Джон Уиклиф и неговите последователи „лоларди“
Джон Уиклиф (1328-1384) идва от Северна Англия и става водещ философ в Оксфордския университет. Той е поканен да служи в кралския двор от Джон Гонт, но засяга Църквата, като подкрепя правото на правителството да конфискува собствеността на корумпираните духовници. Според Уиклиф източникът на цялата власт е Бог, Който я делегира на светската и на църковната сфера. Всяка страна може да се лиши от това правомощие поради неправомерно поведение. Ако Църквата направи това, тогава светската държава има право да я лиши от нейните притежания. По същия начин светските владетели могат да загубят правото си да управляват. Неговите възгледи са осъдени от папата през 1377 г. (който е в Авиньон), но влиятелните му приятели го защитават. Освен всичко по това време папството е разцепено от схизма.
След това Уиклиф прокарва своите антиклерикални възгледи още по-активно и започва да атакува някои от централните доктрини на Средновековната църква. Той напада монасите за това, че продават индулгенции. Противопоставя се на доктрината за транссубстанциацията и твърди, че Христос присъства само духовно в евхаристията. Смята, че Църквата се състои само от богоизбрани хора (избраните), които не се нуждаят от свещеник като посредник. Избраните доказват избирането си чрез своите плодове, което изключва мнозина корумпирани църковни водачи (включително папата!). Постепенно могъщите му приятели го изоставят и той се оттегля болен в Средна Англия, където умира през 1384 г. По това време Джон Гонт е напуснал страната и един водач на лолардите е замесен в селското въстание от 1381 г. По-късно лолардският благородник, сър Джон Олдкасъл, организира въстание, което включва опит за отвличане на краля. Бунтът се проваля и Олдкасъл е екзекутиран. Бунтът на Олдкасъл поставя лолардите в позиция на още по-опасни за държавата и преследването им се ожесточава. През 1401 г. Хенри IV възражда закон, който предвижда изгаряне на еретици и лолардите са първите, които ще пострадат от него.
Уиклиф написва книга за доктрината и започва нов превод на Вулгата на английски. За него латинският е езикът на Църквата, но той не се използва от хората. Като заменя латинския с английски, той се опитва да създаде национална църква и да говори директно с обикновените хора. Друг реформатор, който избра английския език като средство за атаката си срещу живеещите в разкош управници на църквата и държавата, е Уилям Лангланд, чиновник и поет, който написва „Видението на Пиърс Плауман“. Той се опитва да покаже на простите души, че пътят към спасението е само чрез благодатта.
Уиклиф също така привлича последователи, които стават известни като „лоларди“ (мърморещи). През 1395 г. лолардите се превръщат в организирана секта със собствени духовни служители. Те издават документ, озаглавен Дванадесетте заключения. Възразяват срещу йерархията на Църквата, транссубстанциацията, свещеническото безбрачие, светска власт на Църквата, молитвите за мъртви, поклонническите пътувания, изображенията, войните и изкуство в Църквата. Те се придържат към доктрината за предопределението и са милениалисти. Също смятат, че основното призвание на свещеника е да проповядва и мнозина предприемат проповеднически пътувания. Опустошителните последици от голямата чума, която убива почти една трета от населението на Англия, правят обществото много възприемчиво към тяхното послание. Те твърдят, че Библията трябва да бъде достъпна на език, който хората могат да разбират. През 1384 г. след смъртта на Уиклиф е завършена английската Библия. Тя е последвана от по-добър превод, направен от секретаря на Уиклиф, Джон Първи, през 1396 г. Лолардите подготвят пътя за Реформацията през следващия век. Съчиненията на Уиклиф оказват голямо влияние върху Ян Хус. Но лолардите имат своя превод на Библията само под формата на ръкопис – печатането все още не е изобретено!
Лолардите стават известни с пренебрежението си към свещениците, отричането на транссубстанциацията, иконоборството и четенето на Писанията на местния език (което е против закона). Те настояват за авторитета и непогрешимостта на Библията. Също така твърдят, че на вярващите не трябва да се налага никое учение, което противоречи на Библията. Вярват, че Библията може да бъде напълно разбрана от всеки „учен от Духа“ вярващ и че тълкуванията на свещеника са ненужни. Движението на лолардите освен това предизвиква социална революция, която завършва с бунта на селяните, които настояват за премахване на крепостничеството и искат всички хора да бъдат признати за равни.
Епископ Пекок, който се опитва да накара лолардите да видят погрешността на пътя си, критикува движението за липсата на обучени библейски тълкуватели и за безкрайните му разделения. Пекок, от друга страна, също има проблеми, защото набляга твърде много на ролята на разума, омаловажава Отците на Църквата и твърди, че Апостолският символ на вярата не е апостолски (по-специално в частта, където се споменава слизането на Исус в ада).
Превод: Георги Титков