Ислям

 

Християнските ереси също засягат исляма, който е странна смесица от библейски и небиблейски идеи. Мохамед е социален и религиозен реформатор, който е разтревожен от новите социални условия, които заплашват да предизвикат арабите да изгубят своята религия. Затова той иска да създаде религия, която да опрости и организира тяхното по-раншно езичество и да ги обедини. Следователно тази религия трябва да бъде монотеистична. Така че той заимства идеи от двете монотеистични религии, с които е имал контакт: християнството и юдаизма. За съжаление формата, в която той ги среща в Арабия, е еретична и изродена. Евреите в Арабия са дошли там или поради изгнание, или заради търговия, но са изгубили връзка с ортодоксалността в Йерусалим. Християните, които той среща са предимно еретици, прогонени от Византийската империя. Те са предимно гностици, монаси монофизити, несторианци и секта, наречена колиридианци, които се покланят на Дева Мария. От тази група Мохамед трябва да е направил заключение, че християнската Троица се състои от Бог Отец, Майката Мария и Сина Исус. Монофизитството също повлиява на Мохамед, който отхвърля божествеността на Христос, но запазва монофизитския акцент върху девственото раждане и вярата, че Исус в действителност не е страдал и умрял на кръста – погрешно разбиране на доктрината на монофизитския Логос.

Прочитането на Корана също разкрива очевидни влияния от някои християнски ереси.
а) Версията на Корана на библейските истории е толкова изкривена и с липсващи автентични подробности, че човек е принуден да заключи, че Мохамед трябва да ги е събрал от отстъпници християни или от евреи, които нямат пряк достъп до действителните Писания.
б) Строгото използване на „ние“ за божеството и постоянните препратки към тайни истории и тълкуване на мистериите много наподобява тона на гностичните писания. Създава се впечатлението, че Мохамед възприема гностическа поза, за да убеди своите съвременници.
в) Позоваването на Исус, Който проповядва на хората от люлката Си като бебе и вдъхването в глинена птица, за да я превърне в жива, сочи към познанство (вероятно чрез слухове) с апокрифните евангелия (напр. Евангелието от Тома).
г) Отричането на смъртта на Исус на кръста е същността на докетизма (ерес от първи и втори век, произлизащи от гностицизма), срещу който Йоан пише първото си послание.
д) Християните са обвинени, че смятат джиновете (демоните) за равни на Аллах, въпреки че самият той ги е създал. Това изглежда намирисва на неоплатонизма на Ориген: предсъществуването на душите, едната от които става Словото.
е) В хадиса (устно предание за пророка Мухаммед. – бел. ред.) има улики, че Мохамед е имал контакт с несториански християни. Особено интересни са приликите между мюсюлманската raka’ah [ракаа] (или ритуалната молитва) и колениченията, извършвани от несторианците по време на Великия пост. Също така еврейската дума за поклоннически празник (хаг) е много подобна на думата хадж. Минаретата (от които вярващите са призовани на молитва) приличат на стълбовете, на които са живели сирийски светци. Рамадан е период на пост, наподобяващ Великия пост.

Що се отнася до еврейското влияние, Мохамед трябва да е ползвал за свой източник някаква отстъпническа форма на юдаизма. Голяма част от неговото учение идва от талмудически източници. Мохамед разбира, че евреите казват, че Ездра е син на Аллах.

Приемането на Мохамед сред евреите от Медина варира от безразличие до враждебност, а от страна на еврейските книжници – той е обект на открит присмех. Такива унижения Мохамед не може да прости. В рамките на пет години той успява да издейства повечето евреи в Медина да бъдат прогонени или убити.

Има много улики, които сочат, че много от практиките, които Мохамед въвежда в исляма, са специално предназначени да се противопоставят и заменят християнските и еврейските практики.
а) Самата дума Коран означава „рецитиране“ или „това, което се рецитира“. Очевидно идва от сирийската дума qeryana – дума, която е била приложена към урока от Писанието, който се чете или рецитира от християните по време на обществено поклонение. Така заповедта за рецитиране изглежда предполага, че общественото поклонение трябва да бъде установено заедно с репликите на сирийскоговорещите християни и че вместо техните уроци от Библията трябва да се рецитира това „откровение“, дадено на Мохамед.
б) Денят за посещение на джамията е петък, а не събота или неделя.

Експанзията на исляма

Експанзията на исляма е благоприятствана от три фактора:
1. Способността на Мохамед да комбинира елементи от старото езичество, християнството и юдаизма. Той твърди, че преоткрива „оригиналната“ религия на Авраам, която юдаизмът и християнството са покварили.
2. Византийците и персите са значително отслабени от войните един срещу друг.
3. Много от схизматиците, като монофизитските църкви, които са преследвани от византийците, приветстват мюсюлманите като освободители.

Със смъртта на Мохамед (632 г.) Арабският полуостров е обединен под исляма. Неговият наследник или халиф (глава), Абу Бакр, повежда предимно бедуинската армия срещу византийските и сасанидските армии. Следващият халиф, Умар, разширява границите още повече преди да бъде убит. Третият халиф, Усман, принадлежи към династията на омаядите, аристократичен род от Мека. Тази династия по-късно ще стане най-видната в историята на исляма. Омаядите управляват в столицата Дамаск до 750 г. и са наследени от абасидите. При убийството на Утман през 656 г., Али, единственият потомък на Мохамед от мъжки пол, става халиф. След това настъпва разцепление между онези, които предпочитат наследствената приемственост (шиитите), и тези, които не го правят и се придържат към традицията (сунитите). Това разделение се запазва и до днес в две конкуриращи се богословски системи.

Въпреки вътрешните разногласия, Арабския халифат, отчасти религиозен, отчасти политически и военен, се разширява, докато по времето на кръстоносните походи вече заема огромна територия, простираща се от Пиренеите до река Инд. В последните си години вече не се управлява от един халиф. На изток селджукските турци са отхвърлили властта на багдадските халифи, в центъра господства схизматична група, Каирският халифат; а на запад управляват маврите – алморавиди.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Church History