Шефър, Плантинга, Евънс, Д. Кларк

Друг апологет, публикувал апологетически трудове в края на 60-те и началото на 70-те години, е Франсис Шефър (1912–1984). Подобно на Ван Тил, Шефър подчертава необходимостта от оспорване на нехристиянските презумпции, особено на релативизма, който става широко разпространен в западната култура през буйното и непокорно десетилетие на 60-те години. Също като Ван Тил, Шефър критикува апологетичните аргументи, основани на вероятности, а не на несъмненост. Шефър обаче кани нехристияните да подложат на тест твърденията на християнството, за да проверят дали то е последователно и практически приложимо, което прави апологетиката му в някои отношения по-близка до тази на Карнел, отколкото на Ван Тил.

През същия период реформираният философ Алвин Плантинга публикува своя труд „Бог и умовете на другите“. В тази и други свои книги Плантинга проправя пътя за развитието на школа, известна като „нова реформирана епистемология“, която не била повлияна положително или отрицателно от Ван Тил. Плантинга твърди, че вярата в Бог е рационално оправдана, дори ако вярващият не може да предложи никакви доказателства за тази вяра, точно както приемаме за рационално да вярваме други неща (особено съществуването на други умове), дори ако не можем да докажем, че те съществуват. Фокусът на новата реформирана епистемология е поставен върху оправдаването на вярата, а не върху оспорването на неверието. И все пак този подход има известни сходства с презумпционализма, може би най-вече заради отхвърлянето на доказателствеността (твърдението, че убежденията са рационални само когато са оправдани чрез посочване на доказателства). Школата придобива известност през 1983 г. с публикуването на „Вяра и рационалност“, съвместно редактирана от Плантинга и Волтерщорф. Новата реформирана епистемология и презумпционализъм са двете основни разновидности на реформираната апологетика днес.

През последните две десетилетия на ХХ век редица апологети опитват да интегрират субективната, екзистенциална перспектива, предложена от Киркегор в една по същество традиционна апологетика; забележителен сред тях е християнският философ К. Стивън Евънс. Въпреки това други апологети изрично твърдят, че при срещи с лица с различни убеждения и темпераменти са полезни различни апологетични методи. Скорошен пример за последното е Дейвид К. Кларк, чиято книга „Диалогична апологетика“ защитава „ориентиран към личността подход“ към апологетиката, различен от това, което той смята за алтернативни „ориентирани към съдържанието“ подходи.

Докато дебатите за различни апологетични методи продължават, все по-голям брой мислители смятат, че епохата на апологетиката е приключила. Тези мислители твърдят, че апологетиката приема за даденост идеала за рационалното знание, което е в основата на съвременните рационалистични възражения срещу християнството. С предполагаемата смърт на съвременния рационализъм и появата на постмодернизма се казва, че антихристиянският рационализъм и християнската рационалистична апологетика са излезли от употреба. Други християнски мислители, от друга страна, твърдят, че съвременната ситуация е по-сложна. Според тях постмодернизмът не е изоставил рационалистическия идеал, а само го е смекчил. Остава място за апологетика, заключават те, макар че тя трябва да отчита последното развитие на постмодерната мисъл.

Нарастващото многообразие от подходи към изучаването и практикуването на апологетика налага необходимостта от намиране на някакъв начин за класифициране на тези подходи и разрешаване на въпросите, върху които те имат различия. В следващата глава ще представим преглед на тези проблемни въпроси и ще предложим анализ на основните апологетични подходи.

Проблеми и методи на апологетиката →

← Кнудсен, Монтгомъри, Морланд, Гайслер

Автори: Кенет Д. Боa и Робърт М. Бауман Дж. 

Превод: Георги Титков

Източник: A Brief History of Apologetics