ЧЕТВЪРТИ ЕТАП: ПОКРЪСТВАНЕТО НА ВАРВАРИТЕ

Покръстването на варварите често бива предприемано по политически, а и по религиозни причини. Ако варварите по границите на Римската империя се християнизират, това значи, че стават стабилни и надеждни. Например Карл Велики никога не би могъл да се надява да удържи западната си граница по река Рейн, докато фризийците по долното ѝ течение не бъдат покръстени и подчинени.

В началото малцина обръщенци са спечелени от търговци, пленници или монаси. Те са малки, разпръснати общества и често преследвани. Рано или късно цялата нация се присъединява към Църквата така, както става по времето на Константин. Управниците ръководят масовите движения. Покръстването често е въпрос на решение на владетелите, защото религията бива считана за племенен или национален въпрос – отделният човек няма право да я отхвърли. Да се отделиш от вярата на една група означава, че си виновен в предателство. Често пъти кръщението е белег за подчинение на чужд завоевател (като Карл Велики): народът или племето автоматично приемат религията на завоевателя си. Така отделният човек в дадено племе, който трябва да вземе такова решение, има малка представа за това, което прави. Монасите учат хората на християнството, но са нужни години учението им да се възприеме с разбиране. Тяхното християнство е обусловено от монашеството, което довежда до двоен стандарт:

1. Стандартът на обикновените хора (християнизирано езичество), от които се изисква само да рецитират определените молитви и кредо (символ на вярата) и да идват на богослужение в определените дни (с други думи, да изпълняват ритуал, с който да заместят езическия ритуал).

2. Ревностните християни (монашество и свещеници). Най-висшият сан свещеници се назначават от местния владетел по-скоро като администратори, отколкото като църковни служители.

3. Църквата често прави сериозен компромис с езичеството, за да спечели верността на езическите племена. В тази връзка заръката на папа Григорий I към абат Мелит при заминаването му да проповядва във Великобритания през 601 г. е най-красноречива: той съветва езическите храмове да не се унищожават: „Идолите трябва да бъдат разбити, но храмовете да бъдат поръсени със светена вода, да се поставят олтари и да се вградят реликви. Практиката да се жертват много волове на демоните трябва да бъде заменена от християнски празник като празника на светите мъченици. Те вече не трябва да жертват животни на дявола, но могат да ги заколят за храна за слава на Бога. В една църква близо до Виена кокоши кафези все още могат да бъдат видени зад олтара. Там са държани кокошки чак до края на XIX век, за да бъдат жертвани на Свети Вит за изцеление на хората!

Записано е, че много чудеса се случват по време на служението на тези първи мисионери. Нужно било християнството да се възприеме като по-могъщо от езичеството (т.е. окултизма). Както Беде казва: „Църквата е била подхранвана с чудеса, за да може тя да расте твърдо във вярата. Когато засаждаме храсти, ние ги поливаме, докато не се закрепят, но след като се вкоренят, поливането престава“. След покръстването на племената езичеството никога не е било далеч от повърхността, особено по време на епидемии, които стават повод за отстъпничество или възраждане на магията. Поради тази причина мнозина от първите мисионери трябвало да се отправят повторно на мисионерски пътувания.

Във Франция, където римската култура се разпада под нашествието на варварите, гало-римското население търси защита от Църквата. За обикновения „вярващ“ християнството изглежда до голяма степен въпрос на външно спазване и нещо магическо, по-силно от това на по-старите вярвания, но не по-различно по вид. Това е и начин да се избегне наказанието в ада и да се получат благословенията на небето.

Вулфила и мисионерството между готите

Първият човек, чието име се свързва с каквато и да е мисия сред варварите, е Вулфила (311–383). Той е сред християните от Кападокия, отвлечени от готите по време на едно от техните нашествия. По-късно обаче се връща като посланик на готите в двореца на Констанций. През 341 г. той е избран за епископ на готите на север от Дунав. Тогава започва своята мисия сред вестготите в областта на днешна Румъния. Той превежда Библията на готски, но е арианец. 

По време на първото преследване на християни от готите през 348 г. Вулфила е изгонен в Мизия, където продължава да проповядва на гръцки, латински и готски език. По време на второто преследване между 369 и 372 г. много вярващи стават мъченици, включително Сабас Гот. Тленните останки на двадесет и шест готски мъченици са пренесени в Римската империя след нахлуването на хуните през 376 година.

Около 381 г. има Готска църква (съставена от готски войници, служещи в римската армия) в Константинопол, където проповядва Йоан Златоуст. Той изпраща мисионери при готите в Крим и на север от Черно море. Тези мисионери проникват в Кавказ и даже основават църкви между хуните. Готите на свой ред стават „мисионери“ сред други варварски племена. Когато тези племена се установяват в пределите на Римската империя, те автоматично възприемат християнството: това са вестготите, свевите, бургундите, херулите и остготите. Но чак през VI век тези ариански християни приемат католическата вяра. През 506 г. Хлодвиг, цар на франките, приема християнството под влиянието на своята съпруга християнка Клотилда. Тогава за първи път варварско племе приема католическото християнство. Те са последвани от вестготите в Испания.

Но главното мисионерско движение между варварите (след това на Вулфила) е започнато от келтски монаси – първо от Ирландия, а след това – от Англия. През VII век главен център на мисионерска дейност е Ирландия, а през VIII век – Англия. Понеже Ирландия е пощадена от варварски нахлувания, тя се превръща в база за евангелизиране на варварите в Европа.

Първият проповедник в Шотландия по всяка вероятност е Ниниан (360–432) между южните пикти. Пиктите са коренните жители на Шотландия преди скотите да емигрират там от Ирландия през V век. Учителят на Ниниан е Мартин Турски, който умира през 397 г. Той започва това служение скоро след като римляните се оттеглят и оставят нещата в ръцете на няколко известни римско-британски фамилии.

