Арианство

 

Арианство е ереста, която отрича божествеността на Христос. Ако гностицизмът е класическата ерес на II век, а монархианството на III век, арианството е ереста на IV век. Симпатизанти на Арий управляват Империята през 43 от 56-те години, които отделят Никейския събор от събора в Константинопол през 381 г. Първоначално това е възможно заради влиянието на арианството върху сестрата на Константин, а по-късно и върху неговия син и наследник Констанс, в крайна сметка и върху император Валент.

Арий, както видяхме, много прибързано е назначен за презвитер от митрополита на Горен Египет (т.е. Южен Египет) от влиятелната църква в Баукалис, Александрия, след вълна от гонения, довела до спиране на местния църковен живот. През 318 г. той бива ръкоположен на тази длъжност. Не след дълго се сблъсква с епископ Александър.

Арий е учил в Антиохия при Лукиан и не споделя философските презумпции на тези в Александрия. Той заявява, че само Отец е истински Бог (не вярва, че Бог е троица); че Синът в същността Си е различен от своя Отец (влияние от Антиохия и аристотелската философия, която постулира, че различното име означава различно същество). Спорът възниква около значението на думата „роден“. Според Арий, това предполага начало на съществуването, следователно Исус е сътворен. Заради своя философски произход (неплатонически), Арий не може да приеме идеята за еманация, съществуваща извън времето. Ориген, чието влияние е много силно в Александрия, казва, че Синът е резултат от еманация, което го поставя в отделна категория на второ място след Бога (един вид бог, но не Богът) и че Духът е създание на Сина (което го прави още по-низш). Александър, опонентът на Арий, отхвърля най-лошите идеи на Ориген, но запазва идеята за еманацията. Арий, идващ от аристотелската философска школа, отхвърля идеята за еманацията, която донякъде запазва идеята за Христовата божественост.

За съжаление, нито една от тези школи не се е постарала да се върне към еврейското значение: „назначен“. Втората личност в троицата, Исус, е назначен от Отец преди сътворението на всичко да бъде Месия. Арий цитира Притчи 8:22–25 в превода на Септуагинтата, за да подкрепи своята гледна точка. Той възприема Исус като посредник, който е нито Бог, нито човек, а нещо като полубожество. Само по този начин, според него, е възможно въплъщението (контактът с материално и несъвършено тяло) при запазване на Божията безпристрастност. Това противоречи на Писанието, което казва, че сам Бог стана човек. Той не беше създаден като посредник, а слезе от Небето, от мястото си до Отец, долу при нас.

Един александрийски събор от египетски и либийски епископи не след дълго отлъчва Арий и дузина други свещеници, включително двама епископи през 321 г. Но това не е краят на въпроса, защото той има високопоставени приятели (Евсевий Кесарийски и Евсевий от Никомедия). Важността на случая, който заплашва да раздели гръцката църква, кара Константин да свика Първия събор в Никея през 325 г., който той лично председателства, тъй като се чувства лично отговорен за единството на християнството.

В богословските дебати, проведени на първите четири екуменически събора участват духовници от Малка Скития. През 360-те години Св. Бретанион защитава ортодоксалната вяра срещу арианството. Митрополитите на провинцията, които надзирават 14 епископа към края на V век са със седалище в Томис, днешна Констанца. Последният митрополит е споменат през VI век, преди Малка Скития да падне под набезите на авари и славяни, които разрушават крепостите по долното течение на Дунав.

Явяват се обаче само няколко западни епископи. Борбата е между Арий и Александър (подкрепен от Атанасий), но спечелва Александър и последователите му. Арий е осъден, но обвиненията срещу тримата епископи са свалени и Съборът приема (през 325 г.) известното Никейско кредо: Христос е Синът на Бога, роден от Отец, единороден, тоест единосъщен (със същата същност – ουσια) с Отец: Бог от Бог, светлина от светлина, истински Бог от истински Бог, роден, не създаден, от една същност (ομο-ουσιος) с Отец…”.

