Поклонението при ранните християни
Нашите основни източници на информация по тази тема извън Новия завет са Дидахе, Първата апология на Юстин, Писмото на Плиний до Траян, Апостолското предание (от Иполит) и Апологията на Тертулиан. От тези документи получаваме информация за Господната трапеза и кръщението. Въпреки това, споменатите практики може да са били ограничени само до определени географски области.
Раннохристиянската служба, която се провежда всяка неделя, е била разделена на две части. Първата част се състояла от четене от Стария завет, посланията и евангелията, редувано с пеене на псалми или химни. Първата част на службата е завършвала с проповед. След това невярващите са помолвани да напуснат и е започвала втората част: Господната трапеза. Тя се е състояла от молитви и ходатайство и е завършвала с дълга благодарствена молитва, последвана от раздаване на хляба и виното. Тези хляб и вино предварително са били донасяни в църквата от вярващите като символ на тяхното посвещение на Господа.
Молитвата е била два вида: тиха молитва (на колене) и публична молитва (изправени). На невярващите не е било позволено да присъстват по време на молитвите.
Литургията изглежда е била използвана от самото начало, макар че се е практикувала и импровизирана молитва.
Била е практикувана братската целувка, но мъжете са целували само мъже, а жените –жени.
Господна трапеза. Първоначално това е била връхната точка на трапезата за общение (агапе), но с течение на времето двете се отделят, за да има църковен ред или поради натиска на преследванията. По времето на написване на Писмото до Траян от Плиний това очевидно е ставало така, поне в някои църкви: „Те имаха навика да се срещат в определен ден преди изгрев слънце и да рецитират антифонен химн на Христос като Бог и да се обвързват с клетва (лат. sacramentum, откъдето произлиза думата тайнство) – да не извършват никакво престъпление, a да се въздържат от всякакви дела на кражби, грабежи и прелюбодеяния, от нарушение на вярата, от отказ на доверие, когато бъдат призовани да дадат такова. След това обичаят им е да се разделят и да се срещнат отново, за да се хранят заедно“. Дидахе дава някои подробности относно провежданата литургия (в Сирийската църква). Други текстове цитират части от литургия, особено от последната благодарствена молитва на Господната трапеза.
Господната трапеза е централна за ранното християнско поклонение. Нейните елементи са:
1) Коментарни четения на Писанието, отнемащи много време, тъй като хората не са разполагали с копия на Писанието; 2) Молитви; 3) Пеене на химни.
Същинското причастие е започвало с целувка на мира. Само кръстените са имали право да присъстват. Останалите е трябвало да си тръгнат.
По време на молитвата за освещаване са се разказвали спасителните дела на Бога.
Раздаване на хляба и виното. Тертулиан споменава агапе: „След молитва се приема лека храна със съзнание за присъствието на Господа. След като се донесе вода за ръцете и осветление, всеки е поканен да пее на Бога пред останалите от това, което знае от Свещеното писание или от собственото си сърце… По същия начин с молитва завършва времето за хранене…“
Кръщение. Дидахе споменава литургията, която е била използвана. С течение на времето периодът на обучение за кандидата е ставал все по-дълъг, тъй като хората идват от все по-езическа среда. В крайна сметка обучението на катехумени може да продължи до 3 години! Хората са се кръщавали голи (мъже и жени поотделно). При излизане от водата те са получавали:
1) бяла роба (нов живот), 2) помазване (като свещеници), 3) вода за пиене (знак на очистване), г) мляко и мед (символи на обетованата земя).
Кръщението до IX век е било чрез потапяне или поливане. Въпреки това, още през II век Тертулиан пише, че някои християнски родители са кръщавали децата си, въпреки че той не одобрява практиката. Кръщението чрез намокряне на главата с вода се е практикувало дълго време преди това, но обикновено само при крайни условия на лошо здраве, на смъртно легло или недостиг на вода. Тази алтернативна форма на кръщение става по-често срещана в по-студените части на Западна Европа през IX век. В Италия кръщението чрез потапяне продължава до XIII век и Източните църкви все още кръщават бебета чрез потапяне.
Повторно кръщение. Обикновено Църквата не е изисквала повторно кръщение, ако лицето идва от схизматична или еретична църква. Предишното кръщение се смятало за валидно като външен акт, въпреки че не е дало духовна полза. Това, което се изисквало, е полагането на ръце за получаване на Святия Дух.
Тертулиан споменава и други аспекти на християнското поклонение: „… ние се събираме за срещи и събрания, за да се приближим към Бога в молитва…, ние се молим също за императорите, за техните министри и тези на власт, за сигурността на света, за общ мир, за отлагане на края. Срещаме се да четем божествените писания…, имаме и увещания, мъмрене, божествено порицание… Всеки човек носи скромна монета веднъж месечно или когато пожелае… Средствата се изразходват за издръжката и погребението на бедните.”
