни. Той смята, че такива вероятностни аргументи – за които той твърди, че доминират в апологетиката от времето на Бътлъровата „Аналогия“ – се отклоняват от увереността на вярата и абсолютната власт на Писанието като писано слово на Бога. Вместо подобни аргументи, той призова християнските апологети да използват аргументи, основани на презумпция. Такава презумпционна апологетика се състои от две стъпки. Първата е да се покаже, че нехристиянските мисловни системи са неспособни да обяснят рационалността и морала – да се покаже, че в крайна сметка всички нехристиянски мисловни системи изпадат в ирационалност. Втората стъпка е да се препоръча християнският възглед като такъв, който дава единствената възможна презумпционна основа за мисълта и живота. За Ван Тил такъв презумпционен аргумент е единственият легитимен апологетичен метод.
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: A Brief History of Apologetics