Арий е изгонен в Илирия, където образува свой собствен ариански кръг, който заразява вестготите, когато отиват там. Така варварите по-късно стават ариани. Но спорът все още продължава, специално за думата „ομο-ουσιος“, която е компромис, защото е най-малкият общ знаменател, прекалено малък за някои и прекалено голям за други. Компромисът е само козметично покритие върху основното несъгласие. Проблемът е, че споразумението е наложено на Църквата от императора – опонентите на този възглед не са интелектуално убедени.

Съборът потвърждава, че Исус е „от една същност“ (ομο-ουσιος) с Отец. Някои хора са съгласни с твърдението, което според тях означавало, че Отец и Синът са едно в един Бог. Това били всички от Запада и няколко от Изтока (Александър и Атанасий, неговият личен помощник Евстатий Антиохийски, Марсел от Анкира, днешна Анкара). Другите (оригенистите) мислят, че терминът не е добре подбран, защото е подвеждащ – савелианите по-рано са използвали думата ουσια в смисъла не на същност, а на личност. По този начин изглежда, че Исус и Отец са една и съща личност, затова те възприемат различен термин „ομοι-ουσιος“ (от същата същност като Отец), с което искат да кажат „най-висшата степен на подобие без да е една и съща идентичност по същност, както съвършеният образ е подобен на своя прототип“. Синът е както Отец във всяко отношение, включително Неговото същество (ουσιο). Други възразяват срещу термина ομο-ουσιος, защото той е въведен в християнското богословие от гностиците, които вярват, че небесните сили споделят една и съща божествена пълнота. Други пък не го харесват, защото според тях той разделя Бога на две, като че ли е материално нещо (както две монети, направени от същия метал). Третата група не е съгласна, че Исус е напълно Бог и твърди, че той е ετερ-ουσιος (от различно естество) или даже различен (ανόμοιος) от Отец. Оттук се разклоняват три групи:

1. Ортодоксалната, за които Синът е ομο-ουσιος. Те са подкрепени от Западната църква и силно повлияни от богословието на Тертулиан.

2. Полуарианите, за които Синът е ομοι-ουσιος. Те представляват по-голямата част от Източната църква, като много от тях са повлияни от субординационното богословие на Ориген (Синът е по-малък бог, който е подчинен на върховния Бог).

3. Крайните ариани, за които Синът е или ετερ-ουσιος, или даже ανόμοιος. Те са напълно под влиянието на Ориген.

Арианският спор всъщност отбелязва сблъсъка между две различни богословски школи: никеите (подкрепяни от школата на Антиохия и Тертулиан) срещу привържениците на Ориген. Никеите поддържат идеята за три личности в едно същество. Антиохийците наблягат на единството на Бога, но не са толкова ясни относно това по какво се отличават Отец, Синът и Святият Дух. Оригенистите вярват, че има подчинение вътре в триединството, но Арий, за разлика от Ориген, не вярва, че е възможно да има йерархия на божествените същества.

Конфликтът при Никейския събор подчертава разликите между Изток и Запад що се отнася до богословските традиции и езика. Много източни епископи гледат на западните като на наивни латинци, които не разбират тънките нюанси в гръцкия език.

Гръцката дума hypostasis = реално съществувание = латински: persona.
Гръцката дума ousia = същност, духовна субстанция = латински: substantia.
Арианският спор преминава през три фази:

Фаза 1 при Константин: Никейското кредо е първостепенно. Исус е ομο-ουσιος (единосъщен с Отец).

Фаза 2 при Констанций: арианите получават предимство. Исус е ομοιος (както Отец).

Фаза 3 при Теодосий: Проникеите и полуарианите се обединяват. Триединството е три υποστασεις в една ουσιο (три личности в една същност).