Църковни сгради и служби. Указът за толерантност на Галиен (260 г.) бележи излизането на Църквата от нейното подземно съществуване. Преди това християните се срещат или в частни къщи (някои от които по-късно са превърнати в църкви, което е доказано от археологически разкопки), или в гробища или катакомби (понеже са смятали, че имат общение с починалия мъченик по време на Господна трапеза). Около тази дата (260 г.) имаме първото сведение за построена църква. Вероятно е наподобявала римски градски съвет или правоъгълна базилика с полукръгла апсида в единия край. В тази апсида обикновено има престол за местния епископ и седалки за старейшините, подредени от двете страни. Пред тези места за сядане се намира олтарната маса. Подобният на гробница каменен олтар изглежда е започнал да се използва след времето на Константин, когато е маркирал мястото на гроба на мъченик. Тази част от сградата е леко повдигната. Останалата част е празна и без украса, освен може би някакви рисувани орнаменти върху мазилката на стената. В повечето случаи останките на мъчениците са пренасяни от местните гробища до мястото на църквата. Присъствието на тленни останки на мъчениците в градските църкви започва да създава нови места на святост: църквите вече не са просто места за събиране на вярващите за поклонение, а светилища на светиите, свети места.
Портиери посрещат поклонниците и често мъжете и жените биват разделяни в противоположните страни на помещението. Службата е разделена на две части: първи са проповядването и четенето на Библията, следвани от евхаристията. Помощници на духовниците четат поученията и провеждат молитвите. Молитвите са импровизирани, но с доста предсказуема форма. Само заключителните славословия са били сравнителни стереотипни. Пеенето на химни от цялото събрание все още е неизвестно, а е въведено по-късно от Амвросий, но е можело да има солово пеене, ако в събранието се намирал достатъчно надарен за целта мъж.
Кулминацията на първата част на службата е проповедта на епископа. След това се донасят хлябът и виното и започва евхаристията. Събранието участва само в няколко ответа. Голямата благодарствена молитва на епископа е импровизирана. Събранието е можело да се присъедини към химн като: „Свят, свят, свят” (Исая 6). Тогава някой от по-нисшите духовници призовава хората да приемат хляба и виното. След това събранието отива в редица до олтара, за да ги получи. Службата е завършвала с кратка молитва и разпускане на събранието.
Раннохристиянска музика. Водещите експерти са съгласни, че въпреки че има доказателства, че елинистичните стихотворни стъпки са влезли в някои християнски химнодии в по-късен период, огромното мнозинство от ранни християнски химнодии са определено еврейски и произхождат от синагогата. Този факт е очевиден и в Новия завет, където ап. Павел дава указания на колосяните да пеят псалми, химни и духовни песни (Колосяни 3:16), което вероятно е препратка към музиката на синагогата. Сендрей заявява: „Но разказите на ранните отци на Църквата за събранията на първите християни съдържат множество препратки към първостепенното значение, отдавано от новата религия на псалмопеенето, както се практикува по традиционния, т.е. еврейски начин… Всъщност първите християнски песни са били или древни песнопения от синагогите, или базирани на еврейски „мелодии“, познати на всички в онези времена“.
Църковни празници. Големите празници на Църквата са били Великден и дните за честване на мъчениците. Като цяло Рождество се празнува на Запад едва след триумфа на Константин, когато било пресметнато, че времето на раждането на Христос съвпада с деня на Непобеденото слънце на 25. декември. Едва в последните години на четвърти век Рождество става редовен празник и в Източните църкви. Много от тях продължават да празнуват рождението на Христос на 6. януари, както са правели преди (следвайки юлианския календар – бел. пр.) Единственият друг ежегоден празник в повечето църкви е бил Петдесятница, празнуван от Изтока и Запада 50 дни след Великден и отбелязващ края на Великденските празници. В този период между Великден и Петдесятница се е смятало за неправилно да се коленичи при молитва, тъй като се считало за знак на скръб.
Великден обикновено е бил време за кръщения. Няколко седмици преди Великден са били записвани имената на онези, които са искали да бъдат кръстени. Кандидатите са били внимателно изпитвани, за да се види, че общото им поведение ги прави годни да бъдат приети. Някои професии се смятали за несъвместими с християнското ученичество. Кандидатите са преминавали специално обучение от епископа със съдействието на останалите духовници. От първостепенно значение било изучаването на символа на вярата. След пост и произнасяне над тях на различни екзорсизми, кандидатите са идвали за кръщение на вечерта преди Великден.
Дебатът за датата на Великден. Повечето християнски църкви празнуват на най-близката неделя до Пасха, но някои, особено в Мала Азия (включително ап. Йоан в Ефес), отбелязват действителната дата на Пасхата. Те са наречени квартодецимани. Виктор, епископ на Рим, се опитва да отлъчи християните от Мала Азия за това, но е строго порицан от Ириней. Проблемът е решен на Първия Никейски събор.
Спорът за датата на Великден между Келтската и Римската църква не е съвсем същият. Келтите смятат, че трябва да се празнува в неделя между 14-ти и 22-ри от месеца, докато римляните го празнуват в неделя между 15-ия и 21-ия ден от месеца. Този спор бива разрешен на Синода на Уитби през 664 г.
Превод: Георги Титков