Анселм
До седмото столетие християнството било погълнало гръко-римската култура и триумфирало в борбата си срещу езичеството. Църквата била централният носител на западната култура и нейните апологети от средните векове насочили усилията си в три посоки – необърнатия юдаизъм, заплахата на исляма и рационалните основания за вярата. Двама християнски философи от Средните векове, които се отличават с техния принос към апологетиката и чиито творби продължават да се четат и дебатират днес, са Анселм и Тома Аквински.
Анселм (1033–1109), епископ на Кентърбъри, бил един от най творческите и необикновени философи, които християнската църква някога е родила. Той наблягал на тази страна на Августиновото виждане за вярата и разума, която разглеждала вярата като предшественик на разума или разбирането. „Понеже аз не търся да разбера, за да повярвам, но вярвам, за да разбера [credo ut intelligam].” Макар неговите философски аргументи често да се третират просто като рационалистични доказателства, предназначени да убедят атеистите, за него те били израз на търсенето на разбиране от страна на някой, който вече е повярвал. От друга страна, той наистина е възнамерявал поне някои от неговите аргументи да послужат като доказателства, които да отговорят на невярващите и да ги изправят лице в лице с истината, както ще видим.
Най-известният от тези философски аргументи е познат като онтологически аргумент, чието развиване в Анселмовата творба „Прослогион“ представлявало новаторски пробив в апологетиката. Същността на аргумента е, че идеята за същество с ненадминато величие е логически неизбежна. От идеята за „това, от което нищо по-велико не може да бъде измислено“, Анселм прави извода за съществуването или битието (стгр. ὄντος, оттам и „онтологичен“ аргумент) на Бога.
Аргументът е бил интерпретиран по няколко подчертано различни начина. Често той се третира като рационално доказателство за съществуването на Бога и като такова обикновено (но невинаги) се отхвърля както от християнски, така и от нехристиянски философи. Някои философи го приемат като доказателство, че ако има Бог, той трябва да бъде необходимо същество (т.е. същество, което задължително трябва да съществува, което не може да не съществува), вместо случайно същество (такова, което може да съществува, но може и да не съществува). Други разсъждават, че аргументът доказва, че необходимото съществуване трябва да бъде признато като качество или на самия космос, или на същество, което е трансцедентно спрямо космоса. А трети предлагат радикални реинтерпретации на аргумента. Например Карл Барт приема, че той значи, че Бог трябва да се разкрие, за да бъде познат. Чарлз Хартсхорн го преработва така, че да докаже неговия „процесен“ възглед, че Бог не е най-великото възможно същество, а вечно става по-велико същество и в сравнение с всички други е недостижимо велик. Това учудващо разнообразие от интерпретации на Анселм свидетелства за провокативната гениалност на неговия аргумент.
Друг значителен принос на Анселм се намира в неговата книга „Защо Бог стана човек“ (или „Защо Богочовек“), в която той разсъждава, че Бог стана човек, понеже само Бог в Своето безкрайно съществуване може да осигури безкрайно удовлетворение или изкупление за човешкия грях. В предговора Анселм вписва наблюдението, че църковните учители разисквали „рационалната основа на нашата вяра… не само за да объркат глупостта на вярващите и да проникнат през тяхното коравосърдечие, а също и за да подхранят онези, които, имащи сърца вече изчистени чрез вяра, се наслаждават на рационалната основа на нашата вяра – рационална основа, за която ние трябва да жадуваме, щом като имаме сигурността на вярата.“ Първата част от творбата „съдържа отговорите на вярващите на възраженията на невярващите, които отричат християнската вяра, понеже я намират несъвместима с разума. И тази книга цели да докаже чрез рационална необходимост – като махнем Христос от нашия поглед, сякаш никога нищо не е било известно за Него – че не би било възможно за никой човек да бъде спасен без Него.“ В началото на книгата Анселм обяснява, че той я е написал по молба на други вярващи. Те помолили за книгата „не за да подходят към вярата със средствата на разума, но за да се наслаждават на схващането и съзерцанието на доктрините, които те вярват, както и за да бъдат готови, доколкото могат, винаги да дават задоволителен отговор на всеки, който ги пита за причината за надеждата, която е в нас.“ По-късно Анселм посочва, че „въпреки че те [невярващите] търсят рационална основа, понеже не вярват, докато ние я търсим, понеже вярваме, все пак това е същото, което и те, и ние търсим.“
Тези изявления в „Защо Бог стана човек“ изясняват, че Анселм е разглеждал своята творба като апологетична по предназначение. Внимателно отричайки всякакво намерение за изместване на вярата от мястото ѝ като основа на християнската сигурност, Анселм се надявал да предложи рационални аргументи, които биха показали на невярващите, че християнската вяра има рационална основа. Видно е, че той е разглеждал тези аргументи като предназначени да оставят невярващите без рационално извинение и дори да ги убедят да приемат християнската вяра. Но докато такива аргументи биха могли да помогнат за довеждането на някого до вярата, за Анселм тази вяра трябвало да бъде поставена не в неговите рационални аргументи, а в самия Богочовек.
Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж.
Превод: Георги Титков
Източник: A Brief History of Apologetics