Подготовката за фаза 2 започва докато Константин (защитникът на Никейското кредо) е още жив. Евсевий от Никомедия се връща от заточение. Той показва гостоприемство на Арий, докато се разглежда неговият случай. Той урежда уволнението на водещите членове на проникейската група (Eвстас Антиохийски, Атанасий Александрийски и Марселий от Анкира). Последното уволнение става през 336 г., което съвпада с времето на Ариевата смърт. През 337 г. умира Константин. Империята е разделена между тримата сина на Константин: Константин II (който управлява западната част), Констанций I (източната част) и Констанс (Италия и Северна Африка). Атанасий и Марселий се връщат от заточение и са приети топло в Рим от епископ Юлий през 340 г. Изтокът се противопоставя на това, тъй като възприема Марселий като савелианец, а Западът разглежда Изтока (под ръководството на Евсевий, по това време в Константинопол) като група ариани. През 342 г. всички те се срещат на събора в Сердика (днешна София), но не стигат до съгласие и се разделят на два противни лагера. След това обаче Изтокът се съгласява да възстанови Атанасий, а Западът освобождава Марселий. По-късно настъпва политическа нестабилност и избухва гражданска война. Констанций излиза победител и става единствен император, но негов духовен съветник е Валенс от Мурса (днешен Осиек), който е арианец. Констанций желае съгласие на всяка цена, даже с цената на компромис с Никейското богословие. Затова той принуждава западните епископи да осъдят този „създаващ проблеми екстремист“ Атанасий. И двете епископства – на Александрия и Антиохия – падат в ръцете на крайните ариани. На съборите в Римини и Селевкия Констанций убеждава всички да изповядат, че Синът е „като Отец“ (ομοιος), пропускайки проблемната дума ουσια. И двата събора (състояли се по едно и също време) са доминирани от ариански епископи, Валенс от Западната църква, Евдоксий (Цариград) и Георги (Александрия). По време на тези събития Васил от Анкира е най-смутен. Той е праволинеен поддръжник на Никея, който смята, че Георги и Евдоксий са неверници, които целят разрушаването на Църквата. Васил се помирява с Атанасий, но те трябва да чакат 20 години преди да могат да намерят император на Изток, който да им симпатизира.

Констанций умира през 361 г. и Юлиан Отстъпник го замества. Неговата политика е да толерира всеки, включително неарианите. През 362 г. Атанасий свиква Синод в Александрия, на който е отбелязан прогрес във възстановяването на никейската терминология. Той успява да убеди участниците да се съгласят, че три υποστασεις в една ουσιο не означава 3 бога, нито че една ουσιο намеква за савелианство. Когато император Теодосий идва на власт на Изток (Граций е на Запад), е предприето официално действие за възстановяване на никейската формула. За щастие, основната интелектуална работа е извършена дотогава чрез намесата на следните фактори:

а) Васил от Анкира успява да обедини полуарианите с ортодоксалните, като така увеличава броя на привържениците на съгласието, до което били стигнали с Атанасий преди това – те и двамата били съгласни с Никейското кредо и изборът им на различни думи (ομο-ουσιος и ομοι-ουσιος) отразява различни начини за разглеждане на едно и също нещо.

б) Арианите и полуарианите въпреки това не са съгласни – това става болезнено ясно на Събора в Сирмиум през 357 г.

в) Отците от Кападокия (Васил Кесарийски, Григорий Назиански и Григорий Нисийски) застават на мястото на Атанасий и наново формулират неговия възглед, заявявайки, че троицата се състои от три божествени личности (υποστασεις) в една божествена същност (ουσια).

През 381 г., на втория събор в Константинопол, арианството е отхвърлено, а никейското богословие – утвърдено.
Следват споровете около личността на Христос. Несторианско-монофизитското противоречие в действителност израства от монархианската ерес. Несторианите са наследници на динамичните монархианци: Арий твърди, че Логосът, съчетавайки се с тялото на Исус, не е Бог. Монофизитите са наследници на модалистите, които пък твърдят, че Исус е едно от проявленията на Отец. Те са представени от Аполинарий, който отказва да признае, че Исус е отделна и различна личност от Отец.


Превод: Георги Титков

Източник: Stephen Etches (Paul Milan ed.) – Church History