Августин
Августин (354–430) е роден в Тагаст (в дн. Алжир). Майка му Моника е християнка, но той приема християнството по-късно. В Картаген се замесва в различни любовни афери и си взема наложница за период от 15 години. След това се включва в движението на манихеите. По-късно е назначен в двора на императора в Милано като професор по реторика. Именно там той е силно впечатлен от епископ Амвросий, който отговаря на въпросите му относно манихейството. Първо се опитва да прочете Стария завет, но е отблъснат от неговата „груба и недуховна природа“, тъй като е възпитан в духа на гръцката философия. Съответно той се обръща първо към манихейството, а след това към неоплатонизма в търсене на отговори. Това, което го привлича в проповядването на Амвросий, е че то е алегорично. Той успешно обяснява трудностите в Стария завет с помощта на алегория и тъй като Августин е бил последовател на Платон, това веднага му допада. След това той е въведен в неоплатонистки кръг, но установява, че философията не му дава силата да живее нов живот. Той прочита посланията на Павел и преживява обръщане към вярата. Привлечен е от аскетизма и се оттегля край езерото Комо в Италия. Когато се връща в Северна Африка, той продава притежанията си и основава манастир. По-късно църквата в Хипо го взема и го прави епископ. Той веднага установява традицията на аскетизма. Скоро се включва в спора с донатистите, като отхвърля идеята им, че тяхната схизматична църква е 100% чиста – според него всяка църква се състои от истински и фалшиви християни. Той вижда донатистите като трън в очите, който компрометира единството на Църквата и оказва натиск върху тях да се върнат в католическата „кошара“. В крайна сметка Августин решава, че единственият начин за разрешаване на проблема е да извика императорските войски, за да потиснат тези богословски бунтовници.
Така той създава неприятен прецедент, от който Инквизицията се възползва по-късно, въпреки че самият Августин никога не е предвиждал по-тежки наказания от глоби и изгнание.
Августин живее достатъчно дълго, за да види краха на римското управление в Северна Африка под натиска на вандалите, които, разбира се, са ариани като другите варвари и затова нападат всички други (католически) християни, които не са съгласни с тях. Година след смъртта на Августин Хипо е превзет от вандалите и разграбен.
Той има невероятна литературна продуктивност, простираща се от неговите „Изповеди“ до трактати по всякакви богословски въпроси. Основният му спор е с Пелагий. Когато Рим е превзет и плячкосан, Пелагий, който основал там аскетска общност, бяга в Картаген, където е нападнат от Августин, когато се опитва да стане презвитер в една от своите църкви. В крайна сметка Пелагий се премества в Светите земи.
Августин също така пише „Божият град“ – изключително важна книга, която по-късно се превръща в наръчник на западното християнство за отношенията църква – държава. Той пише книгата на фона на варварското разграбване на Рим, което предизвика въпроса в умовете на много хора: защо Бог позволява да падне столицата на една християнска империя? Августин отговаря:
а) Църквата не е държава. Няма такова нещо като християнска империя.
б) Църквата е смесено тяло от истински и номинални християни, които ще бъдат окончателно разделени едва при последния съд (срещу Донат).
в) Истинската църква се състои само от избраните (срещу Пелагий).
Евсевий Кесарийски, който представлява източната гледна точка, не е съгласен. Той твърди, че християнизираната Империя при Константин е Божието царство, дошло на земята!
Основният богословски принос на Августин е върху въпросите за благодатта, предопределението и първородния грях. Той твърди, че:
1. В резултат на греха на Адам грехът и смъртта бяха предадени на всички негови потомци.
2. Човекът е до такава степен под господството на греха, че ако Бог не се намеси, той не може да отвърне.
3. Благодатта, получена при кръщението, произвежда във всички християни плода на Духа, който след това ще заслужи спасението.
4. Във всяко добро действие дори първият импулс идва от Бог.
Западната църква приема всички тези идеи, но не и неговата идея за двойно предопределение (т.е. както за ада, така и за рая). Трябва да се каже обаче, че Августин има странен възглед относно Божия избор. Той вярва, че всички членове на видимата църква са избрани, но някои само временно (което обяснява защо отпадат): само тези, които имат допълнителния дар на устояване, стигат до небето. Но тъй като никой не знае дали той притежава този дар (докато не стигне до небето), никой не може да бъде сигурен в своето (крайно) спасение.
Друг възглед – полупелагианството (или по-скоро полуавгустианството) – също става популярен: Нашето избиране от Бога става заедно с нашето избиране на Бога. Това учение се нарича още „синергизъм“, а негов пионер е Джон Касиан и то става популярно сред църквите в Южна Франция.
Августин също пише за Троицата и възгледът му става стандарт за Западната църква. Той разглежда три твърдения:
1. Дефинира единството на Бога от гледна точка на божествената същност, която се споделя напълно и поравно от трите личности в Троицата. Това е в контраст с възгледа на Източната църква, който поставя единството в личността на Отец. За източните християни божествената същност е преди всичко същността на Отец, която Той споделя с другите двама членове на Троицата, докато за западните християни самата божествена същност е върховната реалност, в която съществуват и тримата.
2. Августин учи, че Святият Дух вечно произлиза от Сина, както и от Отец, докато източните християни твърдят, че той произлиза само от Отец.
3. Августин се опитва да намери потвърждения за истинността на Троицата (триединството) в такива неща като човешкoтo устройство (тяло, душа, дух), любящ, възлюбен, любов или тристранното действие на душата при мисленето, запомнянето и желанието.
Казват, че изключителното преживяване на Божията благодат (и непознаването на източното богословие) позволява на Августин да направи нови богословски пробиви. Наричан е „бащата на Реформацията“ заради неговия последователен монотеизъм и драматичното му чувство за грях. Но той може да се разглежда и като баща на Римската църква заради своя църковен мистицизъм, който е силно повлиян от неговото неоплатоническо минало. Именно в него платонизираното християнство достига своята най-висша форма:
1. Спасението включва преминаване от низшия свят на плътта към висшия свят на духа чрез система от божествена благодат и аскетични упражнения плюс съзерцание.
2. Има тенденция Бог да бъде идея (Единственото безстрастно, неизменимо същество), а не динамичен Бог, действащ в историята.
3. Грехът е свързан със сексуалното желание.
4. Спасението се удължава, повтаря и се изпразва от своята същност чрез тайнствата. Кръстът отразява вечен процес. Сливането с Бог е целта на религиозната практика.
5. Кръстът престава да бъде централната грижа на вярващия и се заменя с въплъщението: изкупление, осигурено чрез един съвършен живот.
6. Подкрепя се амилениализмът, въпреки че в началото Августин е премилениален, както повечето в Ранната църква. Протестантските реформатори по-късно реформират повечето неща, но не и есхатологията и така в това отношение остават августинци.
Превод: Георги Титков