Главната мисионерска експанзия след 500 г. се извършва от монасите на Западната църква, действащи под ръководството на римския епископ. Това е така, защото на запад Рим няма сериозни съперници – те всички са западащи малки групи: донатисти, маркиани, монтанисти и гностици. Мисионерството има предимството да върви по следите на Римската империя и да бъде религията на римския император. На изток Православната църква е изправена срещу исляма и зороастрийството, а държавата ограничава всякакви мисионерски инициативи (тъй като църква и държава вървят заедно). На запад варварите нямат развита религиозна система, която да представят в опозиция на християнството, но на изток те трябва да се изправят срещу сложни обособени религии и асоциацията им с Рим се явява пречка. Няма местна държава, която да ги подкрепя, затова са зависими от собствената си държава. Несторианите са единствените с някакъв вид мисионерски подтик, но накрая те загубват по-голяма част от териториите си от исляма и будизма.

Следващият голям проповедник е Колумба Донегалски (521–597), който евангелизира северните пикти. Той се установява на остров Айона през 583 г., който става център на обучение и евангелизиране. През 633 г. Освалд, цар на Северна Кумбрия, търси проповедници. Вторият проповедник Айдън има успех и основава манастир на Холи Айлънд, недалеч от Севернокумбрийския бряг, който нарича Линдисфърн. Кътбърт (634–687) евангелизира стария окръг Камбърланд (земята на Кътбърт). Сред неговите саксонски обръщенци е принцеса Етелбурга, която по-късно се омъжва за крал Едвин, довело до покръстването му през 627 година. Впоследствие Едвин разпространява християнството сред другите саксонски племена, преди да бъде убит в битка от езическия цар Пенда. Тогава вдовицата му търси убежище в Кент, който се обръща към християнството благодарение на мисията на Августин, започнала през 597 г. Но Кент отново се връща към езичеството, когато неговият християнски крал Етелберт умира, като тази ситуация скоро бива обърната. Нортумбрия отново потъва в езичество, но е възстановена от Освалд (634–653). Уесекс приема християнството през 635 г., а Мерсия, последното езическо царство, през 655 г.

Колумбан (550–615) от Бангор в Северна Ирландия евангелизира Източна Франция (в западната половина на мисионерското поле работи Мартин Турски, а в северните части – Св. Аманд), където основава манастира Люксейл. Той занася благовестието и в областта на езерото Констанца, където един от другарите му, Гал, става апостолът на Източна Швейцария. От Люксейл Валери, Евстих и Омер отиват в Северозападна Галия.

Английските монаси продължават тази мисионерска дейност. Вилфрид (починал през 709 г.) проповядва във Фризия и също евангелизира саксонците от Съсекс. През 597 г. (същата, в която умира Колумба Донегалски) ютите и англо-саксонците са покръстени от Августин, изпратен от Рим (от папа Григорий). Августин се опитва да включи Келтската църква в римската сфера на влияние. Това води до конфликти, но въпросът накрая е разрешен от Синода на Уитби през 664 г., на който Уилфрид (от страна на Рим) се противопоставя на Коломан (представител на Келтската църква). Въпросът е дали Келтската църква трябва да бъде подчинена на Рим. За съжаление, гласът, който наклонява везните при гласуването, е на наивния цар Осуи от Нортъмбърланд, който съвсем наскоро бил приел християнството. Той поддържа позицията, че ако Св. Петър държи ключовете за рая, както твърди Рим, той не иска да бъде оставен отвън. Въз основа на това пуска решаващия глас. Епископ Коломан и келтският му антураж напускат с отвращение и се връщат в Линдисфарн, където той подава оставка. До този момент Рим разглеждал Келтската църква като разколническа, но не като еретическа.

Благодарение на сътрудничеството между папството и франкските царе английски мисионери са използвани от двете страни, за да разширяват влиянието си и умиротворяват враговете.

Вилиброрд (658–739) става апостол на Холандия и Белгия чрез евангелизирането на фризите. Там той основава четири манастира: Утрехт, Антверпен, Ехтернах и Сустерен. Бонифаций (680–754), чието истинско име е Уинфрид от Кредитон, става апостол на германците. След като основава епископски седалища във Фрейзинг, Пасау, Регенсбург и Залцбург, през 744 г. той основава манастир във Фулда. Към това той прибавя епископските седалища в Айхщет и Вюрцбург преди да отиде да проповядва благовестието на саксонците в Източна Германия. Умира като мъченик, проповядвайки на фризийците, и е погребан във Фулда.

ДРУГИ МИСИИ

През VII век несториански мисионери влизат в централна Азия, проповядвайки на туркмените, и стигат по-далеч – до Китай през 635 г. по време на династията Тан (618–907).

Покръстването на множество хървати и сърбите е извършено от италиански мисионери. В пристанището Сполато (Сплит) е основано латинско епископство.

На изток и на юг християнството е в отстъпление: през 406 г. вандалите навлизат в Испания, а през 429 г. нахлуват в Северна Африка. През 632 г. умира основателят на исляма Мохамед, а през 636 г. арабите превземат Палестина. През 642 г. те завземат Северна Африка и Египет. През 709 г. завладяват Испания, но през 732 г. тяхното настъпление на север е спряно от Карл Мартел в битката при Поатие. Според приблизителна оценка в тази битка Карл е разполагал с 30-хилядна армия, докато сарацинската армия е разполагала с 50–80 хил. войници. Неговият син Пипин Къси основава Каролинската династия през 751 г.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Churh History